Джон Скалзи
Апокалипсис (15)

14.

Корабът беше голям като десетка. Имаше и пръстен като десетка. Но за разлика от десетките пръстенът не се въртеше, за да създава центробежна сила, която притиска хората и предметите към стените вътре. Светлинки по корпуса блещукаха на пресекулки. Марс беше готов да предположи, че захранването и системите вътре също работят на пресекулки в най-добрия случай. Корабът наистина беше „топъл“, но само в сравнение с околния космос. Освен в част от пръстена температурата беше само два градуса над точката на замръзване на водата.

Вниманието обаче привличаше не корабът, а роякът обекти около него: десетки малки цилиндри, не по-дълги от трийсет метра, всеки свързан с един или повече от останалите. Въртяха се около една точка, която на свой ред беше свързана с големия кораб. Марс беше в залата на дежурната вахта в „Брансид“ с другите и гледаше на екрана едно от въжетата. Забеляза движение по него — малък контейнер с механична макара, която го издърпа и вкара в цилиндър.

— Наистина ли виждаме това? — промълви Джил Сийв, също вторачена там, където цилиндърът погълна контейнера.

Тя беше лингвистка от флота, имаше и научна степен по антропология. Затова адмирал Емблад бе решил, че е достатъчно подходяща за тази мисия.

— О, виждаме го — увери я флотският биолог Плен Гицен. — Друг въпрос е дали вярваме на очите си.

— Но как, мамка му, е възможно да има живи хора тук? — възкликна Сийв. — Колко време е минало, откакто е изчезнала струята на Потока?

— Осемстотин години — отговори Ройнолд.

Тя стоеше до Марс и се взираше в екрана.

— И как хората живеят по този начин — Сийв протегна ръка към екрана — цели осемстотин проклети години?

— Вероятно не живеят така от осемстотин години — намеси се Дженети Хантън. — Имаме доказателства, че някой е бил в Даласисла преди трийсет години. Ако разполагахме с време да проверим и останалите хабитати в тази система, може би щяхме да открием, че някои от тях са били заселени или посетени неотдавна. Е, сравнително наскоро.

— Значи твърдиш, че хората тук живеят така от поне трийсет години — уточни Сийв.

— Явно.

— Добре, но как е възможно, по дяволите, да живееш така трийсет години?

— Де да знам.

— Живеят така, защото нямат избор — троснато рече Ройнолд. — Очевидно е. Нашата задача е да научим защо. И как.

— Е, отиваме ли там? — обърна се Хантън към Марс.

Марк пък погледна биолога Гицен.

— Отиваме ли?

— Които и да са те, изолирани са в системата Даласисла почти от хилядолетие. Прекарват целия си живот сред стотици други хора, не повече. Това не е голяма общност.

— Тревожиш се — обади се Ройнолд, — че само да им дъхнем, ще измрат от нашите болести.

— Или ние от техните — добави Гицен. — Не знаем нищо за мутациите и еволюцията на вирусите и бактериите в тяхната съвсем ограничена среда. Няма как да им се изтърсим и да ги прегърнем. Това може да означава взаимно изтребление.

— Значи си против? — попита Марс.

Гицен завъртя глава.

— Не съм казвал такова нещо. Според мен трябва да отидем при тях. Които и да са тези хора, за науката те са истинско чудо. Успели са някак да оцелеят осемстотин години след разпадането на тяхната цивилизация. Необходимо е да говорим с тях. Но трябва да бъдем предпазливи.

— Значи пак скафандри — изсумтя Хантън.

— Не е нужно и ти да отидеш — каза му Сийв. — Там няма компютърни системи, които да хакваш.

— Откъде знаеш?

Ройнолд изви глава към Марс.

— Кой трябва да отиде при тях?

— Сийв и Гицен — задължително. Може би е добре да помолим и Мерта Елс. — Елс беше лекарката в „Брансид“. — Уверен съм, че капитан Лауре ще реши да изпрати неколцина гвардейци. Хат, ти също можеш да отидеш.

— Защо ти хрумна, че искам? — учуди се тя.

— Нали аз участвах в първата група.

— По-добре беше аз да отида с нея. Знаеш, че трудно понасям хора наоколо.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Ройнолд пак се загледа в кораба на екрана. — Но как ще влезете при тях? Ей така ще застанете пред входната врата и ще потропате ли?

— Всички ли виждате това?

Хантън сочеше екрана.

— Какво? — попита Марс.

— Една от светлините на пръстена започна да примигва.

Марс едва различаваше светлината.

— Може ли да увеличиш изображението?

— Ей сега.

— Нито е хаотично, нито е равномерно — каза Сийв след минута. — Има дълги и къси интервали. Това е код.

