София Лундберг
Червеният тефтер (6)

6

— Плачеш ли?

Заместничката на Улрика се приближава към Дорис, която е облегнала лакти на масата и е заровила лице в ръце. Дорис се сепва и бързо изтрива сълзите от бузите си.

— Не — отвръща тя, ала треперещият й глас я издава. Избутва черно-белите снимки настрана и ги обръща.

— Може ли да погледна?

Казва се Сара и вече няколко пъти идва при нея. Дорис поклаща глава.

— Не са особено интересни. Просто стари снимки. Стари приятели, които вече не са между живите. Всички умират. Човек се стреми да живее възможно най-дълго, но знаеш ли, не е приятно да останеш последен. Няма смисъл да живееш повече, щом всички други са мъртви.

— Ще ми ги покажеш ли? Покажи ми всички тези хора, които са означавали нещо за теб.

Дорис докосва с пръсти купчината снимки. Поколебава се и ръката й замръзва на място.

— Имаш ли снимка на майка си? — опитва Сара.

Дорис изважда една снимка от купчината. Гледа я известно време.

— Не я познавах много добре. Беше с мен само през първите тринайсет години от живота ми.

— Какво се е случило? Починала е рано ли?

— Не, но това е дълга история. Твърде дълга и не особено интересна.

— Няма нужда да ми разказваш, ако не искаш. Да вземем някоя друга снимка.

Дорис обръща фотографията на млад мъж. Той стои облегнат на едно дърво, с кръстосани крака и ръка в джоба. Дорис бързо я обръща обратно.

— Красавец. Кой беше това? Мъжът ти?

— Не. Просто един приятел.

— Жив ли е?

— Не знам, ако трябва да съм честна. Не вярвам. От много години не сме се виждали. Би било прекрасно, ако е жив. — Дорис се усмихва закачливо и погалва нежно очертанията на снимката.

Сара слага ръката си на рамото й, без да казва нищо. Толкова по-различна е от Улрика. По-внимателна и мила.

— Трябва ли да се сменяте пак, когато се върне Улрика? Не може ли да я заместиш за постоянно?

— За съжаление, не. Върне ли се Улрика, продължаваме по нормалния график. Но дотогава ще си прекарваме хубаво двете с теб. Гладна ли си?

Дорис кимва. Сара маха фолиото и нарежда храната в една чиния. Внимателно отделя зеленчуците от месото и оформя картофеното пюре с лъжица. После затопля храната, нарязва пресен домат на шайби, които нарежда в полумесец върху яденето.

— Готово. Виж колко хубаво стана! — възкликва доволно тя и поднася чинията на Дорис.

— Благодаря, много мило, че се стараеш да наредиш храната така.

Сара спира за момент и я поглежда въпросително.

— Как съм я наредила?

— Ами много хубаво. Не изглежда като някаква гъста каша.

— Обикновено на каша ли ти сервират храната? Не звучи много апетитно. — Сара сбръчква нос. — Това трябва да се промени.

Дорис се усмихва леко и опитва яденето. Днес е много вкусно.

— Замисли се обаче колко хубаво нещо е фотографията. — Сара кимва към купчината снимки на масата между двете празни кутии. — Помага ни да съхраним спомените си за неща, които иначе бихме забравили.

— Както и за неща, които би било хубаво да забравим.

— Затова ли беше тъжна, когато дойдох?

Дорис кимва. Отпуснала е ръце върху масата. Сплита сухите си набръчкани пръсти. Тъмносините й вени изпъкват на кожата. После обръща снимка на една жена с момиченце и я показва на Сара.

— Майка ми и сестра ми — въздъхва Дорис и избърсва още една сълза.

Сара взема снимката и дълго я разглежда.

— Приличаш на майка си, имаш същия пламък в очите. Най-красивото нещо на света е живецът в очите на хората.

Дорис кимва.

— Всички обаче са мъртви. Мина толкова много време. Мъчно ми е.

— Защо не подредиш снимките на две купчини. На едната ще слагаш тези, които събуждат у теб положителни емоции, на другата — отрицателните.

Сара става и започва да рови из кухненските чекмеджета.

— Ето! — извиква тя, когато открива каквото търси: ролка широко тиксо. — Ще сложим всички отрицателни в една кутия и после ще я облепяме, докато не свърши тиксото.

— Ти си пълна с идеи! — усмихва се Дорис.

— Речено — сторено! — засмива се Сара.

Скоро Дорис приключва с яденето и поема командата по разпределянето на снимки по купчини. Сара нищо не пита, макар че й е любопитно кои са всички тези хора и места от отдавна отминали времена. Тя просто обръща снимките и чака Дорис да й каже в коя от кутиите да ги сложи, така че да не ги гледа повече. Много от старите черно-бели фотографии се озовават на купчината с отрицателни спомени, а новите цветни снимки на усмихнати деца отиват на купчината с положителни. Сара наблюдава лицето на Дорис, докато избира, и я гали нежно по гърба.

След малко снимките са сортирани. Сара облепя едната кутия с прозрачно тиксо. После намира още ролки в чекмеджетата и изразходва и тях. Продължава с хартиена лепенка и накрая с изолирбанд. С доволна усмивка оставя кутията пред Дорис.

— Пробвай сега да я отвориш. — Сара почуква с ръка кутията и цялото й лице грейва от щастие.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

Листът стоеше празен пред мен. Бях изморена. Думите не ми идваха. Не изпитвах радост. Седях на матрака, облегната на една възглавница на стената. Повдигаше ми се от зеления цвят на стаята. Не можех да понасям тапетите със симетрични шарки на цветя и листа. Цветята бяха изобразени пищни и огромни, малко по-светли от тъмнозеления фон, а между тях се увиваха стъбла и листа. Видя ли подобен тапет, все се сещам за вечерите в тази стая. Безделието, умората, изкуствената учтивост между нас, манекенките. Болките по тялото и душевната тъга.

