Джон Скалзи
Апокалипсис (13)

12.

Марс Клермон гледаше как „Оливиър Брансид“ включи прожекторите си и освети външния корпус на конструкцията, до която се рееше.

— Искахте да видите Даласисла — каза му капитан Кинта Лауре и посочи големия екран на мостика. — Ето ви я.

— Да, ето я — съгласи се той.

„Брансид“ осветяваше съвсем мъничка част от корпуса на Даласисла. Конструкцията на основния хабитат в системата се проточваше на много километри — дълъг цилиндър, някога пълен с хора и техния живот. Корпусът им пречеше да виждат и гигантската планета Даласисла Едно, приблизително съответстваща по размери на Нептун в родната система на човечеството.

— Изумително е, че я заварихме тук — подхвърли капитан Лауре.

— Когато струята на Потока изчезнала, тя е била в устойчива орбита — отговори Марс.

— Така е било преди осемстотин години. Твърде дълъг период, за да остане устойчива орбитата на изкуствен обект. Другите спътници на планетата биха могли да я променят с гравитационното си въздействие. Същото би могла да направи и прелетяла наблизо комета. Удар на метеор или изпускане на газове при повреда биха могли да я отклонят. Вероятно е станало точно това, защото Клупер — Лауре махна с ръка към човек от екипажа — ми прехвърли данни, че орбитата на Даласисла всъщност не е устойчива. Започва да се спуска по спирала към планетата.

Марс се понамръщи.

— Това ще ни попречи ли?

— Не, освен ако не сме тук и след стотина години — увери го Лауре. — Нека се постараем това да не се случи.

Марс кимна и пак се обърна към екрана. На пръв поглед Даласисла не се различаваше много от другите големи космически средища на човечеството. Хората си бяха избрали шест-седем основни проекта, които можеха да бъдат разширявани и да осигуряват чрез въртене подобие на нормално притегляне. Даласисла беше модифициран цилиндър на О’Нийл, а този модел се използваше от векове без съществени промени, защото беше ефективен, сравнително прост и преди всичко вършеше работа.

Е, да, докато ти стигат хората и ресурсите, за да го поддържаш. Ако и едните, и другите са оскъдни, започват проблемите.

— Няма живот вътре, нали? — попита Марс.

— Няма — потвърди Лауре. — И то отдавна. Измерихме температурата по време на сближаването. Не се различава много от всичко останало навън. Вътре е същият студ. Вашата група трябва да влезе със скафандри.

Марс кимна отново. И той, и малцината други учени бездруго щяха да носят скафандри. Осем столетия са прекалено дълъг период. Никой не искаше да внесе зарази или да се зарази.

— Значи няма от какво да се плашим и да си водим охрана от гвардейци — пошегува се Марс.

— Ще си водите гвардейци — възрази Лауре. — Вътре е мъртвило, което обаче не означава, че това място не може да ви затрие.

— Така си е.

— За пръв път ще работите извън кораб, нали? — попита тя, вперила поглед в него.

— Да.

— И не сте изпълнявали никакви оперативни задачи досега?

— Никакви. Аз съм физик и се занимавам с Потока. Тоест с раздели от висшата математика. В тези изследвания няма полеви експерименти.

Лауре кимна.

— Вие се разпореждате тук, лорд Марс. Така гласят получените от нас заповеди. Но не бива да забравяте, че вашият научен екип е от военния флот. Всички имат опит в оперативната работа. С вас ще дойдат и гвардейци, за които пък това е основната работа. Готов ли сте да слушате съвети?

— Разбира се.

— Тогава ме чуйте. Вие командвате, но ако сте благоразумен, ще се вслушвате в хората от екипа си, когато решат да ви кажат нещо. Ще се вслушвате и в сержант Шерил и отделението й, когато ви кажат да отидете някъде или да не отидете. Изслушвайте ги и бъдете предпазлив. Сега всички в този кораб сме много далеч от дома, лорд Марс. И всички искаме да се завърнем у дома.

— Благодаря, капитан Лауре — отвърна Марс. — Сигурно ще ви бъде приятно да чуете, че такъв беше поначало и моят план.

— Добре — кимна тя. — Не се държите като тъпанар, но знае ли човек…

Марс се ухили. Лауре изви глава към екрана.

