София Лундберг
Червеният тефтер (35)

35

Телефонът звъни.

Джени го напипва в тъмнината. Тайра проплаква насън.

— Hello — прошепва сънено Джени, притеснена, че обаждането може да е от болницата.

— Джени, влез в скайп!

— Моля?

— Тук съм с Алан. Същият Алан е. И той като Дорис е много възрастен и болен. Но я помни. Разплака се, когато му казах, че е жива.

Джени сяда в леглото. Сърцето й бие бясно, а ушите й бучат.

— Открил си го!

— Да! При Дорис ли си? Ако не си, върви при нея!

— Тук е нощ, но мога да отида в болницата.

— Вземи такси и тръгвай.

— Добре, ще се обадя, щом стигна.

Скача от леглото и се втурва към банята. Наплисква си лицето със студена вода, навлича си дрехите от предишния ден и си повиква такси. Прибира лаптопа си в чантата и увива Тайра с одеяло. Малката измънква, когато я премества в количката, но не се събужда. Продължава да спи дори когато Джени я смъква по стълбите на задни колела и я тресе на всяко стъпало. Таксито чака отпред. Джени взема Тайра, а шофьорът сгъва количката и я прибира в багажника. Пътуват мълчаливо в стокхолмската нощ. По радиото вървят стари любовни песни. Purple Rain. Джени знае текста наизуст и се усмихва. Някога с Уили танцуваха на нея в кухнята и Джени му я тананикаше в ухото. Притискаха се един в друг и тя усещаше възбудения му член до корема си. Преди да се появят децата и преди сивото всекидневие. Щом се прибере, ще му я пусне. И ще танцуват.

— Малката ли е болна? — нарушава мълчанието шофьорът.

— Не, отиваме на свиждане. Ще бъдете ли така добър да спрете пред главния вход?

Шофьорът кимва и спира меко. Джени излиза с Тайра на ръце, а той вече е извадил количката и я е разгънал.

— Надявам се всичко да е наред.

Джени му благодари, но е твърде напрегната, за да му се усмихне.

Влиза на пръсти в стаята и заварва Дорис будна, с ясен поглед и не толкова бледа, както по-рано. Слава богу, сестрите не я видяха.

— Ти си будна! — прошепва Джени, за да не събуди останалите пациентки в стаята.

— Да — усмихва се широко Дорис.

— Имам изненада за теб. Ще се наложи да ти облечем пак роклята и да те изкараме в коридора. — Освобождава спирачката на леглото и започва да го бута към вратата. В този момент влиза една сестра и ги изглежда изумено.

— Къде си мислите, че отивате?!

Джени изшътква и продължава да бута леглото. Жената ги следва, очевидно ядосана.

— Ама какво правите? Не можете просто да… Знаете ли колко е часът?

— Оставете ни за малко сами. Важно е. И не, не може да почака до утре. Знам, че другите спят, няма да ги будим. — Избутва леглото до стената на приемната и се усмихва притеснено на сестрата, която поклаща глава и тръгва в другата посока, без да каже и дума. Джени изважда роклята от чантата си. Все още е леко влажна, след като я е изпрала на ръка.

— Какво правиш, Джени? На празненство ли ще ходим?

Джени се разсмива.

— Казах ти, че е изненада. Но да. Може и така да се каже.

Първо внимателно сресва къдриците й, а после й слага пудра и малко руж.

— И устните — измлясква шумно Дорис.

Джени смесва розово с бежово, така че да се получи нюансът, който Дорис харесва, и нанася червилото върху сухите й тънки устни. После сяда в края на леглото и слага лаптопа на коленете си. Не издържа повече.

— Доси, той е жив!

— Моля? Кой е жив? За какво говориш?

— Успяхме, или по-скоро Уили успя… Намерихме Алан.

Дорис се сепва и се втренчва в нея.

— Алан! — изрича ужасено тя.

— Иска да се видите и да поговорите по скайп. В момента Уили е при него и аз ще му звънна — обяснява Джени и отваря сребристия лаптоп.

— Не! Не искам да ме вижда така! — Погледът на Дорис е напрегнат, бузите й поруменяват и без руж. Алан…

— Той също е много възрастен и умира. Това е последният ви шанс да се видите. Трябва да бъдеш смела и да се възползваш от него.

— Ами ако…

— Ако какво?

— Ами ако не е такъв, какъвто го помня. Ако се разочаровам от него? Или той от мен?

— Има само един начин да разберем. Поеми риска. Свързвам ви.

Дорис придърпва одеялото до врата си. Джени й го смъква.

— Много си хубава. Довери ми се.

Кликва на иконката на Уили и програмата го набира. Уили й отговаря веднага.

— Джени, Дорис, здравейте — маха им той и се усмихва. Сенките под очите му показват колко малко е спал през последните дни. — Готови ли сте?

Джени кимва. Уили обръща лаптопа към мъж, седнал на тъмнокафяв кадифен фотьойл. Дорис се взира в екрана. Мъжът е кръстосал пръсти върху коленете си и е вдигнал краката си на една табуретка. Завил ги е с червено одеяло. Лицето му е на бръчки, бузите са хлътнали. Сакото му седи накриво на кльощавите му рамене. Точно както в Париж. Ризата е закопчана догоре, а кожата на врата му е увиснала над яката. Мъжът се усмихва и махва на екрана с костеливата си ръка. Примигва. Появява се отново Уили.

— Включи камерата, Джени — казва той и слага лаптопа на коленете на възрастния човек.

Джени се обръща към Дорис. Тя се вглежда с полуотворена уста в очите на Алан. На въпроса дали всичко е наред, отговаря с развълнувано кимване.

Алан се навежда към екрана, за да види по-добре изнемощялата жена в болничното легло.

