Джон Скалзи
Апокалипсис (12)

11.

След едно денонощие промъкване и спотайване в компанията на наемници, твърде досадно за разказване или дори за припомняне, Надаш се озова в „Можеш да стовариш цялата вина върху мен“ — личната петица на нейната майка.

От една страна, струваше й се почти безразсъдно излишество нейната майка да се носи от една звездна система към друга с цяла петица, но от друга страна, майка й на практика нямаше друго жилище. Тази петица беше нейният дом и когато оставаше в орбита около Терхатум. Никога не стъпваше на планетата, дори в най-големия град Базантапур.

„Е, нали такава е била сделката — каза си Надаш. — Татко получил Терхатум. Мама — остатъка от вселената.“

Тя се бе настанила съвсем уютно в личния си апартамент на борда на „Цялата вина“. Нейната майка се грижеше тези покои винаги да са готови за появата й, защото имаше на разположение този адски грамаден кораб и можеше да отдели апартаменти за поне двеста от най-близките си приятели, ако й скимнеше. А тя наистина пътуваше със свита от приятели, лакеи и още каквито се сетиш. Все пак беше графиня, ръководеше Дома Нахамапитин, а и нейният нарцисизъм се нуждаеше от внимание и го изискваше. Заради всичко това пътешестваше с цяло подвижно село. Само че държеше жителите му в отсрещната страна на пръстена. В нейната страна бяха само личните й покои и апартаментите за трите й деца.

„Вече сме две“ — напомни си Надаш и въздъхна. Още не беше готова за този разговор с майка си.

Но засега не беше принудена да се подготвя. Майка й не беше в „Цялата вина“. В Първа стъпка й съобщаваха страшната вест, че нейната дъщеря — изменницата, убийцата, заговорничката срещу емперо — е изгоряла като фойерверк в провален опит за бягство, който погубил нея, трима пазачи, шофьор и лорд Теран Асан.

Присъствието на Асан беше пиперливата новина, в която медиите впиха зъби и предъвкваха до пресищане. Всички се захласваха по историята как Асан, увлечен до полуда по изменницата Надаш Нахамапитин, замислил бягството й заедно с нейния празноглав адвокат в ролята на посредник. Същият адвокат по някакво странно съвпадение бе умрял след падане от високо, докато семейството му било в зоопарка и се любувало на миниатюрни жирафи и космати видри.

Надаш сви устни. Уви, горкият Дорик. Изобщо не подозираше в какво се забърква и вероятно бе продължил да не подозира чак до мига, когато някой от телохранителите на графинята го е изхвърлил през прозореца. Поне семейството му нямаше да се лишава от нищо, ако той бе споделил с жена си къде е скътал получените купища пари, а и ако властите не ги докопаха.

И засега май никой не подхвърляше, че Надаш може да е жива. На мястото на проваленото бягство имаше труп за всеки, който трябваше да бъде там, и дори още един, а беше извънредно трудно да идентифицират останките. Например присъствието на Асан бе установено по титанов пръстен с печат, с който много се гордеел. Почти всичко останало бе стопено, обгорено и изпепелено. Само измъкналите я наемници знаеха, че тя е жива, а Надаш беше убедена, че в разумно кратък срок всеки от тях щеше да се изпречи пред някое смъртоносно оръжие. Знаеше и екипажът на „Цялата вина“, но те дори не биха помислили да споменат за това пред чужд човек, защото от опазването на тайната зависеше не само работата, а и животът им.

Да де, знаеше и майката на Надаш, която несъмнено виеше като ураган в Първа стъпка. Представи си как майка й скърца със зъби и си раздира дрехите в представление за местните и имперските следователи, които сигурно дебнеха за какъвто ще да е, дори нищожен признак, че този опит за бягство може да не е завършил толкова ужасно.

„Да си дебнат“ — помисли Надаш. Засега беше в безопасност под охрана, и то у дома, доколкото можеше да нарече някое място свой дом. Леглата бяха невъобразимо меки, завивките — топли и приятни, храната — великолепна, душовете — горещи докато искаш, а дрехите не бяха във все същия гнусен оттенък на оранжевото. Надаш отпразнува свободата с нелепо грамаден сандвич, четиресет минути в банята и сън под купчина завивки през почти целия ден.

