София Лундберг
Червеният тефтер (9)

9

В болниците никога не е тъмно. Светлината, процеждаща се от врати, прозорци, нощни лампи и коридори, прониква през клепачите, когато очите се нуждаят от тъмнина. Колкото и да стиска очи, Дорис не успява да заспи. До ръката й има звънец. Докосва го с пръст, ала не го натиска. Свещеника го няма вече. Дорис отново стисва очи. Опитва се да заспи, но освен че е светло, е и шумно. Звънците пиукат, някой в стаята й хърка, една врата се отваря и затваря и постоянно някой снове напред-назад из коридора. Някои шумове са интересни и събуждат любопитството й — като тракане на метал или известие за получен есемес. От други направо й се гади. Разни старци крещят, плюят, пърдят и повръщат. В тези моменти си мечтае утрото най-сетне да настъпи, защото тогава дневната светлина и оживлението ще погълнат най-ужасните шумове. Всеки ден Дорис забравя да помоли за тапи за уши, а нощем не смее да безпокои сестрите.

Безсънието засилва болката въпреки хапчетата, които й дават. Тя се разпростира чак до ходилата. След няколко дни ще оперират Дорис. Ще й сложат изкуствена става, тъй като нейната се е счупила при падането. Дорис потрепери, когато сестрата й показа пирона, който ще забият в костта й, та да проходи отново. Освен това трябва да лежи неподвижно, макар всеки ден при нея да идва рехабилитатор, който я мъчи с леки, но непосилни движения. Хубаво би било свещеникът да се върне скоро с лаптопа й. Не таи твърде големи надежди. Вероятно е забравил. Мислите й започват бавно да изчезват и най-накрая Дорис се унася.

Когато се събужда, навън вече е светло. Едно птиченце е кацнало на перваза. Сиво, с малко жълто по перцата си. Синигерче може би? Или врабче? Дорис не се сеща кои видови птици имат жълто по перата си. Това тук е настръхнало и рови усилено с човка по коремчето си в търсене на разни гадини, които го тормозят. Тя го проследява с поглед. Мисли си за катеричката пред дома й.

Червеният тефтер

П. Пестова, Елеонора

Нора. От толкова отдавна не съм се сещала за нея. Сякаш беше излязла от някоя приказка. Най-красивото същество, което някога съм виждала. Всички искаха да бъдат като нея. Дори аз. Защото тя беше силна.

По онова време ме измъчваше носталгия. Разбира се, не бях единствената. Нощем често се чуваше нечие хленчене от леглата в апартамента на улица „Пусен“, а на сутринта изваждахме студени бурканчета от хладилника и си ги слагахме под очите, та да не си личи, че сме плакали. После ни гримираха и прекарвахме целия ден в изкуствени усмивки, отправени към изисканите дами в търговския център. Толкова много се усмихвахме, че понякога след работа имахме мускулна треска на бузите.

Нещо се случва с хората, които истински копнеят за нещо. Очите им бавно угасват и те губят умението си да виждат красотата около себе си. Аз гледах все назад. Разкрасявах в мислите си миналото и всичко онова, което вече не бе част от живота ми.

И все пак издържахме. Бяхме бедни и се надявахме пред нас да се открие някоя нова възможност. Стискахме зъби. Търпяхме топлийките по гърба си и болезнените прически. Но не и Нора. Тя винаги се усмихваше. И то искрено. Едва ли това е толкова изненадващо, защото Нора беше доста търсена. Всички искаха да работят с нея. Докато ние останалите стояхме в търговския център и се усмихвахме, нея я снимаха за „Шанел“ и „Вог“.

Елеонора Пестова — дори името й беше красиво — идваше от Чехословакия. Беше синеока, със средно дълга коса с подвити навътре краища. Сложеше ли си червило, заприличваше на Снежанка. Със стегнат корсет около талията и ханша, тя отговаряше на момчешкия идеал за женска красота в началото на трийсетте. По онова време роклите бяха прави и къси, макар че жените вече започваха да показват формите си. В днешните вестници пише, че младите хора били роби на модата. Да ги бяха видели едно време!

