София Лундберг
Червеният тефтер (8)

8

В стаята всичко е бяло: чаршафите, стените, завесата около леглото и таванът. При това не бяло като черупка на яйце, а крещящо бяло. Дорис се взира в лампата на тавана в опит да остане будна, но е твърде замаяна и й се спи. Премигва. Само подът не е бял. Има мръсножълт цвят, което Дорис приема като доказателство, че не е мъртва. Поне все още не е. Светлината, към която гледа, не е раят.

Възглавницата зад нея е неравна, малките буци й убиват на гърба. Дорис се извръща бавно, но движението предизвиква остра болка в таза й. Стисва очи. Застанала е накриво и й е неудобно, но не смее да помръдне от страх да не я заболи отново. Само движението на очите и пръстите й е безболезнено. Започва бавно да си барабани с два пръста някаква мелодия. Тананика си тихичко добре известния текст: The falling leaves… drift by the window…^[1]

— Ето я. Няма посетители, няма семейство в Швеция. Има силни болки.

Дорис поглежда към вратата. Там са застанали една сестра и мъж в черен костюм. Двамата шептят, но Дорис чува всяка дума, като че ли са точно до леглото й. Говорят за нея, сякаш не й остава много. Мъжът кимва и се обръща към болната. Бялата свещеническа якичка се откроява от останалата част от облеклото му. Дорис стисва очи. Ще й се да не е тъй сама, ще й се Джени да е при нея и да я хване за ръката.

Боже, ако те има, разкарай този свещеник, мисли си тя.

— Здравейте, Дорис, как сте? — Свещеникът си придърпва един стол и сяда край леглото й. Говори високо и ясно.

Дорис въздъхва, а той слага тежката си топла ръка върху нейните студени пръсти. Дорис свежда поглед към ръката му. Вените й приличат на червеи по набръчканата му кожа. Точно като при Дорис. Кожата на ръката му обаче има тен, покрита е с лунички и е по-млада. На Дорис й става любопитно къде е ходил и дали си сваля свещеническата яка на плажа. Вдига поглед, за да провери дали якичката му не се е отбелязала по кожата на врата му. Не се е отбелязала.

— Сестрата казва, че изпитвате силни болки. Ужасно е, че сте паднали толкова лошо.

— Да — едва прошепва Дорис, но въпреки това гласът й прекъсва от напрежението. Тя се опитва да прочисти гърлото си, но от вибрациите усеща болката в таза и проплаква.

— Всичко ще бъде наред, ще видите. Със сигурност скоро пак ще можете да ходите.

— Аз и преди не можех много…

— И все пак ще се погрижим да ви изправим на крака. Нали така? Нуждаете ли се от нещо? Сестрата сподели, че нямате посетители.

— Лаптопът ми. Вкъщи е. Можете ли да ми го донесете?

— Лаптопът ви? Ами да, ще го уредя. Само че ще ми трябват ключовете. Разбрах, че нямате семейство в Швеция. Дали има някой друг, на когото да се обадим? Някой ваш приятел?

Дорис изсумтява и го пронизва с поглед.

— Не виждате ли колко съм стара? Приятелите ми отдавна са мъртви. Ще видите, когато станете на моите години. Един след друг всички умират.

— Съжалявам — свещеникът кимва състрадателно и отвръща на погледа й.

— Единствените събирания, на които съм ходила от много години насам, са погребения. Вече и на тях не ходя. Време е да помисля за своето собствено.

— Всички ще умрем един ден. Неизбежно е.

Дорис замълчава.

— Какво мислите за вашето погребение?

— Какво мисля ли? За музиката може би. И за това кой ще дойде. Дали изобщо някой ще дойде.

— Каква музика искате да свирят?

— Джаз. Обичам джаз — усмихва се тя. — Така ми се иска да свирят весел джаз. Та да видят, че на дъртофелницата й е весело там горе, сред всичките й стари приятели.

Смехът й преминава в кашлица. И още болки. Свещеникът я поглежда с безпокойство и отново протяга ръка.

— Няма страшно — успява да промълви Дорис между пристъпите на кашлица. — Не се страхувам. Ако наистина го има този рай, за който вие, свещениците, все говорите, ще бъде голям празник, когато отида там и се видя с всички.

— Всички, които ви липсват?

— И другите също…

— Кого очаквате да видите с най-голямо нетърпение?

— Защо трябва да избирам?

— Не, не трябва, разбира се. Всички са важни, всеки от тях има място в сърцето ви. Въпросът ми беше глупав.

Дорис се мъчи да остане будна, ала свещеникът започва да изчезва пред очите й, а думите му стават неясни. Накрая тя се предава. Главата й клюмва леко на една страна. Свещеникът остава мълчаливо до нея да наблюдава крехкото й, изнемощяло тяло. Белите й къдрици са се сплескали от многото дни, прекарани на легло. Между тях прозира синкавобялата й кожа.