Исках да пиша на Йоста, да му разкажа онова, което копнееше да чуе. Ала не можех. Не успявах да се сетя за нито една хубава дума, която да кажа за града, който вече презирах. Последните златисти слънчеви лъчи за деня се прокрадваха през прозореца и караха тапета да изглежда още по-отвратително. Завъртях химикалката така, че да отрази светлината върху стената. Един тесен лъч заигра по тапета, докато прехвърлях в главата си случилото се в последно време. Отчаяно се мъчех да измисля как да представя преживяното като нещо хубаво.

Скалпът ме болеше, затова си наместих косата така, че болката да стане по-поносима. Един кичур се спускаше пред лицето ми. Твърдите и бодливи ролки, с които къдреха косите ни всяка сутрин, оставяха по кожата червени петна или дори малки дупчици. Фризьорите понякога бяха груби и ни скубеха, докато не се получеше идеалната прическа. Целта бе да имаме съвършен външен вид за снимките или предстоящото ревю. Аз трябваше обаче да съм все така красива и на следващия, и на по-следващия ден. Нямаше да позволя дупчиците по скалпа ми и обривите по лицето ми да съсипят впечатлението, което оставях, че съм една млада, изящна жена, чието място всеки с радост би заел.

Разполагах само с външния си вид. Бях готова да жертвам всичко за него. Подлагах се на диети, мъчех се с корсети и пояси, вечер си слагах домашно приготвени разкрасяващи маски за лице от мляко и мед и си мажех краката с конски балсам за подобряване на кръвообращението. Никога не бях доволна, винаги се стремях към още повече изящност.

Беше съвсем ненужно.

Аз бях красива. С дълги мигли и големи очи. Бузите ми бяха гладки, кожата — светла; това бе преди слънчевите лъчи да проникнат в нея и да разрушат целостта на пигмента. Кожата на врата ми бе изпъната. Никакви процедури или мехлеми обаче не можеха да ми помогнат аз самата да се харесам. Никога не ценим това, което имаме, докато не го загубим. Едва тогава започва да ни липсва.

Предполагам, че бях твърде обзета от мъката си и затова не успявах да пиша на Йоста. Условията, при които живеех, бяха коренно различни от представата му за Париж. Какво да му пиша? Че ми липсва домът и че плача нощно време? Че мразя шума от трафика, миризмите, хората, езика и цялата суматоха? Всичко онова, което Йоста обичаше. В Париж той се чувстваше свободен, а аз — затворена. Забих чело в листа и написах няколко думи. За времето. Него поне можех да опиша. Слънцето, което необезпокоявано грееше ден след ден. Жегата, полепнала по кожата ми. Но какво го интересуваше всичко това? Скъсах листа и го хвърлих. Парченцата хартия се озоваха в кошчето при другите парченца от писма, които така и не бяха изпратени.

Сградите в квартала около търговския център бяха хубави и добре украсени, но аз виждах само асфалта на улицата. В края на дългия и тежък работен ден никога нямах време да си почина, да се отпусна и да разгледам наоколо. Спомням си най-вече миризмите на път за вкъщи. До ден-днешен се сещам за Париж, щом мина покрай кофи за боклук. Улиците там бяха мръсни, канавките — пълни с боклуци и нечистотии. Зад ресторантските кухни често имаше остатъци от риба, месо и развалени зеленчуци.

За сметка на това около търговския център винаги беше хубаво и чисто. Момчета с кепета и бели ризи непрестанно метяха улиците. Шофьори на лъскави коли, облечени с черни костюми, паркираха около търговския център с лице към тротоара. Бях очарована от изисканите дами, които грациозно слизаха от автомобилите и със ситни крачки минаваха през големите врати на търговския център. Същите дами по-късно ни гледаха. Никога не разговаряха с нас. Думичка не ни казваха. Само ни оглеждаха. От горе до долу и от долу до горе.

Вечер често си потапях краката в леденостудена вода. Така не се подуваха след изкаран цял ден на високи обувки. Нерядко обувките ми бяха твърде малки. Скандинавските момичета имат големи крака, но никого не го беше грижа. Обувките бяха еднакви за всички. Размерът беше 37 или ако извадех късмет, 38. Моят размер беше 39.

Седмиците минаваха еднообразно. Дълги дни, болезнени прически, подути и разранени крака, грим, който навлизаше в порите и караше кожата да смъди. Махах го с парче хартия, напоено в олио, което се стичаше в очите ми и замъгляваше погледа ми. Почти винаги четях писмата от Йоста със замъглен поглед.

Скъпа Дорис,

Какво се случва? Поболявам се от притеснение. Всеки ден, в който пристигне пощата и отново няма вест от теб, е истинско разочарование.

Моля те, пиши ми, че си жива и че си добре. Дай ми знак, че всичко е наред.

Твой Йоста

Неговото безпокойство се превърна в моя сигурност. Осланях се на него. Представях си, че сме влюбена двойка без бъдеще. Даже си сложих негова снимка на нощното шкафче. Поставих я в златна рамка, която намерих на един битак. Беше кръгла и малка, така че почти нямаше място за челото му. Наложи се да жертвам малко от косата му и Йоста заприлича на плешивец. Смеех му се всяка вечер, преди да заспя. Изглеждаше глупаво. Погледът му обаче ме пронизваше. Странно е. Липсваше ми повече, отколкото майка ми и сестра ми.

Мисля, че бях малко влюбена в него. Макар и да знаех, че той не гледа на мен по този начин, че не го привличат жени. Между нас обаче имаше нещо специално. Сърцата ни бяха свързани от дъгата, чийто блясък идваше и си отиваше през годините.