Докато ние останалите трябваше да вървим пеша до работа и да внимаваме да не си развалим грима или прическата, Нора идваше с кола. Ние печелехме колкото да не умрем от глад, Нора печелеше много повече. Да, купуваше си скъпи чанти и дрехи, но не се впечатляваше от лукса. Вечер се свиваше в леглото си и четеше. С нея деляхме едно нощно шкафче и там, до снимката на Йоста, тя държеше постоянно нарастващата си купчина от книги. Точно както правех аз навремето при мадам, така и тя използваше книгите като средство за бягство от реалността. Щом видя, че споделям интереса й към литературата, ми даде да прочета някои от тях. Така всяка вечер двете сядахме сгушени на френския балкон, пушехме и говорехме за книги. Караха ни да пушим поне по десет цигари на вечер като част от диетата, която трябваше да спазваме. За дебели момичета работа нямаше, а цигарите по онова време, или както ги наричаха „диетните цигари“, се считаха за чудотворен лек срещу наднорменото тегло. Главата ни се замайваше от никотина и започвахме да се кикотим на недотам смешни неща. В един момент цигарите спряха да действат и започнахме да пием вино. Сипвахме си го в големи чаши за чай, та да не ни надуши домакинята.

Благодарение на Нора и приятните вечери с нея Париж най-сетне започна да добива цветен оттенък. Започнах отново да пиша на Йоста. Вече нямаше нужда да лъжа, наистина мислех онова, което му споделях. Многото писатели, които четях, ми помагаха да илюстрирам видяното още по-ярко. През свободното си време с Нора посещавахме местата, за които те говореха в книгите си. Представяхме си Париж през осемнайсети век и жените с дългите развяващи се рокли, уличния живот, музиката, любовта и романтиката. Онези отминали дни преди депресията, обхванала целия свят.

Нора се погрижи да направя първата си фотосесия за „Вог“. Един ден каза, че е болна, и изпрати мен да я заместя. Бутна ме в колата с усмивка.

— Стой изправена. Усмихвай се. Няма да забележат разликата. Очакват да дойде една красива жена, а ти си точно такава.

Колата ме откара до някаква индустриална сграда в покрайнините на града. На вратата имаше метална табелка. Все още си спомням малките семпли букви, с които бе изписано името на фотографа. Клод Леви. Стана точно както бе казала Нора. Той само ми кимна и ми посочи един стол, на който да изчакам.

Гледах как асистентът му носи разни дрехи и ги облича на дървени манекени. Клод няколко пъти мина между тях и огледа дрехите заедно с редактора на „Вог“. Избраха четири розови рокли. Асистентът им окачи дълги огърлици с червени стъклени перли. После се обърнаха към мен и ме огледаха от главата до петите.

— Изглежда различно.

— Не беше ли брюнетка?

— Красива е, по-добре с блондинка — заяви редакторът и кимна одобрително. И пак се обърнаха. Сякаш не бях живо същество. Сякаш бях дървен манекен.

Аз продължавах да седя там, докато не дойдоха и не ме преместиха на друг стол. Там лакираха ноктите ми в червено, гримираха ме, накъдриха ми косата и я напръскаха със захарна вода. Така тя стана твърда и тежка, а на мен ми наредиха да държа врата си изправен, та да не разваля идеално подредените си кичури.

Камерата беше поставена в центъра на стаята на дървен статив. Състоеше се от черна дървена кутия и обектив, покрит с нагъната кожа. Клод сновеше около нея, побутваше я с по няколко сантиметра напред, назад и настрани. Търсеше подходящ ъгъл. Аз седях накриво на стола, с ръка на облегалката. Постоянно усещах някакви ръце по тялото си. Оправяха ми роклята, нагласяха ми огърлицата и ми пудреха носа.

Клод се провикна с указания.

— Не си мърдай главата! Завърти ръката един милиметър надясно! Мачкаш роклята!

Най-сетне беше готов за снимка и ми нареди да не мърдам, докато не се затвори блендата.

Щеше да е хубаво всичко да приключи така. Една красива корица, на която позира руса жена с розова рокля.

За съжаление обаче, не приключи така.

 

 

Привършихме със снимките за списанието и Клод дойде при мен. Помоли ме да застана за още една снимка. Щяла да бъде артистична. Останах с роклята, а гримьорката си прибра гримовете, фризьорката пък четките и шишенцата, гардеробиерът — дрехите, и всички напуснаха студиото. Останахме само двамата и Клод ме накара да легна на пода, а после нагласи косата ми във формата на ветрило и с помощта на игли прикрепи върбови клонки към кичурите. Чувствах се горда от факта, че лежа там по негова покана. За мен това беше признание. Той се наведе над мен, насочи статива и хвана камерата с две ръце. Помоли ме да отворя устни. Направих го. Накара ме да погледна предизвикателно към камерата. Направих го. Каза ми с върха на езика да оближа горната си устна. Поколебах се.