Хантън погледа още малко, извади таблета си и пусна търсене.

— Знам какво е. Имперският флот има кодова система за изпаднали в бедствие кораби, чиито комуникационни системи са повредени.

— Със сигналните светлини на кораба ли? — смаяно попита Ройнолд. — Като знаем какви са обикновено разстоянията между корабите, това е много оптимистична система.

— Не съм казвал, че е практична — отвърна Хантън с досада. — Само казах, че я имаме. Впрочем предназначена е не само за космическите кораби, а и за наземните и водните машини.

— И тази съобщителна система е останала все същата осемстотин години? — усъмни се Марс.

— Не, разбира се — отрече Хантън и обърна таблета към него. — Но в базата данни за тази мисия имам и кодовата таблица отпреди осемстотин години.

— Добре си се сетил — кимна Марс.

— Тя просто беше в общата информация за корабите от онова време, но няма да откажа похвалата. Сега ме оставете на мира минута-две, за да обърна внимание на сигналите.

— Имаме три отделни съобщения — сподели той след малко. — Първото е „комуникациите повредени“.

— Това го знаехме — подхвърли Ройнолд.

Хантън вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Второто е „системите в критично състояние“.

— А третото? — подкани го Марс.

— „Помощ“.

 

 

Жителите на Даласисла се оказаха хем ниски, хем дългурести и Марс си обясняваше факта с лошото хранене и слабото притегляне. Долавяше, че стоящата до него доктор Елс копнее да заведе някого от тях в медицинския си сектор, за да го изследва. Не можеше да я упрекне за това, на нейно място сигурно щеше да го обземе същото желание.

Засега обаче най-силно от всичко искаше да ги разбере.

Капитан Лауре се възпротиви на идеята му да отидат без охрана, а и не искаше да рискува живота на всички учени наведнъж. Накрая Марс, Елс, Сийв и редник Лайтън облякоха скафандрите си, влязоха в совалка и изчакаха до въздушен шлюз, докато някой от хората в Даласисла го отвори ръчно. Човекът носеше зле прилягащ скафандър, който и изглеждаше, и наистина беше прастар и кърпен.

Когато четиримата влязоха, той затвори с усилие външния люк и изчака шлюза да се напълни с въздух. Тогава се напъна да отвори вътрешния люк, смъкна скафандъра си и го остави до шлюза. Съществото беше почти голо и с неясен пол, явно си мислеше, че четиримата от „Брансид“ също ще се отърват от скафандрите. Те не направиха това и човекът само сви красноречиво рамене: „Ваша си работа“. Отблъсна се с ходила от пода в слабото притегляне и им махна с ръка да го последват. Те затрополиха след него с магнитните си подметки.

Можеше да се каже и че вътрешността на кораба се разпада, и че изглежда твърде добре след цели осем века. Марс забеляза, че всяка част е допълнително нагласена и приспособена. Корабът беше същинско чудовище на Франкенщайн, очевидно преправян неведнъж с части и елементи от други станции и кораби. Обитателите му се бяха превърнали в лешояди, за да оцелеят толкова дълго.

Четиримата бяха заведени в подобие на столова или такова щеше да бъде предназначението й, ако поне нещо в кораба се доближаваше до обичайното. Завариха там още десетки жители на Даласисла, чиято прилика с водача им се забелязваше веднага.

Те бяха хора, но Марс не бе виждал досега такива хора. Живееха в космоса и космическите кораби по начин, който беше напълно неприсъщ за всички останали във Взаимозависимостта. Милиарди граждани на Взаимозависимостта също живееха в космоса, разбира се. Но техните хабитати се отличаваха с пълноценна гравитация и атмосфера, имаха всичко жизненонеобходимо, а мнозина от тях можеха и да се поглезят. Живееха в космоса, но не му принадлежаха като хората от Даласисла.

„Това е нашето бъдеще“ — мярна се в главата на Марс и той се надяваше, че неволната тръпка, разтърсила тялото му, не пролича през скафандъра.

Водачът им се придвижи към една от групите, друг се обърна към новодошлите и заговори. Марс не успя да разбере нито дума.

— Джил?… — обади се той нерешително, щом човекът млъкна.

— Това е стандартният общ език на Взаимозависимостта — обясни тя. — По-точно, бил е някога. Има промени в гласните.

— Можеш ли да ги разбереш?

— Донякъде. — Тя пристъпи към изправения жител на Даласисла и посочи себе си. — Човек. — Посочи Марс и повтори: — Човек.