— Външният оглед ще завърши след около два часа, после идва ред на вашия екип. И тъй като Даласисла е безжизнена, вероятно ще се наложи да влезете през някой от люковете за достъп на повърхността.

Марс кимна.

— Обмислихме този вариант. Имаме чертежите от имперските архиви. Знаем откъде искаме да проникнем вътре. Ако този люк може да бъде отворен, ще вървим съвсем малко до центъра на компютърната мрежа.

— Още ли се надявате да включите тяхната система?

— Всъщност не — призна Марс. — Осемстотин години са твърде много. Но въпреки всичко си струва да опитаме. Това би ни спестило много време. И може би ще получим отговори на много въпроси.

— Чух записите от последните дни живот в това място — каза Лауре. — Ще бъда изненадана, ако всичко там не се е разпаднало.

— Права сте.

И Марс бе чел и слушал последните предавания от Даласисла няколко години след като изчезнала струята на Потока. Кратката версия на впечатленията му — смърт, болести, насилници и разруха. По-дългата версия — будуваше нощем и се чудеше защо хората са толкова сбъркани твари.

Може би имаше лесен за разбиране отговор на този въпрос: ако хората знаят, че са обречени, каквото ще да сторят, способността им да правят планове за по-далечното бъдеще просто изхвърча през въздушния шлюз. Марс не можеше да ги упрекне за това, но сега цялата Взаимозависимост беше застрашена от участта на Даласисла и той се надяваше да налучка някакъв друг път.

Лауре докосна гърба му.

— Подгответе хората си. И… лорд Марс…

— Да?

— Дано намерите нещо добро там. Нещо, което да ни бъде от полза и да спаси всички ни.

 

 

Даласисла беше мъртва, което означаваше, че и механизмите за отваряне на служебните люкове по повърхността й не работеха. Някой трябваше да вложи време и усилия за отварянето им, най-вероятно редник първи клас Гамис, който беше техническият специалист в това отделение гвардейци. „Брансид“ носеше необходимите инструменти, но хората на Лауре намериха отворен люк недалеч от избраното място. Изведнъж тревогите на Марс и екипа му намаляха с една.

— Не се въодушевявайте прекалено — каза му сержант Шерил, докато тя и Марс навличаха скафандрите заедно с останалите. — Просто ще се натъкнем на затворена херметична врата малко по-навътре. Каквото и да стане, ще се промъкваме бавно до компютърния център.

Скафандрите за тази мисия бяха последен модел с най-авангардните технологии, леки и гъвкави, устойчиви на пробиване, разкъсване и вакуум, самохерметизиращи се (свойството си имаше предел, но ако някой го надхвърлеше, вероятно с него беше свършено и без това), имаха намагнитващи се подметки и толкова добре работеща система за пречистване на въздуха, че запасите от кислород стигаха средно за петнайсет часа. Човек можеше и да се облекчи в скафандъра, също до някакъв предел. Марс разчиташе да не се бавят толкова, че това да се превърне в проблем. В шлемовете имаше системи за пълен запис, всичко видяно и чуто щеше да бъде съхранено.

Групата за тази задача беше малка — Марс и Дженети Хантън, компютърен специалист и историк от флота, който познаваше добре древните компютърни системи като тази в Даласисла, сержант Шерил и редници първи клас Гамис и Лайтън. Никой не очакваше да се доберат до компютърния център при първото излизане от кораба. Преди всичко трябваше да си проправят път към него през всички херметични прегради, които им пречат.

Само че някой по някое време през последните осемстотин години бе свършил почти цялата работа вместо тях.

— Вижте това — посочи Гамис.

Облечените в скафандри хора от групата се бяха струпали около екрана пред редника. По видеопотока на екрана Гамис управляваше сондата, проникнала в техническите сектори зад въздушните шлюзове. Обективите на сондата показваха, че преградите навътре в станцията са били отворени насила, вдигнати или издърпани встрани, а понякога направо разрушени.

— Някой се е настървил да влезе — отбеляза Хантън.

— Или да излезе — допусна Лайтън.

— Докъде можеш да стигнеш? — попита Шерил.