Тогава той остави камерата настрана, хвана ръцете ми и ги притисна над главата ми. Беше груб. Приближи лицето си до моето и ме целуна. Опита се да проникне с език между зъбите ми. Захапах го и го изритах с крак, за да се освободя. Косата ми обаче беше прикрепена към пода с игли. Стиснах очи, подготвих се за предстоящата болка и се отскубнах. Главите ни се удариха една в друга, той изруга и се хвана за челото. Използвах момента, проврях се покрай него и избягах право през врата. Боса и без да си взема дрехите. С роклята, с която ме бяха снимали. Той изкрещя putain и викът отекна в цялата къща. Курва!

А аз тичах ли, тичах. Право през промишления район и между къщите. Режеха ме стъкла и камъни. Краката ми кървяха, ала не спирах. Адреналинът ми помогна да не спирам, преди да се почувствам на сигурно място.

Само че се бях загубила. Седнах на един зид. От потта розовата рокля бе полепнала по тялото ми и сега започна да ми става студено. Притисках разкървавените си крака към зида, та да ги скрия от елегантно облечените парижани. Никой не спря, никой не ме попита дали се нуждая от помощ.

Свечери се, настъпи нощ, а аз не мръдвах оттам.

Разранените ми ходила бяха спрели да кървят. Бавно и като накуцвах, влязох в някакъв двор и откраднах едно колело. Беше ръждясал мъжки велосипед. Собствениците му не си бяха направили труда да го заключат. Не бях карала колело от детските си години в Стокхолм, а дори и тогава не го правех често, само когато пощальонът оставяше на нас децата своя велосипед, след като беше приключил с обиколката си.

Клатушках се надолу-нагоре по улиците. Видях как слънцето се надига като червена топка и хората започват да се будят. Усещах миризмата на прясно опечен хляб и загрети фурни. Вкусвах солта от сълзите и сополите си. Улиците ми се струваха все по-познати и накрая видях Нора да става от една пейка до метрото на улица „ДʼОтьой“ и да се втурва към мен. Изпищя, щом ме видя. Аз треперех от умора.

Седнахме на тротоара близо една до друга, както вече бяхме свикнали. Тя извади една цигара от джоба на якето си и търпеливо изслуша историята, която й разказах, докато дърпах силно от цигарата.

— Няма повече да работим с Клод. Обещавам — отсече тя и облегна глава на моята.

— Никога повече — изхълцах аз.

— Няма значение, че работи за „Вог“.

— Да, няма значение, че работи за „Вог“.

Да, но имаше значение. Това не бе последният път, когато Нора работи за Клод. Нито пък аз. Такъв бе животът на манекенките. Нямахме право на избор. Доброто предложение беше признание за нас и ние не можехме просто да откажем. Но се погрижих повече никога да не оставам насаме с него.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

В продължение на няколко седмици бях на легло с дебел бинт на краката. В стаята се носеше остра миризма на гной и болест. Мосю Понсар беше гневен — нямаше кой да ме замести в търговския център. Всеки ден ме посещаваше и мърмореше, като виждаше, че няма подобрение. Така и не се осмелих да му разкажа за случилото се. В онези времена хората не споделяха подобни неща.

Един ден получих писмо от Йоста. Съдържаше само един ред, изписан с криви големи букви.

СКОРО ПРИСТИГАМ!

Скоро, какво означава „скоро“? Мисълта, че може би ще го видя, ме изпълни с очакване. Надявах се най-сетне да се разходя с него из града, който вече наричах свой дом. Да видя неговия Париж и да му покажа моя. Чаках го всеки ден, но той така и не дойде. Нито пък получих друго писмо от него с обяснение или дата на пристигане.

Скоро краката ми се оправиха и отново можех да ходя. Но така и не получих вест от Йоста. Всеки ден, щом се прибирах, питах развълнувано домакинята дали някой е идвал, дали са ме търсили и дали съм получила писмо. Отговорът обаче винаги беше „не“. Още виждам пред очите си саркастичната й неестествена усмивка, когато ми даваше отрицателен отговор. Често въздъхвах при вида на тоталната липса на интерес у нея.