Направи същото с Елс и Сийв. Домакинът от Даласисла схвана лесно какво се иска от него и произнесе дума, която може и да беше „човек“, ако някой я запише, пусне отзад напред, произнесе новите звуци, изрече и тях отзад напред и повтори същия процес двайсетина или трийсетина пъти. Сийв продължи играта на думи с различни предмети в залата, за да чуе местните версии на названията им. Накрая и тя каза на техния домакин нещо, което за слуха на Марс нямаше никаква прилика с език.

Човекът отсреща кимна и зачака.

— Чакай, ти какво му каза? — попита Марс.

— Струва ми се, че му казах: „Говори бавно, за нас е трудно да разбираме думите ти“ — обясни Сийв. — Май ще научим скоро дали казах точно това.

Домакинът започна отново много по-бавно и този път Марс почти различаваше подобия на думи, които донякъде разбираше.

— Този е Чуч и той… да, според мен е „той“… е техният капитан, а това наоколо са останките от Даласисла — преведе Сийв и кимна на Чуч да продължи. — Този кораб е бил техният дом през последното столетие. — Тя и Чуч си казаха няколко изречения. — Имали са повече средища, но останалите кораби и хабитати са се разпадали с времето. Той твърди, че са оцелели, като са местили кораба от станция към станция и от кораб към кораб, за да събират каквото им е нужно. — Пак поредица от разменени реплики. — Но вече не могат да правят това.

— Защо?

Тя се заслуша в думите на Чуч.

— Доколкото разбрах, двигателните им системи са съсипани. Имат достатъчно енергия да задвижат кораба, но вече не могат да маневрират. — Сийв млъкна, за да слуша, после продължи: — Имат енергия да захранват някои системи в кораба, но вече няма как да стигнат до хабитати, откъдето да вземат части за поддръжката му. Всичко наоколо се разпада и накрая корабът ще стане необитаем.

— Колко време им остава?

Сийв зададе въпроса, а Чуч се озърна към друг от местните хора, който отговори.

— Минала е година и половина от повредата в двигателните системи — преведе Сийв. — Този индивид е главният инженер и по негова преценка остават една-две години до окончателните повреди в прекалено много жизненонеобходими системи.

— Те си имат главен инженер? — учуди се Лайтън.

— Успели са да поддържат кораба досега — напомни Марс. — Как да нямат главен инженер? Лайтън, не смятай тези хора за глупаци.

— Съжалявам — смънка тя.

Чуч зададе въпрос и Сийв му отговори.

— Той ме попита какво сме си казали.

— Ти обясни ли му?

— Да. — Чуч пак каза нещо. — И той смята, че не са глупави, но вече са отчаяни. Моли ни за помощ.

— Каква помощ? — уточни Марс.

— Преди всичко за ремонта на двигателните системи. И друга техническа помощ. Храна… извинете, не храна, а семена и материали, от които да я отглеждат. Запаси от лекарства. Информация. Нови технологии.

Чуч се взря в Марс и изрече дума. Марс изви глава към Сийв.

— Той „всичко“ ли каза току-що?

— Ами да, това каза и според мен.

— Е, не можем да му се сърдим.

Марс млъкна и Сийв попита:

— Какво има?

— Те май не се изненадаха от появата ни.

— Какво имате предвид?

Марс размаха ръка към залата наоколо и жителите на Даласисла.

— Живели са в този кораб поне от един век. Преди това са оцелявали някак в някоя станция. Струята на Потока насам е изчезнала преди осемстотин години. Ти как би реагирала, ако след няколко столетия изолация някой те намери изведнъж?

— Всъщност нямам представа — призна Сийв.

— Аз сигурно щях да се насера — обади се Лайтън и Сийв я изгледа неприветливо.

— Да не очаквате, че ще се отнасят към нас като към някакви богове или нещо подобно? — попита доктор Елс.

— Не — отрече Марс. — Но не ми се вярва, че аз бих реагирал като тях. — Погледна Сийв и помоли: — Попитай го.

— Какво да го попитам?

— Защо не е изненадан, че сме тук.

Сийв попита и примигна, когато чу отговора.

— Какво ти каза?

— Не бил изненадан, защото онези от предишния кораб все повтаряли, че ще долетят още кораби.

— Какво?! — сепна се Марс.

Чуч продължи и Сийв повтаряше след него:

— Казва, че предишният кораб се появил преди три века и екипажът му останал тук. Казва, че във вените на всеки от екипажа му, а също и в неговите, тече кръвта на тези хора. А техният капитан ги уверявал непрекъснато, че все някога ще се появят още кораби. Затова не се изненадали, че сме дошли. Очаквали са ни. Надявали са се да дойдем. И понеже сме избрали много подходящ момент за това, те ни благодарят.