Гамис спря сондата и извлече от паметта триизмерна карта на тази част от Даласисла, която светна до екрана.

— Птичката е тук — посочи той коридор на картата. — А нашата цел е ето там, на около километър и половина. — Гамис пак се зае със сондата и я ускори по коридора. — Сержант, честно казано, след като видях първите прегради, не виждам големи затруднения. Не личи тази част от Даласисла да е била херметизирана, за да не губят въздух.

— Значи станцията е загубила енергийното си захранване, преди въздухът от тази част да се е просмукал навън — предположи Хантън.

— Може би — отговори Гамис, без да откъсва вниманието си от управлението на сондата. Черно-белите гледки на екрана бяха съставени от няколко сигнала в различни честоти на светлината — под, във и над достъпния за човешкото зрение диапазон. — Или е имало повреда. Или се е намесил друг от стотина възможни фактори. Опаа… — Гамис накара сондата да заобиколи носещи се във вакуума парчетии. — Трябваше да включа автоматичния детектор за сблъсък.

— Няма притегляне — обади се Марс.

— Ами как да има? — отвърна Гамис. — Станцията вече не се върти.

— По-скоро гравитацията на планетата я е спряла обърната винаги с едната страна към нея.

— Е, да, сър, ако трябва да навлизаме в такива подробности.

— Няма трупове — намеси се и Шерил.

Гамис изви глава към командира си.

— Какво, сержант?

Тя посочи екрана.

— Вкара сондата на цял километър в станцията, а още не съм видяла никакви трупове.

— Сержант, засега се движим в техническите сектори. Хората отиват там само ако имат работа по основната конструкция на станцията. Аз очаквам повечето трупове да са в самата обитаема зона.

— Въпреки това е необичайно.

— Аз поне съм доволен да не гледам замразени мумии отпреди осем века, докато не се наложи. — Гамис продължи да управлява сондата и накрая я спря пред врата. — Това е. Вашият център на компютърната мрежа в Даласисла. Или поне един от тях. А от нас се иска само да се затътрим там с нашите магнитни подметки.

— Значи донесохме напразно цялата тази техника за отваряне на люкове — каза Шерил.

— Не ми се вярва да е напразно — отговори Гамис. — Това е съвсем малка част от станцията. Други части може и да са затворени херметично. Ще видим тепърва. Но тук ни провървя.

— Радвайте се, докато можете — обади се Хантън. — Когато отидем там, ще проличи дали мога да включа който и да е модул в центъра. Нищо чудно вече да сме си изчерпали късмета.

 

 

Марс стигна до извода, че не харесва скафандрите. Носът го засърбя едва ли не в секундата, когато си сложи шлема, и вече три пъти опита неволно да се почеше, но пръстите му се блъскаха в шлема. След последния път изпъшка сърдито и Хантън го чу по радиото.

— Сър, ще свикнете след време.

— Дано — промърмори Марс с досада.

Вървяха бавно към компютърния център, както им бе обещал Гамис. Магнитните подметки ги прилепяха към повърхностите и въпреки това бяха вързани един за друг, в случай че някой стъпи непохватно и се зарее насред коридора. За Марс това тътрене на магнитните подметки беше изтощително, особено в чернилката, която пронизваха само лъчите от прожекторите на шлемовете. Когато се добраха до вратата на центъра за управление, той вече се чувстваше като след пробяган маратон.

— Ето че имам нужда от това — каза Гамис и извади приспособлението за отваряне от сандъка с инструменти.

За него и Лайтън беше лесно да носят сандъка в безтегловността, но не бе толкова лесно да маневрират с него. Инерцията го насочваше към места, където не искаха да попадне.

Гамис и Лайтън закрепиха апарата и той извърши магията си, люкът се открехна. Марс се учуди, че чува шума от отворения насила люк, но се сети, че всъщност го чу с краката си. Вибрациите бяха стигнали до него през пода и скафандъра.

На влизане в залата забеляза драскотини по люка и ги показа на редник Гамис, който кимна.

— Не сме първите, които са влезли тук по този начин.

— Можеш ли да установиш колко стари са предишните следи? — попита Марс.

— Не ми се вярва. Може да са отпреди пет века, а може и да са от миналата седмица. Но ако питате мен, едва ли са от миналата седмица.