С Нора я ненавиждахме точно толкова, колкото тя ненавиждаше нас. Като се замисля, дори не си спомням името й. Чудя се дали изобщо някога съм го знаела. За нас тя беше gouvernante. Зад гърба й я наричахме Vinaigre, Оцета.

Чак след няколко месеца получих писмо от Йоста.

Скъпа Дорис,

Тежки времена настъпиха в Стокхолм. Може би дори в града на моето сърце Париж е така? Безработицата расте и хората пестят парите си, вместо да ги дават за изкуство. Все още не са ми платили за три картини. Нямам пари дори за мляко. Налага се да разменям картините си за храна. Билетът ми за Париж се превърна в недостижим блян. Моя скъпа малка Дорис, и този път няма да мога да те посетя. Ще си остана тук. На „Бастюгатан“ 25. Чудя се дали някога изобщо ще напусна този адрес. Продължавам да си мечтая за деня, в който ще те видя отново.

Живей живота си! Накарай света да ахне от удивление. Толкова се гордея с теб.

Твой приятел,

Йоста

В момента държа писмото в ръцете си, все още го пазя. Мила Джени, не изхвърляй писмата ми. Ако не ги искаш, погреби кутията заедно с мен.

Йоста ми липсваше все повече. Затворех ли очи, виждах лицето му, чувах гласа му. Спомнях си разговорите с него, докато чистех жилището на мадам. И как ми задаваше въпроси, понеже се интересуваше от моята истинска същност.

Онзи необикновен мъж със странните картини и любовници мъже, които се мъчеше да скрие от останалите, се превърна в някаква фантастична фигура. Той бе връзката ми с миналото. Даваше ми сигурност, че на света има някой, когото го е грижа за мен.

Ала писмата му започнаха да пристигат все по-рядко. И аз започнах по-рядко да му пиша. С Нора заменихме спокойните вечери в четене с луди празненства на очарователни места, където младите богати мъже бяха готови на всичко, за да ни спечелят.

Червеният тефтер

П. Пестова, Елеонора

Всеки ден наблюдавахме как се преобразяваме от грима, прическите и красивите дрехи, прилепнали към телата ни. Гримовете по онова време бяха съвсем различни от днешните. Нанасяха се на дебел слой, а после се слагаше пудра. Очите се очертаваха с дебели остри черни линии. Формата на лицето ни се променяше, когато естествените бръчки се заличаваха. Очите ни ставаха големи и блестящи.

Красотата е най-ефикасното средство за манипулация и ние бързо се научихме да я използваме. Ходехме изправени с грима и красивите си дрехи и се наслаждавахме на предимствата, които ни носеше красотата. Притежаваш ли я, хората те слушат и ти се възхищават. Най-ясно го осъзнах по-късно през годините, когато кожата ми внезапно изгуби блясъка си, а косата ми започна да побелява. Този ден идва за всеки от нас.

В Париж външният ми вид продължаваше да ме води в живота. След като пораснахме малко и си намерихме по-хубава работа за повече пари, се научихме и по-добре да контролираме силата си. Самочувствието ни нарасна. Станахме независими жени, които можеха спокойно да се издържат и даже да си позволят малко лукс. Често излизахме вечер и се впускахме в нощния живот на Париж, където заможните и интелектуалците се забавляваха под звуците на джаза. И ние се забавлявахме с тях.

Навсякъде бяхме добре дошли, но Нора не я привличаха празненствата, а шампанското. Никога не оставахме без компания и без чаша от пенливата напитка. Отивахме заедно, но обикновено бързо се разделяхме. Нора оставаше на бара, а аз танцувах. Тя предпочиташе да води интелектуални разговори с мъжете, които я канеха на питие. Беше начетена и умееше да говори за изкуство, книги и политика. Спираха ли мъжете да я черпят, тя спираше да говори. Тогава ме намираше, дискретно ме подръпваше за роклята и двете си тръгвахме с високо вдигнати глави, преди барманът да открие, че няма кой да плати за скъпите питиета.