— О, Дорис! — промълвява той и се закашля. Погледът му е изпълнен с тъга. Протяга треперещата си ръка към жената, сякаш иска да я докосне.

Дълго време не си казват нищо. Джени кимва нетърпеливо към лаптопа и щраква с пръсти, за да я накара да говори. Алан пръв нарушава мълчанието.

— Така и не те забравих, Дорис. — Сълзите плъзват по бръчките на бузите му.

Дорис напипва медальона, който Джени й окачи на врата. Опитва да го отвори, но треперещите й пръсти нямат достатъчно сила. Джени й помага и Дорис показва снимката на Алан. Той присвива очи, за да я види по-добре, и се разсмива.

— Париж — промълвява Алан.

— Това бяха най-щастливите месеци в живота ми — прошепва му първите си думи Дорис и очите й се напълват със сълзи. — И аз така и не те забравих.

— Все още си невероятно красива.

— Това бяха най-щастливите месеци в живота ми. Ти… — Гласът й изневерява на последната дума. Погледът й отново става отдалечен и тя извърта очи. Джени слага ръка на китката й и проверява пулса й. Слаб е. Дорис пак пребледнява. — Търсих те — изрича накрая тя.

— Аз също те търсих. Писах ти, но не знаех къде си.

— Какво се случи? Къде беше?

— След войната останах във Франция. Дълги години.

Дорис избърсва сълзите си.

— А жена ти?

— Почина при раждане. Както и детето. Накрая, след много години, отново се ожених. Търсих те навсякъде, ходих в Ню Йорк, писах писма. Никой не знаеше къде си. Нямаше къде да живея. Ти къде изчезна? Къде беше през всичките тези години?

— Напуснах Ню Йорк заради теб и заминах за Европа. Мислех да се добера някак до Париж, но там имаше война, бяха тежки времена. Накрая се озовах в Швеция, в Стокхолм.

— Така и не спрях да мисля за теб. За нашите вечери и разходки… За пътуването с кола до Прованс.

Дорис замълчава и се усмихва меко при спомена. Джени се просълзява, като вижда радостта, изписана на лицето на старата жена, и как погледът й отново се изпълва с живот. С трепереща ръка Дорис изпраща въздушна целувка на Алан и продължава:

— Помниш ли нощта под звездите? Онази прекрасна нощ?

— Когато те отвлякох от работа ли?

— Не, не си ме отвличал. Възпитано изчака отвън да приключа. Беше заспал на тревата пред двореца. Помниш ли? Събудих те с целувка.

— Помня. Помня всяка крачка заедно с теб. Това бяха най-прекрасните мигове в живота ми.

Гласът на Дорис отново става слаб, изпълнен с мъка.

— В Ню Йорк ми разби сърцето. Защо го направи, ако наистина си ме обичал толкова?

— Нямах друг избор, любима. Заради теб заминах за Европа.

— Какво говориш? Каза, че заминаваш заради войната. Ти ме напусна!

— Избягах. Не можех да гледам жена си в очите, като знам, че ти си в същия град. Мислех само за теб. Избягах и от двете ви.

Гледат се мълчаливо. Като фон се чува Уили да се покашля. Джени надниква да провери дали и той се вижда на екрана, но все още там е само Алан. Тя изважда телефона си и изпраща на мъжа си червено сърце.

— Ти си жив, не мога да повярвам — усмихва се Дорис и протяга пръсти към екрана. Алан също доближава ръка към нея.

— Любов моя — отвръща той.

— Толкова си далече… Защо си толкова далече? — проплаква Дорис. — Ще ми се да ме прегърнеш за последен път. Да ме целунеш.

— Не мога да повярвам, че толкова години си пазила снимката ми в медальона си. Само ако знаех… Щяхме да… Трябваше да… О, Дорис… Колко деца щяхме да имаме. Какъв живот щяхме да живеем заедно. — Отпуска главата си в ръце, а после я надига отново. Опитва да се усмихне през сълзи, с ръце на лицето. — Ще се видим на небето, любима. Там ще се грижа за теб. Обичам те, Дорис. Обичам те от първата ни среща. В сърцето ми винаги сме били заедно, винаги.

Думите на Алан отекват в празния коридор. Дорис е навела глава към възглавницата и се мъчи да държи очите си отворени. Опитва се да говори, но от устата й излизат само измъчени звуци.

Джени избърсва сълзите си и се показва на екрана.

— Здравейте, Алан. Съжалявам, но тя е много немощна и се боя, че няма сили за повече.

— Имам сили. — Дорис най-сетне съумява да проговори, макар и шепнешком.

— Почивай си, любима, аз ще остана тук и ще те гледам как заспиваш. Все още си толкова красива. Точно както те помня. Най-красивата.

— И ти си същият — все така умееш да боравиш с думите — усмихва се Дорис.

— Няма думи, които достойно да те опишат. Нищо не е по-красиво от теб. Винаги е било така.

— Винаги съм те обичала, Алан. Винаги. Всеки час, всеки ден, всяка година. И в моето сърце сме били все двамата.

— И аз винаги съм те обичал. И това никога няма да се промени.

Дорис заспива с усмивка на лицето. Алан я наблюдава мълчаливо. По бузите му се стичат сълзи, но вече не се опитва да ги изтрие.

— Утре сигурно пак ще можете да си поговорите. — Джени се появява отново на екрана.

— Не, не, моля ви, не затваряйте. Моля ви. Искам още малко да я погледам.

Джени му се усмихва през сълзи и опитва да потисне хълцането си.

— Ще оставя лаптопа така. Можете да затворите, когато пожелаете. Разбирам ви много добре. Наистина ви разбирам.