Щом влязоха, откачиха свързващите ги въжета. Лайтън подхвърли нещо към тавана и изведнъж сияние обля всичко в центъра, навсякъде се появиха сенки от единствения източник на светлина.

— Да бъде светлина — изрече тя и погледна към Хантън. — Това ще ти стигне за шест часа.

— Предостатъчно са — отговори й той.

Отиде при сандъка и извади малък компютърен модул, клавиатура и кубчето на захранването. Занесе ги при един пулт.

— Имаш ли подходящ жак да ги включиш? — пошегува се Гамис.

— Не ми е нужен. — Хантън включи захранването. Индикаторът примигна три пъти в червено, после се появи равномерна синя светлинка. — Проверих в архива. Тези системи са имали индукционни контакти. Само трябва да им подадеш енергия и те се включват.

— Ако това е обикновен терминал, няма да ти е от полза — вметна Лайтън.

Хантън тръсна глава.

— Основното му предназначение е да се използва като терминал, но има и локална кеш памет. И то с голям обем, защото в големите хабитати за всичко има резервни системи в изобилие. Ако основната компютърна система се изключи, главните технически системи в станцията ще изпълняват основните си функции с информацията, съхранявана в тези терминали. Поне толкова време, колкото е необходимо за възстановяването на основната компютърна система.

— Ще успееш ли да влезеш в системата? — попита Гамис.

Хантън докосна модула, който си бе донесъл.

— Ако изобщо се включи, имам си някои забавни играчки. Системите за сигурност отпреди осем века ще се сблъскат със съвременните хакерски средства. Очаквам да бъде поучителна случка.

— А ако не работи? — попита Марс.

— Тук има още поне десетина терминала.

Марс кимна и огледа залата — просторна и кръгла, а в рязката светлина с отчетливите сенки и малко плашеща. Част от кръга заемаха прозорец и врата към съседна зала, където се виждаха редици от черни метални кутии. Там е било същинското ядро за обработка на информацията в хабитата или поне едно от тях — в толкова голяма станция може и да бяха пръснати на различни места няколко такива зали. Резервните системи спасяват живот.

Поне за известно време. Компютрите в тези черни кутии вероятно бяха повредени безнадеждно, и то отдавна, също като останалите из хабитата. За включването им може и да не беше достатъчно кубчето със захранване, донесено от Хантън.

Марс се питаше какво ли се е случвало в станцията, когато се е лишила от енергия. Този хабитат е бил захранван от съчетание на реактори и фотоволтаични системи. И генераторите, и батериите са били податливи на същите механични повреди като останалите технически системи, сред тях и мрежата за подаване на енергия. Всичко е можело да рухне по какъв ли не начин. Марс допускаше, че системите са престанали да работят още преди знанията за поддържането им да бъдат изгубени от следващите поколения, но нямаше как да знае предварително дали е било така. Когато светът се сгромолясва, учените лесно могат да бъдат нарочени за изкупителни жертви на гнева.

— О, здрасти — възкликна Хантън. — Някой се събуди.

Марс се обърна към светналия екран на пулта, който показваше режим на проверка.

— Това си е направо смайващо — обади се Гамис.

— В тази система почти няма подвижни части — обясни Хантън, докато сменяше различни менюта на екрана. — Конструирана е от доста устойчиви материали. По промишлени критерии, не по потребителски. Когато строиш космическа станция, преди всичко се стремиш да е здрава, а не лъскава.

— Добре де — промърмори Гамис, — но след осем века…

— Е, адски ни провървя — съгласи се Хантън. — Но този късмет се дължи отчасти и на конструкторите на това нещо. Така, ето ги. — Активира едно меню и се появи таблица на съхранената информация. — Всички локални файлове. Вече ги прехвърлям в моя компютър и мога да ги отворя във виртуална среда.

— Какво имаме тук? — попита сержант Шерил.

— Много неща — увери я Хантън. — Какво искате да видите?

Шерил се обърна към Марс.

— Вие решавате, лорд Марс.

Той поумува.

— Искам да знам кога Даласисла се е лишила от енергия. Това ще ни даде някаква представа какво да очакваме за станциите, попаднали в същото положение.