Домакинята отдавна вече я нямаше. Сега бяхме големи хора и можехме да се грижим за себе си. Или поне така си мислехме. Съседите вечно ни гледаха накриво, когато се прибирахме късно вечер в компанията на един или двама обожатели. Бяхме млади и свободни, но търсехме истински мъже. Така правеха хората по онова време. Искахме по някой мил, изискан и богат, както обичаше да казва Нора. Мъже, които да ни избавят от обграждащата ни напудрена повърхностност. Да ни дадат сигурност. Намерихме доста кандидати. Посещаваха ни в апартамента с шапка в ръка и букет рози зад гърба. Канеха ни на кафе в някое парижко заведение. Някои дори ни падаха на колене и искаха ръката ни. Винаги казвахме „не“. Все имаше нещо, което не беше наред. Или беше начинът им на говорене, или дрехите, или усмивката, или миризмата. Нора по-скоро търсеше съвършенство, отколкото любов. Беше напълно убедена, че знае какво иска. Не желаеше да се връща обратно към беднотията в родната й страна Чехословакия. Разбрах обаче, че има някаква младежка любов. Виждах тъгата в очите й, когато оставяше новите неотворени писма върху купчината в гардероба си. Дори в нейния случай обаче разумът нямаше никакъв шанс срещу любовта.

Нора никога не искаше да отваря, щом се позвънеше. Така, ако търсеха нея, тя имаше възможност да прецени дали иска да се вижда с посетителя, или не. Ако някой искаше да се срещне с нея, а тя не отваряше вратата на стаята си, казвах, че е заминала. Една вечер отново отворих аз. Мъжът пред мен бе с тъмнокафяви добродушни очи, черна късо подстригана брада и износен костюм. Свали си шапката, прокара пръсти през късата си коса и кимна леко. Изглеждаше като селянин, попаднал по погрешка в големия град. В ръката си държеше бяла роза. Изрече името на Нора. Поклатих глава.

— Не е вкъщи.

Мъжът обаче не отговори. Погледът му беше прикован в една точка зад гърба ми. Обърнах се. Там стоеше Елеонора. Енергията помежду им бе тъй силна, сякаш ги свързваше невидим мост. Заговориха на неразбираем за мен език. Накрая тя се хвърли разплакана в обятията му.

На следващия ден заминаха.

Червеният тефтер

П. Пестова, Елеонора ПОЧИНАЛА

Без Нора се чувствах много самотна. Нямаше с кого да се смея, нямаше кой да ме кара да се впускам в нощния живот на Париж. Отново останах само с компанията на книгите; този път обаче имах пари да си купувам собствени. През свободните си дни излизах в парка да чета на слънце. Избирах си модерни писатели: Гъртруд Стайн, Ърнест Хемингуей, Езра Паунд и Скот Фицджералд. Откъсваха ме от лукса, в който бяхме свикнали да живеем с Нора. Чувствах се по-добре сред дървета и птици, по-спокойно ми беше. Понякога си носех торбичка с трохи и ги разпръсвах по пейката, на която седях. Така при мен долитаха сладки птиченца и ми правеха компания. Някои толкова бяха свикнали с хора, че ядяха направо от ръцете ми.

Нора ми беше оставила някакъв адрес, преди да тръгне. В началото й пишех дълги писма, защото ми липсваше компанията й. Така и не получавах отговор. Представях си какво прави, как изглежда всекидневието й, какъв е животът й с онзи мъж с тъмнокафявите очи. Чудех се дали любовта й към него успява да замести живота, изпълнен с пари, лукс и обожатели, на който бе свикнала.

 

 

Една вечер на вратата се почука. Отворих и едва я познах. Лицето на Нора беше почерняло, косата й бе сплъстена. При вида на шокираното ми изражение тя поклати глава и мина покрай мен. В отговор на въпроса, който аз все още не бях задала, само прошепна:

— Не искам да говоря за това.

Прегърнах я. Толкова неща исках да я питам. Подутите й бузи заличаваха красивите черти на лицето й. Но дори големият шал около кръста не можеше да скрие корема й. Усетих го как се притиска към моя.

— Бременна си! — Отстъпих крачка назад и сложих ръце върху корема й.

Тя потрепери и махна ръцете ми. Поклати глава и пристегна шала.

— Трябва отново да се хвана на работа, нуждаем се от пари. Тази година реколтата беше лоша. Дадох последните си спестявания за билет.

— Не можеш да работиш в този вид. Мосю Понсар само ще се ядоса, като те види — отвърнах изненадана аз.

— Моля те, не му казвай нищо — прошепна тя.

— Няма нужда да му казвам, мила. То си личи, няма как да го скриеш.

