София Лундберг
Червеният тефтер (5)

5

— Честит рожден ден на теб, честит рожден ден на теб, честит рожден ден, скъпа Джени, честит рожден ден на теб! — изпява Дорис на екрана с усмихнатата Джени. Децата й пляскат с ръце.

— Прекрасна си! Благодаря ти, мила Дорис! Винаги се сещаш за мен.

— Как бих могла да те забравя?

— Да, как би могла наистина. Помниш ли как се е променил животът ти, когато аз съм се появила в него? Нищо след това не е било както преди.

— Не, миличка, ти донесе радост в живота ми. Ах, колко беше сладка. И добричка. Как кротко си седеше в кошарката и се смееше.

— Май малко ти изневерява паметта, Дорис. Съвсем не съм била добричка. Всички деца са досадни. Аз не съм била изключение.

— Напротив. Ти беше ангелче. На челото ти беше изписано „добричка“, не ме лъже паметта. — Дорис й изпраща въздушна целувка, а Джени я улавя през смях.

— Възможно е да съм станала добричка, след като си се появила ти, все пак съм имала нужда от теб.

— Така е. И аз от теб. И двете се нуждаехме една от друга.

— Нуждаем се. Не в минало време, моля те. Няма ли да се качиш в самолета и да дойдеш тук?

— Ох, глупаче, няма как да стане. Получи ли си вече тортата?

— Не, още не съм. Довечера, като се приберат децата. Половин час преди да стане време за лягане. Чак тогава ще ядем торта. — Джени се усмихва.

— Определено имаш нужда да си хапнеш. Много слаба ми се виждаш. Храниш ли се добре?

— Дорис, имам чувството, че наистина зрението ти е започнало да отслабва. Не виждаш ли на какво е заприличала талията ми? — Джени хваща с пръсти една тлъстина на корема си.

— Виждам една слаба и много красива майка на три деца. Само не започвай с разни диети. Съвършена си. Някое и друго парче торта ще ти се отразят добре.

— Винаги си умеела да лъжеш. Помниш ли колко малка ми беше роклята за бала? Толкова ми беше тясна, че шевовете направо щяха да се пръснат. Ти веднага намери решение на проблема, като ми върза онзи шал на кръста.

Очите на Дорис се оживяват.

— Да, много добре си спомням. Тогава обаче наистина беше леко закръглена. Беше след историята с тъмнокожия красавец… Как му беше името? Морган? Микаел?

— Маркус. Голямата ми любов.

— Да, толкова беше нещастна, когато скъса с теб. Закусваше с шоколадови бисквити.

— Да бе, закусвала съм. Ядях ги постоянно. От сутрин до вечер. Криех ги навсякъде из стаята си. Като някой алкохолик. Шокохолик. Боже, колко бях нещастна. И колко дебела станах!

— Добре че срещна Уили. Той вкара ред в живота ти.

— Не знам дали „ред“ е точната дума. — Джени маха с ръка към кухненската маса, затрупана от вестници, неизмити чаши и играчки.

— Е, във всеки случай вече не си дебела — усмихва се Дорис.

— Добре, разбрах какво имаш предвид — засмива се Джени. — Не съм дебела.

— Точно така. Това е друго нещо. Къде е Тайра? Спи ли?

— Да спи? Моля ти се, това дете никога не спи. Ето я тук. — Джени насочва камерата надолу и Дорис вижда момиченцето. То си играе съсредоточено с някаква пъстра кутийка.

— Здравей, Тайра — усмихва се Дорис. — Какво правиш? Играеш ли си? Ама че красива кутийка!

Момиченцето се усмихва, разтърсва кутийката и съдържанието й издрънчава силно.

— О, ама тя разбира шведски?

— Естествено. Само на шведски й говоря. С малки изключения. Освен това й пускам епизоди на детското филмче „Булибумпа“.

— Чудесно. А другите деца?

— Ами и с тях се получава горе-долу. Аз им говоря на шведски, те ми отговарят на английски. Не знам колко шведски научават. Самата аз се усещам, че съм започнала да забравям някои думи. Не е лесно.

— Правиш каквото можеш, мила. Получи ли писмото ми.

— Да, много мило от твоя страна, благодаря! Пристигна навреме. Парите също. Ще си купя нещо хубаво с тях.

— Искам да си купиш нещо само за себе си.

— Да, или за нас.

— Не, знаеш правилата. Трябва да е нещо специално за теб. Не за децата или Уили. И ти имаш нужда да се поглезиш от време на време. Някоя хубава блуза. Или грим. Или иди на спа, както правите вие, младите, в днешно време. А може и… да, сетих се: излез с някоя приятелка на ресторант и си прекарайте страхотна вечер.

— Да, ами ще видим. От всичко най-много ми се иска да изведа теб на ресторант и да си припомним доброто старо време. През лятото ще дойдем. Обещавам. Цялото семейство. Ти само…

Дорис повдига вежди.