Когато се събуди, нейната майка седеше на стол до леглото. Графинята се бе загледала в спящата Надаш, която се зачуди откога ли е в тази поза и се запита нехайно кога ли този топъл майчински поглед би се преобразил в нещо коренно различно и не особено прилично.

Надаш се подпря да седне и каза засмяна:

— Здрасти, мамо.

Графиня Нахамапитин зашлеви с все сила дъщеря си през лицето.

— Това е, защото уби брат си.

Последва втори шамар.

— А това? — попита Надаш.

— Защото се остави да те хванат.

Надаш разтърка бузите си.

— Очаквах да си по-разстроена от смъртта на Амит.

— Бясна съм до побъркване — увери я графинята. — Той ми беше любимецът.

— Знам. И Грени знаеше.

— Не съм го крила от никого.

— А би могла. Други родители поне се опитват.

— Обичах твоя брат. Той подхождаше чудесно за съпруг на сегашната ни емперо. А след това на трона щеше да седне потомък на рода Нахамапитин.

— Налага се да те разочаровам, мамо — това нямаше да се случи.

— Можеше да се уреди все някак.

Надаш се подсмихна криво.

— Говорила ли си с новата емперо? Трудно е да уредиш нещо с нея.

— Да, вече се убедих в това.

— Аз също — каза Надаш. — И то отрано. Щом проумях, че тя няма да се омъжи за Амит, време беше да опитам нещо друго. Има много братовчеди в рода Ву. Можехме да спечелим играта.

— Не беше нужно да убиваш Амит, за да я очистиш.

— Възникнаха и други проблеми.

— С глупашкия ви план да завладеете Край. Да, знам за това — каза графинята, защото разгада изражението на своята дъщеря. — Ти, Амит и Грени. Не бяхте чак толкова хитри в заличаването на следите си, когато опразвахте сметки, за да плащате за дребните си авантюри. Онази Кива Лагос рови във финансите ни за последното десетилетие. Изложихте на риск целия Дом.

— Това оплеска преди всичко Амит — оправда се Надаш. — Той се занимаваше с подправянето на счетоводството.

— Но ти си му казала да го върши — възрази графинята. — Ти си умната, Надаш. Винаги си била.

— Мамо, аз съм такава, каквато ти ме направи.

— Но не чак толкова умна, че да задържиш Ренеред Ву.

Надаш изстена, просна се на леглото и захлупи главата си с възглавница.

— Няма да слушам това за пореден път.

Графинята дръпна възглавницата.

— Имаше една-единствена задача. Да станеш имперската съпруга. Аз исках да се случи. И емперо искаше да се случи. Години наред уговаряхме всичко. А ти остави шанса да се изплъзне от пръстите ти.

— Казвам ти за последен проклет път, майко — не съм оставила шанса да се изплъзне. Ренеред реши, че му харесва да се чука с какви ли не чешити, и не искаше да си слага юзди на ентусиазма.

— Можеше да се справиш с това.

— Опитах. Говорих с него. Казах му, че може да си пъха оная работа където пожелае, стига аз да съм тази, която ще роди децата му. Мислех, че и той иска същото. Политически брак със секс като бонус. А какво излезе — той искал да го ревнувам. Или нещо подобно. Хем държеше на моногамията и истинската любов, хем искаше секс с всичко, което мърда. И се оскърби, че вместо моногамната връзка, на която той нямаше да бъде верен, аз му предлагах само секс, защото той бездруго щеше да си го получава. Беше си нерез.

— Въпреки това би могла да го убедиш.

— Мамо, ако си била на това мнение, да не беше уреждала убийството му.

Графинята сви рамене.

— Той те уязви. Ядосах се. Впрочем ти си права. Вратата за твоя брак с него се затваряше, а не биваше да рискуваме той да се ожени за друга.

Надаш се опули срещу майка си.

— Но ти каза току-що, че съм можела да го убедя!

— Съгласих се с тебе, за да си доволна — подхвърли графинята.

Надаш стисна клепачи.

