София Лундберг
Червеният тефтер (4)

4

— Следващата седмица ще ме замества друго момиче. — Улрика произнася ясно думите и говори малко по-високо от необходимото. — Аз заминавам за Канарските острови.

Дорис понечва да се отдръпне леко, но Улрика отново се приближава и още повече повишава глас.

— Толкова се радвам, че ще си почина и ще се махна за известно време оттук. За децата ще има занималня, така че ние ще се излежаваме на шезлонга и ще си почиваме. Слънце и топлина. Представи си, Дорис. На Канарските острови. Там не си ходила, а?

Дорис я наблюдава. Улрика сгъва прането бързо и небрежно, така че ръкавите се намачкват. Трупа дрехите на купчина. Думите се изнизват от устата й в такт с растящата купчина пране.

— Мястото се казва Маспаломас. Май е малко комерсиално, но пък хотелът е много хубав. А и не беше много скъп. Струваше само хилядарка повече от един, който изглеждаше много по-зле. Децата ще могат по цял ден да си играят в басейна. И на плажа. Има много хубав плаж с големи дюни. Вероятно ветровете са докарали пясъка чак от Африка.

Дорис отмества поглед и се заглежда през прозореца. Вдига лупата и започва да търси катеричката с очи.

— Вие, старците, ни мислите за побъркани, понеже пътуваме насам-натам. Баба ми все се чуди защо искам да ходя някъде, като вкъщи си било най-хубаво. Но на мен ми е приятно. И за децата е добре да видят малко свят. Така, Дорис. Прането е сгънато. Хайде сега да те изкъпем. Готова ли си?

Тя се усмихва насила на Улрика, смъква лупата и я оставя на масата. На точното й място. Леко я завърта да е под правилен ъгъл. Катеричката така и не се появява. Къде ли се е дянала? Ами ако са я сгазили? Все изскача безстрашно на улицата.

Дорис трепва, щом усеща пръстите на Улрика под мишниците си.

— Раз, два, триии!

Улрика й помага да се изправи и след това я придържа още известно време, за да й мине силното замайване.

— Кажи, когато си готова, и поемаме към твоето лично спа.

Дорис кимва немощно.

— Представяш ли си наистина да имаше спа? С джакузи и масажи на тялото и лицето. Звучи добре, а? — Улрика се засмива на описаната от нея картина. — Ще ти купя една маска за лице от чужбина и когато се върна, ще те поглезя малко. Много ще е забавно.

Дорис кимва и се усмихва на плямпането на Улрика. Не коментира обаче предложението й.

В банята вдига ръце и оставя Улрика да я съблече. Прави няколко плахи крачки към душа. Сяда на ръба на високия бял стол на дупки, който има от социалните служби. Хваща слушалката на душа, задържа я близо до тялото си и се облива с топлата вода. Затваря очи и се наслаждава. Улрика я оставя и отива в кухнята. Дорис усилва горещата струя и се свива. Звукът от течаща вода винаги й е действал успокояващо.

Червеният тефтер

С. Серафен, Доминик ПОЧИНАЛА

Намерих си специално местенце. Открит пазар близо до къщата ни. На площад „Емил Годо“ имаше пейка и фонтан. Той се състоеше от статуя на четири жени, вдигнали на ръце цял купол. Фонтанът излъчваше сила и аз обожавах звънтенето на капките по дрехите на четирите жени. Напомняше ми за Стокхолм, „Сьодермалм“ и за близостта до водата. В Париж имаше само Сена, но тя беше твърде далече от Монмартър, а и дългите работни дни при мадам не ми даваха възможност да отида до реката. Затова фонтанът на площада се превърна в моето кътче.

Понякога отивах там, докато мадам спеше следобеден сън, и пишех на Йоста. Двамата често си разменяхме писма. Стараех се да обрисувам с думи преживяванията си и да му напомня за всичко онова, което му липсваше. Хората, храната, културата, площадите, пейзажите. Приятелите му художници. Той пък ми пишеше за своите преживявания в Стокхолм, който пък на мен ми липсваше.

Скъпа Дорис,

Разказите ти се превърнаха в животоспасяващ еликсир за мен. Ти ми даваш смелост и сила да творя. Сега рисувам както никога досега. Нестихващият поток от картини, които ми описваш, ми помагат да съзра красотата около себе си. Водата. Къщите. Моряците долу на кея. Толкова неща не съм забелязвал досега.

Пишеш много хубаво, мила Дорис. Един ден може да станеш писателка. Продължавай да пишеш. Ако у теб се зароди и най-малкото вътрешно усещане, че това е твоето призвание, безрезервно го следвай. Ние се раждаме в изкуството. То е една по-висша сила и на нас ни е дадена честта да я съхраняваме. Вярвам в теб, Дорис. Вярвам, че носиш в себе си силата да твориш.

Днес вали като из ведро. От третия етаж чувам как дъждовните капки плющят по паветата на улицата. Облаците са толкова сиви — имам чувството, че изляза ли навън, ще нахлуят в главата ми. Предпочитам да си стоя вкъщи. Да рисувам. Да мисля. Да чета. Понякога се виждам с някой приятел. Но го карам той да дойде при мен. Не искам да излизам в безкрайната депресия на късната шведска есен. Тъмнината никога не ме е безпокояла така, както сега. Пред очите си виждам красивата парижка есен. Меката топлина. Ярките цветове.

Наслаждавай се на времето, прекарано там. Знам, че ти е мъчно за дома. Усещам тъгата ти, макар никога да не пишеш за нея. Наслаждавай се на всеки момент. Майка ти и сестра ти са добре, няма защо да се безпокоиш. Някой ден ще ги посетя, та да се уверя лично.

