София Лундберг
Червеният тефтер (37)

37

Сълзите се стичат по бузите й. Тя взема една химикалка и с тънка крива линия зачерква името от вътрешната страна на корицата. Дорис Алм. До името изписва ПОЧИНАЛА. Изписва я два, три, четири пъти. Накрая цялата корица е нашарена с една и съща дума.

Пред нея са принадлежностите на Дорис от болницата. Няколко бижута. Медальонът. Розовата рокля. Дрехите, с които Дорис е постъпила там: тъмносиня туника с меки ръкави и разрязан панталон от сива вълна. Дамската чанта с портфейла и мобилния й телефон, все още включен. Лаптопът. Какво да прави с всички тези неща? Нищо няма да изхвърля. Апартаментът трябва да остане непокътнат. Поне за известно време. Джени се оглежда и прокарва ръка през неравната повърхност на масата. Дорис никога не е сменяла масата. Нищо не се е променило в дома й.

Изведнъж Джени си спомня какво й е написала Дорис за писмата. Явно двете кутии в гардероба не са единствените. Изтичва до спалнята, заляга на пода и поглежда под леглото. В далечния ъгъл забелязва една ръждясала кутия. Изважда я и издухва наслоения прах. Отваря писмата едно след друго. Толкова са много. Тази вечер ще ги прочете всичките.

В това време Тайра хвърля тенджери, блъска ги една в друга и се радва на шума. Джени я оставя на мира и застава с гръб към нея, за да не вижда малката как майка й плаче. През последните дни не е обръщала почти никакво внимание на горкото дете.

Хубаво е, че Тайра няма да помни нищо и че е твърде малка, за да разбира какво се случва.

Джени е изморена. Беше изкарала една безсънна нощ, а и през деня не си подремна, затова с настъпването на вечерта кожата й е опъната, а очите подути. Разтърква силно лицето си и отпуска глава върху ръцете си на масата. Малкото момиченце у нея е изгубило чувството си за сигурност. Не иска да бъде майка. Не иска да бъде възрастен човек. Иска да се свие и да се наплаче. А после Дорис да дойде и да я прегърне. Усеща как сълзите й отново напират, подсмърчането преминава в неспирно хълцане.

— Мама тъжна. — Тайра я бутва силно по крака и я дръпва за блузата. Джени я вдига и я прегръща силно. Пухкавите ръчички се увиват около врата й.

— Да, на мама Доси й липсва ужасно, съкровище — прошепва тя и я целува по бузката.

— Болницата — казва Тайра и иска отново да слезе на пода. Затичва се към количката, но Джени поклаща глава.

— Не, не сега, Тайра, поиграй си малко с това. — Подава й телефона. — Вече няма да ходим там — добавя тя на себе си.

Отваря лаптопа на Дорис, включва го и вижда как иконките се появяват на десктопа. Има две папки. На едната пише Джени, а на другата Бележки. Отваря Джени и започва да разглежда файловете. Повечето вече ги е чела разпечатани на хартия. Вътре открива още една папка. Казва се Смърт. От думата я побиват тръпки. Джени се поколебава за миг, но после я отваря. Има два файла. Единият е завещанието на Дорис. Кратко е. Пише, че приписва всичко на Джени и че под бюрото е залепено заверено завещание. Дорис иска червени рози върху ковчега си и да свирят джаз, вместо псалми. Има и кратко послание.

Не се бой от живота, Джени. Живей го. Грижи се за себе си. Смей се. Не животът е отговорен за твоите радости, а ти си отговорна за радостите в живота. Възползвай се от възможностите и не ги изпускай.

Обичам те повече от всичко — не го забравяй, моя скъпа Джени.

И още един ред отдолу.

P.S. Пиши! Имаш талант. Възползвай се от него.

Джени се усмихва през сълзи. Всъщност писането е било талант на Дорис. Вече го знае, след като е прочела всичките й спомени. Писането е било нейната мечта. Но и мечтата на Джени. Най-сетне го осъзнава.

