София Лундберг
Червеният тефтер (34)

34

Още с влизането й в болничната стая я блъсва миризмата на урина. Дорис лежи на една страна в леглото, а сестрата сменя чаршафа.

— Изпуснаха торбичката на катетъра — споделя Дорис и сбърчва нещастно нос, подразнена от вонята.

— Изсипали сте пикня в леглото й? — сопва се Джени на сестрата.

— Ами да… Стана малка беля. Ей сега ще сменим чаршафите.

— Няма ли да я изкъпете?

Косата на Дорис пак е сплескана. Мократа розова рокля е захвърлена на пода. Тялото й е покрито с твърде малка кърпа, която скоро ще заменят с болнична нощница.

— Според графика ще я къпем утре.

— Тя е цялата в урина!

— Ще я избършем с мокри кърпи. Имаме нужда от повече персонал, ако ще я къпем.

— Все ми е тая от какво имате нужда! Щом разсипвате пикня по пациентите си, сте длъжни да си промените графика!

Настъпва неловко мълчание, а сестрите продължават да бършат Дорис с мокри кърпи. Накрая едната от тях спира.

— Извинявайте. Права сте, трябва да я изкъпем. Ще ни помогнете ли?

Джени кимва и избутва количката със спящата Тайра до стената. Помага им да преместят Дорис на подвижен стол за душ и се отправят към банята. Главата на Дорис е клюмнала, защото няма сили да държи тялото си изправено. Джени я сапунисва внимателно.

— Пак ще ти направим прическата.

— Бабата няма да умре грозна — прошепва Дорис.

— Не, бабата няма да умре грозна. Обещавам. Освен това никога не си била грозна. Ти си най-красивата жена, която познавам.

— Е, сега вече лъжеш. Ти си най-красивата. — На Дорис не й достига въздух, когато говори.

Заспива веднага щом я слагат обратно да легне. Джени поставя ръка на челото й.

— Как е тя?

— Пулсът й е слаб. Сърцето се бори, но няма да издържи още дълго. Въпрос на дни е.

Джени се навежда и докосва с лице бузата на Дорис — както обичаше да прави като малка, когато и двете сядаха на дивана вкъщи в Ню Йорк. Изведнъж тя отново е онова малко беззащитно момиченце. А Дорис е нейният спасителен пояс и я държи над повърхността.

— Моля те, не ме оставяй — прошепва Джени и я целува по челото.

Дорис продължава да спи и да диша тежко с хриптене. Тайра се събужда и започва да мрънка в количката. Джени я вдига и я прегръща, но малката се дърпа и иска да слезе на земята. Джени я оставя и ляга до Дорис. Близо до нея. Заслушва се в дълбокото й дишане.

— Трябва да пазите дъщеря си — една сестра пристига с Тайра на ръце — в болниците има опасни неща.

Джени кимва и се усмихва извинително. Взема малката и й дава желирани бонбони. Тайра премлясква доволно, когато усеща сладкото в устата си. Джени я слага в количката и затяга колана около пухкавото й телце.

— Постой малко тук, моля те. Постой малко. Аз ще…

— Бели ли прави? — простенва едва доловимо Дорис.

— А, ти си будна? Как си? Заспа веднага след банята.

— Много съм изморена.

— Няма нужда да говорим, ако нямаш сили.

— Искам да ти разкажа всичко, което не успях да напиша. И да отговоря на въпросите ти.

— О, имам толкова много, че не знам откъде да започна. Написала си съвсем малко за годините ти с Йоста.

— Двайсет години.

— Да, колко време само сте живели заедно. Той грижеше ли се за теб? Беше ли мил? Ти обичаше ли го?

— Да, като баща.

— Сигурно след смъртта му си страдала много.

— Да — кимва Дорис и затваря очи. — Чувствах се така, сякаш съм загубила дясната си ръка.

— Какво се случи, как умря той?

— Просто остаря. Почина преди много години, някъде през шейсетте.

— Когато аз съм се родила?

— Малко преди това. Когато един любим човек умира, се ражда друг.

— И ти си наследила всичките му вещи?

— Да. Апартамента, малко мебели и картините му. Продадох големите и които бързо станаха ценни.

— Днес струват милиони.

— Де да можеше Йоста да види.

— Щеше да е много щастлив и горд — усмихва се през сълзи Джени.

— Не знам, за него парите никога не са били от значение. Но щеше да може да се върне в Париж, ако навремето се продаваха по-добре. Щяхме да отидем заедно.

— Ти искаше ли?

— Да.

— Вероятно знае за успеха си. Сигурно сега е ангел, с който скоро ще се срещнеш. — Джени взема едно порцеланово ангелче от нощното шкафче и го задържа пред очите на Дорис.

— Той толкова се боеше от смъртта. По онова време хората казваха, че хомосексуалните не отиват в рая, и той вярваше в това.

— Религиозен ли беше?

— Не го показваше. Но тайно беше, да. Както всички нас.

— Ако има рай, Йоста те чака там.

— Ще празнуваме заедно. — Дорис се разсмива и се задъхва.

— Толкова си прекрасна. Колко е хубаво, когато се смееш. Смехът ти ми дава сили. Винаги е с мен. Чувам го, когато имам нужда.

— Войната с бонбони!

— Да, ти я помниш! — разсмива се при спомена Джени. — На огромната маса в кухнята. Ти, аз и мама. Как се смяхме само. И колко ядохме. Цяла нощ ме боля корем.

— Малко лудории не са навредили на никого.

Джени кимва и я погалва по главата. Тънките й коси са меки като на бебе.

— Хайде сега да ти оправя пак косата.

Дорис заспива, докато Джени й навива ролките. Дишането й е тежко. Тайра си е изяла бонбоните, но Джени не я интересува, че малката мрънка и иска да я пуснат от количката. Продължава да реше косата на Дорис и да й навива ролки. Чак когато една сестра й обръща внимание, че дъщеря й реве, тя вдига Тайра от количката и я прегръща.