— Майко, направо ще ме подлудиш. Моля те, нека говорим за друго.

— Брак.

— Същото е.

— Същото е, но с други участници.

— За какво говориш?

— За Джейсин Ву.

— Него пък защо намесваш?

— Трябва да помислиш за брак с него.

— Той вече е женен.

— Дреболия. И нямат деца, което ни е от полза.

— Защо да ни е от полза?

— Ще го направим емперо.

Надаш се надигна рязко.

— Той не е начело в списъка на наследниците.

— Той е Ву. Когато се отървем от Грейланд, можем да пуснем този списък в кошчето за боклук. Въпрос на пазарлъци.

— Ще има и други Ву, които ще искат да станат емперо.

— Има само един сериозен конкурент — Деран Ву. А ние вече се погрижихме за него.

— Как?

— Деран подкрепя стремежа на Джейсин да стане емперо и налага на своите поддръжници да сторят същото. В замяна, щом Джейсин седне на трона, ще даде на Деран цялата власт над Дома Ву. Край на тези глупости със съвета на директорите, заради които Домът е като парализиран.

— И другите братовчеди ще се подчинят безропотно?

— По времето, когато това се случи, няма да им бъде оставен шанс дори да гъкнат. Съвсем скоро ще се срещнеш с Джейсин и Деран. Можеш да прецениш сама колко сериозни са намеренията им.

— И Джейсин ще поиска да стана негова съпруга?

— Да, той вече даде съгласието си.

— Той се опита да организира убийството ми в затвора.

— Тогава още не те е познавал лично.

— Има още една дреболия — аз уж съм мъртва.

— Ще намерим решение и за това. Вече правим необходимото. И ти вече си правила необходимото. Знам как си се старала да обвиниш за всичко Амит. Деран Ву ми обясни подробно. Насърчих го да продължи.

Надаш се стъписа искрено.

— Нали преди малко ми заяви, че Амит е твоят любимец.

— Така е. И ще си остане завинаги. Но освен това е мъртъв, а ти си ни нужна жива и поне отчасти оневинена. Джейсин ти предлага трона.

— Срещу какво?

— Очевидно е — нашата помощ в отстраняването на Грейланд.

— Майко, „отстраняване“ звучи някак уклончиво.

— Не е задължително да я убием — подчерта графинята. — Ако я изолираме и пратим в изгнание, пак ще постигнем целта си.

— И как ще я постигнеш по-точно?

— Тя вече го прави вместо нас с нейните щуротии за виденията. Настройва църквата срещу себе си, скоро ще се случи същото и с парламента. И някои от благородническите Домове вече са против нея. Времето е на наша страна. Трябва и да премахнем някои от най-важните й съюзници. Ще започнем с Кива Лагос, която бездруго ни навлича неприятности.

— И как ще я премахнеш?

— Надаш, остави ме аз да умувам за това.

— Грейланд не е чак толкова близка с Лагос — възрази Надаш. — Ако се отървем от нея, ще бъде полезно за нас, но не и болезнено за Грейланд.

— Подготвила съм още нещо, от което ще я заболи.

— Какво?

Графинята мълча няколко секунди, преди да каже:

— Знаеш ли, че Грейланд беше намислила да те превърне в заложница?

— Как би успяла?

— Каза ми, че ще замени смъртната ти присъда със затвор в Си’ан. На място, където винаги може да се разправи с тебе. Така се опита да ми внуши, че ако стъпя накриво, с тебе е свършено.

Надаш се засмя кисело.

— Не познава добре нито тебе, нито цялото ни семейство.

— Не това е важно — изтъкна графинята. — Тя си въобразяваше, че може да ме държи изкъсо чрез човек, когото според нея обичам. Да ме контролира чрез човек, когото според нея обичам.

Надаш забеляза особения начин, по който се изрази нейната майка, но реши да не задълбава в това.

— А ти какво ще направиш?

— Ще накарам Грейланд да почувства същото, на което тя възнамеряваше да ме подложи. Ще я накарам да разбере, че мога да стигна до хората, които са й най-скъпи.

— А кой й е толкова скъп, че да послужи за назидание? — попита Надаш.