— Аз само какво? Да не умирам дотогава?

— Не, нямах това предвид. Всъщност да. Трябва да си жива. Вечно да си жива.

— Скъпа моя, аз съм една дъртофелница. Скоро няма да мога да ставам сама. Не е ли най-добре да умра? — Дорис поглежда сериозно Джени, но миг по-късно се разсмива. — Нямам намерение да умирам, преди да съм нащипала бузките на това сладурче! Нали, Тайра? С теб ще се видим. Нали така?

Тайра вдига ръчички и маха на камерата, а Джени изпраща въздушни целувки, сбогува се и изключва камерата. Екранът, който само преди миг е бил пълен с любов и живот, потъмнява. Как е възможно тишината да е тъй завладяваща?

Червеният тефтер

П. Понсар, Жан

Имах усещането, че са ме продали. Сякаш нямах друг избор, освен да се кача на задната седалка на колата и да потегля към неизвестното. Да помахам за сбогом на сигурността зад червените врати на мадам, която говореше на моя език и която бе вървяла по същите улици като мен.

Мосю Понсар не говореше, въпреки че седяхме един до друг. През целия път не продума. Само гледаше през прозореца. Колата се разтресе по паветата надолу по хълма и аз се хванах здраво за седалката.

Той беше много изискан. Разгледах внимателно черната му коса, която бе започнала да побелява. Беше прилежно сресан, с лъскав костюм и тънки бели кожени ръкавици в отлично състояние, без ни едно петънце по тях. Обувките му бяха лъщящо черни. После погледнах собствената си рокля. На слънчевата светлина тя изглеждаше мръсна. Прокарах ръка през нея, изтръсках няколко песъчинки и изстъргах с нокът едно прясно петно от тестото, което вероятно в този момент все още втасваше в купата у мадам.

Той така и нищо не ме попита. Не мисля, че знаеше дори откъде съм. Не го вълнуваше за какво си мисля. Това е възможно най-унизителното отношение към един човек — изобщо да не се интересуваш от интелекта му. Важен бе само външният вид. Мосю Понсар побърза да посочи всичко, което не ми беше наред. Сухата ми и неподдържана коса. Почернялата ми кожа. Щръкналите ми уши, ако носех косата си вдигната. Големите ми крака, които не влизаха в обувките. Ханша ми, който бе или твърде тесен, или твърде широк, в зависимост от роклята, която пробвах.

Чантата ми се превърна в гардероб. Не мислех, че ще остана толкова дълго при мосю Понсар. Вадех я и после я прибирах пак под леглото в апартамента, който делях с още четири манекенки. Всички бяхме на една възраст и се чувствахме еднакво изгубени.

За нас отговаряше една домакиня със строг поглед и стиснати устни. Вечно сърдитото й изражение бе оформило бръчките по лицето й — те се спускаха надолу от устните и се завъртаха към брадичката й. Издълбани следи от яд. Дълбоките бръчици над горната й устна пък й придаваха гневен вид дори когато дремеше във фотьойла в хола. Тя показваше ненавистта си към нас, хубавите млади момичета, с които бе принудена да живее, по най-различни начини, най-вече с постоянния си контрол над хранителните ни навици. Никакво ядене след шест часа. Който се прибереше по-късно, си лягаше гладен. Освен това не ни позволяваше да излизаме след седем. Задачата й бе да се грижи за нашия разкрасяващ сън.

Никога не разговаряше с нас. В малкото си свободно време сядаше на стола в кухнята и започваше да плете детски пуловери. Винаги съм се чудела кое дете ги носи, кога се вижда с него и дали е нейно собствено.

Денем работехме здраво. Дните бяха дълги. Обличахме красиви рокли и ги показвахме в разни търговски центрове, а понякога и на витрини. С изправен гръб. Някакви лелки ни пощипваха тук-там, опипваха плата, оглеждаха шева и се оплакваха от дребни дефекти, та да смъкнат цената. Понякога ни караха да седим часове наред пред една камера и да позираме. Леко да завъртаме глава, ръце и крака, за да намерим най-подходящата поза. Трябваше да стоим неподвижно, докато фотографът натиска копчето. Така изглеждаше животът ми като манекенка.

С времето се научих как излиза лицето ми от всеки ъгъл на камерата. Знаех, че погледът ми се променя, ако присвия очи. Не твърде много, за да се образуват торбички под тях, а съвсем леко, колкото цветът им да стане по-наситен и да придобие мистичен оттенък. Можех да променям стойката на тялото си с леко помръдване.

Мосю Понсар наблюдаваше всичко много внимателно. Ако изглеждахме твърде бледи, самият той идваше и ни щипеше по бузите. Никога не ни поглеждаше в очите. Щипеше силно с тънките си поддържани пръсти и кимваше доволно, щом руменината се плъзнеше по лицето ни. А ние примигвахме, за да прогоним сълзите.