— Защо ми беше да тръгвам с него! — Разплака се.

— Обичаш ли го?

Нора се поколеба, преди да отговори, но после кимна.

— Ще ти помогна, обещавам. Можеш да останеш тук за няколко дни, а после ще се погрижа да се прибереш вкъщи. Върни се при него.

— Животът там е толкова по-тежък — изхълца тя.

— Никой не те спира да се върнеш, след като родиш. Париж няма да ти избяга! А и красотата ти не е изчезнала, пак ще можеш да работиш.

— Трябва да мога да работя — прошепна тя.

Тази нощ Нора спа в моето легло. Лежахме притиснати една към друга и аз усещах лекия й дъх на алкохол. Тихичко станах от леглото. Без свян претършувах дамската й чанта. Напипах някакво шишенце на дъното, отвих капачката и го помирисах. Беше заменила шампанското с евтин спирт. Беше продължила да пие, макар празненствата за нея да бяха приключили.

Не се срещна с мосю Понсар. Това бяха последните ни дни заедно. Прекарахме ги в задушевни разговори и дълги разходки. Седмица по-късно тя си тръгна. Когато се сбогувахме на перона, погалих корема й. Само за няколко месеца от красивата силна Нора бе останала само една сянка. Точно преди влакът да потегли, тя се наведе през прозореца и бутна в ръката ми един златист порцеланов ангел. Нищо не каза. Само ми помаха бавно. Аз се затичах след влака, но той ускори и аз изостанах. Провикнах се на Нора да ми пише и да разкаже за бебето. Явно ме чу, защото от време на време получавах по някое писмо. Разказваше ми за момиченцето, Маргерит, за тежката работа в градината и за това колко й липсваха Париж и животът, който бе оставила. С годините обаче пишеше все по-рядко и накрая получих писмо от друг подател. Съдържаше едно-единствено изречение на грешен френски. Eleonora et maintnant mort. Елеонора сега е умряла.

Така и не научих как е починала. Може би алкохолът я е убил. Или е станало при второ раждане. А може би просто не е имала повече сили.

Оттогава, видя ли ангел, се сещам за нея. Всички ми напомнят на онова златисто ангелче, което ми даде тя. След като получих писмото, внимателно задрасках името й от тефтера си и написах ПОЧИНАЛА с жълта химикалка. Жълто като слънцето, жълто като златото.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го намери в чекмеджето последния път, като беше тук?

Появи се един ден в парка. Аз седях на пейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, сякаш се смееше. До ден-днешен помня ясно как беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше заможен. Кожата му обаче напомняше на коприна, а сериозните му устни бяха толкова изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно чувство. Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, но енергията, която протичаше помежду ни, беше твърде силна. И този аромат. Ухаеше тъй прекрасно. Сякаш проникваше право в душата ми.

— Мислех да се разходя. — Вдигна краката си нагоре и ми показа износените си обувки като своеобразно обяснение.

Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето на вятъра из клоните и в цвърченето на птичките, които се ухажваха.

— Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?

Поколебах се само за миг и се съгласих. Този следобед се разхождахме, докато слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме само той и аз. Беше толкова естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до друг. Целуна ме пред вратата за довиждане. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкова много, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Докосна бузата ми с нос и си пое дълбоко дъх. Държеше ме плътно в обятията си.

— Утре на същото място, по същото време — прошепна ми накрая той.

После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.

Казваше се Алан Смит и беше американец, но имаше роднини в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с жар и грандиозни планове. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.

— Париж е на път да се превърне в музей. Трябва да наложим модерното, простото и функционалното.

Слушах го изумено и се чувствах погълната от един до този момент непознат за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, интересни строителни материали и как се ползват, но също и за живота на хората и как той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, така и жените щели да имат работа и нямало вече да се нуждаят от прислужници. Беше толкова обзет от идеите си, че започна да скача по пейките в парка и енергично да жестикулира, за да илюстрира някое свое хрумване. Помислих си, че е луд, но се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше вкуса на слънцето. Топлината от устните му премина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно спокойствие. Започнах да дишам по-леко, а тялото ми се изпълни с живот. Щеше ми се да можех да остана завинаги там. В прегръдките му.

Парите, социалният статус и бъдещето никога не са били по-маловажни от онзи момент във френския парк, посред един топъл пролетен ден, в който се разхождах с мъжа с износените обувки.