София Лундберг
Червеният тефтер (36)

36

Джени наблюдава спящата Дорис и Алан от екрана.

Той е седнал спокойно във фотьойла, затворил е очи и скоро също заспива. Телефонът вибрира в джоба й. Джени се усмихва, като вижда лицето на Уили на дисплея.

— Разбирам — признава с мек тон той — сега наистина разбирам.

— Да… Любов. Исках да я дам на Дорис, не исках да умира със сърце, изпълнено със спомена за една нещастна любов.

— Знам. Обичам те. Толкова си прекрасна. Как само виждаш и усещаш нещата. Така се радвам, че не съм те загубил. Че имам възможност да изживея живота си с теб. Извинявай, че понякога съм такова говедо.

— Хубаво е, че го казваш.

— Кое? Че съм говедо или че те обичам?

— И двете — засмива се Джени.

— Ще ми се да беше тук, за да те прегърна. Да те прегръщам дълго. Разбирам колко ти е тежко. Извинявай още веднъж. Не исках да съм лош.

— Знам. И на мен ми се ще да си тук. И да се сбогуваш с нея. — Дорис простенва в леглото. — Трябва да затварям. Обичам те. Чао.

Джени се приближава бързо до екрана. Алан, изглежда, спи и тя затваря лаптопа, за да не го събуди. После сяда в края на леглото и слага ръка на челото на Дорис. Студено е и въпреки това потно. Очите й са полуотворени, но сякаш не вижда. Джени се втурва навън да търси сестрата.

— Алан — извиква Дорис. — Алан!

Една сестра пристига бързо, разкопчава нощницата й и преслушва сърцето.

— Не изглежда добре, трябва да повикаме лекар.

— Обадих се на един неин стар познат. Може би не биваше да го правя. Или поне не сега, посред нощ.

Джени се разплаква.

— Тя ще си отиде, независимо какво правите, мила. Стара е.

Сестрата се приближава към Джени, хваща я за раменете и я погалва по гърба, за да успокои треперенето й.

— Дорис! Дорис, моля те, събуди се! Моля те, кажи ми нещо…

Дорис се бори, но успява да отвори само едно си око. Погледите им се срещат. Устните й са синкаво лилави.

— Желая ти… достатъчно… от всичко… — прошепва немощно тя и затваря окото си.

— Достатъчно слънце да огрява дните ти, достатъчно дъжд, та да цениш слънцето, достатъчно радост да заздрави духа ти, достатъчно мъка, та да цениш малките радости в живота, и достатъчно нови запознанства, които да ти помагат да превъзмогваш… всяка… раздяла. — С треперещи устни и през сълзи Джени допълва думите на Дорис, които я съпровождат цял живот.

Хрипливото дишане преминава в хъркаща агония. Двете жени се стряскат. Дорис отваря очи и поглежда Джени с ясен поглед.

Сетне изчезва.