Отваря другия файл и бавно започва да чете. Дума по дума. Последният отзвук от Дорис.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста ПОЧИНАЛ

Вече почти всички са мъртви. Всички, за които ти разказах. Които бяха важни за мен. Йоста заспа вечния си сън в леглото си, а аз седях на стола до него. Държах ръката му. Беше топла, а после започна да изстива. Не я пуснах, преди да усетя, че целият живот е изтекъл от него и е останала само обвивката му. Старостта го погуби. Той беше другата ми голяма любов. Платоническа любов. Приятел, на когото разчитах. Видя у мен едно момиченце при Доминик и продължи да го вижда дори когато косата ми започна да побелява.

Ще ти разкажа сега голямата тайна на Йоста. Обещах му да не я издавам, докато съм жива, и изпълних обещанието си. Но не мисля да отнасям каквито и да са тайни със себе си в гроба. Оставям ги на теб да ги пазиш.

В апартамента има тайна стая. Тя е с размери два на два метра и се намира зад гардероба в стаята за прислугата. Ще можеш да влезеш вътре, след като махнеш перваза на пода.

Там Йоста скри картините, които е рисувал в Париж. Неговата лична съкровищница. И до ден-днешен са вътре. Красиви картини от любимото му място. Париж беше неговият град.

Сега те са твои. Ако искаш да ги покажеш на света, го направи в някой музей в Париж. Йоста би се гордял.

Червеният тефтер

А. Андершон, Елиз ПОЧИНАЛА

Стигаме до последната. Майка ти. Нейната съдба тегне над твоята, откакто се помниш. Каквото и да напиша, няма да променя твоята представа за майка ти като жена, която постоянно се опитваше да се справи и все се проваляше. Каквото и да напиша, няма да върна времето назад, да хвърля онази спринцовка на земята и да я счупя.

Но мога поне да дам покой на сърцето си, като ти разкажа онова, за което не съм се осмелявала да говоря досега. Толкова години ме измъчва. Надявам се да съм мъртва, когато го четеш. Ако не съм, го приеми просто така, както е написано. Няма да имам сили да отговоря на въпросите ти, ако искаш да узнаеш повече.

Всичко беше по моя вина. Аз изоставях Елиз, когато тя най-много имаше нужда от мен. Неведнъж. Много пъти. Началото бе, когато излязох от онази къща и оставих едно ревящо бебе на болната му и слаба баба. Когато заминах за Франция. При Алан. Тогава Елиз плачеше, но аз просто затворих вратата. Интересувах се само от себе си и собственото си щастие. Познаваш ме като човек, когото го е грижа за другите и помага на всеки. Тогава не беше така. Мислех само за себе си и своето бъдеще. За мен то беше по-важно от Елиз. Всеки път, щом дядо ти Карл ми пишеше и ме умоляваше да се прибера, аз изхвърлях писмото. На рождените й дни й пращах подарък и това бе всичко. Сякаш подаръците можеха да компенсират отсъствието ми.

Не наркотиците бяха най-сериозният проблем. А първите години от живота й. Елиз се чувстваше несигурна и така се поддаде на наркотиците. Те й помагаха да избяга от страховете си. Иначе щеше да бъде по-добра майка.

Често се опитвах да говоря с нея. Да я убедя да остави миналото зад гърба си. Да започне да вижда хубавите неща в живота. Но тя само поклащаше глава. Веднъж ми каза, че се чувства щастлива само когато е надрусана. Че наркотиците я карат да се понесе високо, високо нагоре, а проблемите остават ниско долу и изчезват.

За първи път се прибрах в Ню Йорк едва когато Карл ми се обади, че си се родила. Йоста беше починал наскоро и аз бях сама. Беше любов от пръв поглед. Бях хванала крачето ти и те гледах. После се върнах, когато ти стана на една, на четири, на пет, на шест и така всяка година, докато не влезе в колежа.

Някога загубих дете. Дете, което не исках и така и не приех за свое. И въпреки това празнината от загубата остана у мен. Ти я запълни. Превърна се във всичко за мен и беше толкова лесно да те обичам. Даде ми възможност да поправя грешките си и аз си обещах никога да не допусна да ти се случи нещо лошо. Да ти дам цялата си подкрепа, за да се справяш през целия си живот. Защото той е труден, Джени. Животът е труден.

Обещай ми да не обвиняваш повече мъртвата си майка. Сигурна съм, че Елиз те обичаше. Прости й. Трябваше да съм до нея, както бях до теб. Но не бях. Вината е моя. Прости ми.