Благодаря ти за силата, която ми даваш с писмата си. Благодаря ти, скъпа Дорис.

Пиши ми пак скоро.

Още пазя всичките му писма. В една метална кутия под леглото са. Цял живот я нося с мен. Понякога ги чета. Спомням си как той ме спаси през първите ми месеци в Париж. Как ми вдъхваше кураж и ми помагаше да видя хубавите страни на този град, толкова различен от моя дом. Как ме караше да възприемам случващото се около мен.

Не знам какво е направил той с моите писма. Може би ги е изгорил в камината, пред която толкова често седеше, но аз помня какво съм му писала. Помня колко подробно му илюстрирах впечатленията си: нападалите жълти листа по парижките улици; студеният въздух, който проникваше през процепите на прозорците и ме будеше нощем; мадам и нейните събирания — художниците Леже, Архипенко и Розенберг често бяха сред гостите й. Къщата в Монпарнас, улица „Нотр Дам де Шан“ 86, където Йоста някога бе живял. Веднъж се промъкнах вътре и огледах стълбището, а после му го описах до най-малката подробност. Разказах му кои имена бях прочела на вратите на хората. Той много се зарадва. Познаваше някои от тях и те му липсваха. Споделих му, че мадам не организира толкова често събирания, както в Стокхолм, а вместо това нощем се лута из Париж на лов за нови писатели и художници, които да съблазни. И че спеше до късно, а аз имах възможност да чета.

Научих френски благодарение на книгите в библиотеката и един речник. Започнах с най-тънките и продължих нататък том по том. От всички тези прекрасни книги научих толкова много за живота и света. Всичко бе събрано между дървените рафтове. Европа, Африка, Азия, Америка. Страните, ароматите, обществата и културите. И хората. Живееха в толкова различни светове и все пак си приличаха по своите тревоги, съмнения, любов и омраза. Като всички нас. Като Йоста. Като мен. С удоволствие щях да остана там завинаги. Мястото ми бе сред книгите. При тях се чувствах в безопасност. За съжаление, щастието ми не трая дълго.

Един ден, докато се прибирах от месарницата с торба, пълна с месо, някой ме спря на улицата. По една-единствена причина. Днес измъченото ми тяло и бръчките по лицето ми скриват всичките ми хубави черти, но въпреки това с радост мога да си призная, че едно време бях истинска красавица.

Някакъв мъж в черен костюм изскочи от колата и я остави насред оживения трафик на улицата. Хвана главата ми с ръце и се загледа втренчено в очите ми. Френският ми все още бе далеч от идеален, а и той говореше твърде бързо. Разбрах само, че иска да ме има. Уплаших се и се отскубнах от него. Хукнах с пълна сила, но той ме последва с колата си. Караше бавно точно зад мен. Стигнах къщата на мадам и затръшнах вратата след себе си. Залостих всички ключалки.

Мъжът започна да хлопа по вратата. Блъскаше ли, блъскаше, докато накрая мадам не отиде да му отвори. Нахока ме на френски.

Щом отвори, веднага смени тона и покани мъжа да влезе. Изгледа ме ядосано и ми махна с ръка да се разкарам. Вървеше важно до него, сякаш той беше някаква кралска особа. Нищо не разбирах. Затвориха се в хола, но след няколко минути мадам дойде при мен в кухнята.

— Измий се и стой изправена! Свали си престилката. Mon dieu, господинът иска да те види.

Хвана ми бузите и силно ги ощипа няколко пъти, та да поруменеят.

— Така, усмихни се, момичето ми. Усмихни се! — прошепна тя и ме избута пред себе си.

Усмихнах се насила на мъжа във фотьойла и той веднага стана. Изгледа ме от глава до пети. Втренчи се в очите ми. Прокара пръст през ханша ми. Ощипа ме леко по кльощавата талия. Докосна долната част на ухото ми и въздъхна. Оглеждаше ме мълчаливо. После се отдръпна и седна обратно във фотьойла. Не знаех какво да правя и затова останах на място си с поглед, забит в пода.

— Oui! — накрая промълви той и зарови лице в ръцете си. Стана отново и бавно ме завъртя. — Oui! — повтори пак, когато отново застанахме очи в очи.

Мадам се засмя чаровно. После се случи нещо много странно. Покани ме да седна. На канапето. В хола. Заедно с тях. Усмихна се на изумения ми поглед и ми махна решително с ръка, за да ми покаже, че не се шегува. Седнах в ъгъла. Събрани колене, изправена стойка. Пригладих черната си рокля — беше се измачкала от престилката, и се заслушах внимателно в бързия им разговор на френски. Хващах по някоя дума, но не успявах да разбера смисъла. Все още нямах представа кой е този мъж във фотьойла и защо е тъй важен.

— Това е Жан Понсар, момичето ми — рече внезапно мадам на шведски със силен френски акцент. Сякаш се очакваше да го познавам. — Той е известен моделиер, много известен. Иска те за манекен.

Повдигнах въпросително вежди. Манекен ли? Мен? Дори не бях сигурна какво точно означава. Мадам ме гледаше с очакване с пламтящите си зелени очи. Устата й бе полуотворена, сякаш искаше да отговори вместо мен.

— Не разбираш ли? Ще станеш известна. Ще изживееш мечтата на всяко момиче. Усмихни се! — Гневът й, предизвикан от моето мълчание, бе така осезаем, че ме побиха тръпки. Тя поклати глава и изсумтя. После ме помоли да отида да си оправя багажа.

Половин час по-късно седях на задната седалка в колата на мосю Понсар. Чантата ми в багажника съдържаше само дрехи. Нямаше книги. Оставих ги при мадам.

Тогава я видях за последен път. След доста време разбрах, че се е напила до смърт. Намерили я удавена във ваната.