Хантън кимна.

— Тук има файл с всички случаи, когато някой е влизал в системата.

— Само за това работно място ли?

— Има и такъв, но другият е за целия център. Това май е бил пултът на администратора.

— Значи архивът за работата на центъра е пълен?

— Да, за всички периоди, когато е имало захранване.

— Покажи го.

Хантън отвори файла.

— Хъ… — смънка той след минута.

— Какво видя? — попита Марс.

— Не знам дали ще ми повярвате, ако ви кажа.

— Опитай де.

— Нека го подредя наново, за да е по-лесно за разбиране. — Хантън набра някакви команди и накрая подкани с жест Марс да застане пред екрана. — Просто вкарах данните в таблица. Показва използването на центъра по години. Ето я годината, преди да изчезне струята на Потока. Няколко хиляди случая, защото хората са получавали достъп по всяко време на денонощието, както би трябвало. През годината, когато струята изчезнала, е същото. И през следващата година. Преглеждаме следващите двайсет години — използването на системата става все по-рядко, защото каквито и гадости да са се случвали тук, явно са били твърде сериозни. Двайсет и три години след изчезването на струята всичко спира. Ако сте се питали кога е станало съвсем зле, ето го момента.

— Двайсет и три години не са много — промърмори Шерил.

— Вярно — потвърди Хантън и продължи надолу по таблицата. — Уж всичко е приключило, нали? Да, ама не, защото погледнете какво става петдесет години по-късно.

Посочи няколко случая на достъп до системата.

— Някой още е жив — кимна Марс.

— Не е само един, както изглежда. Да видим нататък. Влизали са в системата през няколко години допреди три века. А после — вижте. За период от двайсет години системата, изглежда, е била използвана непрекъснато. Някой е върнал живота в Даласисла. Или поне в част от нея.

— Временно — вметна Марс.

— Двайсет години доста разтягат смисъла на думата „временно“ — възрази Хантън. — А после се случва същото. Случаите на достъп намаляват и се прекратяват, но този път след седем години.

Марс се взираше в екрана.

— Но не напълно.

— Не напълно — потвърди Хантън. — Включвали са системата през няколко години в продължение на почти триста години. — Той погледна нова част от таблицата. — Тук. И тук. И тук. И така нататък.

— Докога? — не се стърпя Гамис.

— Допреди трийсет години. Тогава е последният път, когато някой е получавал достъп до системите в този център.

— Добре де, как е възможно? — попита Лайтън. — Това място е мъртво като шибано парче скала.

— Изобщо не мога да си представя как е възможно — отговори Хантън. — Само ви казвам какво виждам в този файл. И в тези факти е обяснението защо всичко тук не се е разкапало окончателно. При всяко включване се е задействал диагностичният модул и е премахвал дребните проблеми, които се натрупват с времето. — Той посочи пулта. — Прави същото и в момента.

— Значи в Даласисла има живот — заключи Марс.

— В Даласисла няма — поправи го Хантън. — Лайтън е права. Тук е мъртвило. Които и да са идвали тук, вероятно са си вземали ресурси от хабитата и са си помагали с компютърната система в тази работа. Но вече знаем, че има живи хора в тази част от космоса. Или поне е имало преди трийсет години.

В едното ухо на Марс зазвуча глас. Търсеше го Ройнолд от „Брансид“.

— Марс, чуваш ли ме?

Той се дръпна встрани от Хантън и пулта, понечи да притисне длан към ухото си, за да чува по-добре, и пак се натъкна дразнещо на шлема.

— Чувам те. Хат, в Даласисла е много интересно.

— Намерихте ли данни, които потвърждават, че в тази система има живи хора?

— Ами да. А ти как се досети?

— Знам, защото капитан Лауре беше възложила на екипажа да търсят по-малките станции в системата.

— Намери ли нещо?

— Намери много. Към три дузини.

— И?

— Безжизнени като Даласисла. И студени като Даласисла. Същата средна температура като околния вакуум.

— Ясно — промърмори той озадачено.

— Намериха и нещо друго. Не е точно станция. По-скоро е десетка.

— Космически кораб.

— Да — потвърди Ройнолд. — Марс, ето я важната новина за тази десетка — топла е.