София Лундберг
Червеният тефтер (7)

7

Дорис прокарва ръка през купчината разпечатани страници, която вече е около един сантиметър висока. Това, което доскоро беше просто едно писмо за Джени, сега се е превърнало в нещо много повече. Тъй многобройни са спомените й. Започва да сортира страниците. Нарежда ги на купчини по имена. Имена на хора, които вече не са между живите. Отваря си тефтера. Имената са единствената физическа следа от онези, които някога са се смели и плакали. Починалите се променят в спомените ни. Дорис се опитва да си представи лицата им, да си ги спомни такива, каквито са били.

Една сълза се стича от окото й и пада тежко върху горния десен ъгъл на страницата на тефтера, където е изписана думата ПОЧИНАЛ. Хартията попива сълзата и мастилото се размазва. Остава едно черно петно от мъка.

В празния апартамент е толкова тихо, че всеки шум се чува сякаш по-силен, отколкото е. Тик-так. Тик-так. Тик-так. Дорис слуша белия часовник с цифри, големи колкото монети. Проследява червения секундарник по неговия път. Разтриса часовника и го приближава до очите си, та да го види по-добре. Вече е два часът. Доближава часовника до ухото си и се заслушва — той тиктака. Секундарникът неуморно продължава да върви. Дорис усеща как стомахът й се свива от глад; обикновено тя обядва много по-рано. Навън се сипе сняг на парцали. Няма жива душа, само една самотна кола пълзи нагоре по хълма. След като се изгубва от поглед, отново настава тишина.

Става два и половина. Три. Три и половина. Четири. Когато стрелката показва пет, Дорис започва да се люлее напред-назад на стола. Не е яла нищо от сутрешните обвити във фолио безвкусни сандвичи, които санитарката й бе оставила в хладилника предишния ден. Дорис се хваща за масата и се изправя. Трябва да стигне до шкафа. Там са бонбоните, които Мария й е подарила, преди да напусне. Кутията е голяма и красива, със снимка на принцесата и мъжа й. Дорис я е прибрала, защото й се е сторила толкова хубава, че й е дожаляло да я отвори. Сега обаче е толкова гладна, че не мисли за това. А и старческият диабет в начален стадий води до чувствителност към понижаването на кръвната захар.

Дорис приковава поглед във вратата и прави няколко несигурни крачки натам, но се налага да спре, защото погледът й се замрежва. Пред очите й пробягват звездички и тя има чувството, че цялата стая се люлее. Протяга ръка в опит да се хване за мивката, но не я уцелва и пада. Блъсва се в хладилника и после се удря в дъските на пода. Болката плъзва по цялото й тяло. Дорис лежи по гръб върху твърдите дъски и кашля. Стените и таванът се размазват и изчезват. Мракът я обзема.

Идва на себе си. До нея седи Сара с ръка на бузата й и стиска здраво телефона си.

— Будна е. Какво да правя?

Дорис се бори да задържи очите си отворени, но безуспешно. Тялото й е отпуснато на пода. Неравните му дъски предизвикват болезнен натиск в гърба й.

Едното й бедро е извъртяно настрана и целият й крак лежи под неестествен ъгъл. Дорис го докосва леко и изстенва от болка.

— Горкичката, сигурно е счупен. Повиках линейка, скоро ще е тук.

Сара се опитва да прикрие ужаса си и погалва Дорис с пръст по бузата.

— Какво стана? Прилоша ли ти? Аз съм виновна. Забавих се, защото камионът с храната е затънал в преспите. Не знаех какво да правя и затова просто го чаках. После имах да разнасям храна на толкова хора. Трябваше да дойда първо тук, та ти имаш диабет. Толкова съм глупава! Дорис, наистина съжалявам!

Дорис се опитва да се усмихне, но едва успява да помръдне крайчетата на устните си; няма сили да погали Сара утешително по бузата.

— Шоколад — прошепва тя.

Сара поглежда към шкафа.

— Шоколад ли? Искаш шоколад?

Втурва се към шкафа и започва да тършува из консервите и млеката. В дъното открива кутията бонбони, разкъсва опаковката и я отваря. Избира внимателно един мек бонбон и го поднася към устата на Дорис. Тя обаче извръща глава.

— Не го ли искаш?

Дорис въздъхва, ала не успява да продума.

— Искала си да си вземеш бонбон? Това ли си се опитвала да направиш?

Дорис се опитва да кимне, но болката в гърба я пронизва и тя затваря очи. Сара държи бонбона в ръката си. Стар е и е побелял. Дорис вероятно го е пазила за някой хубав повод. Сигурно е от онези подаръци, които са така хубави, че човек не иска да ги отваря.

Сара отчупва едно парченце и пак й го подава.

— Изяж го, та да ти даде малко енергия. Сигурно си ужасно гладна.

Дорис лапва бонбона и го оставя да се топи бавно под небцето си. Все още не го е изяла, когато линейката пристига. Дорис затваря очи и се мъчи да се съсредоточи върху сладкия вкус на шоколада, докато някакви студени ръце докосват тялото й. Разкопчават блузата й и поставят електроди на гърдите й. Свързват я с машина, която отмерва пулса и кръвното налягане. Разни гласове й говорят, но тя не разбира какво й казват. Няма сили да отвърне. Няма сили да ги слуша. Унася се и сънува, че е на по-добро място. Трепва, когато й бият инжекция с болкоуспокояващо. После се опитват да наместят крака й, а тя изпъшква тихичко и стисва юмруци. Накрая я вдигат и я поставят на носилката. Не може повече да търпи болката. Изкрещява силно и почва да удря санитарите. Сълзите се стичат неуморно по слепоочията й и образуват голяма студена капка в ушите й.