София Лундберг
Червеният тефтер (33)

33

Остават толкова много страници. Толкова много думи. Може би има и още в лаптопа на нощното шкафче в болницата. Джени разлиства купчината и подбира всички глави за един човек. Чете за Илейн и Агнес, за Майк и Йоста. Цели съдби, побрани в няколко реда.

Толкова спомени. Толкова починали хора. Какви ли тайни са отнесли със себе си в гроба? Взема червения тефтер и започва да разлиства и него. Чуди се кои ли са тези имена, които не се споменават в разказите на Дорис. Коя е Керщин Ларшон? Джени си записва името с големи букви на лист хартия. Утре ще пита как е умряла Керщин и каква роля е изиграла в живота на Дорис.

После прокарва пръст през редовете. Нейното име също го има. Едно от малкото незачеркнати. Адресът обаче е грешен. Изписан е старият, от студентското общежитие, където живя за кратко, докато се опитваше да получи някакво образование. Преди Уили. Преди децата. По-весела ли беше тогава? По-щастлива? Потреперва и се увива плътно с плетената жилетка на Дорис. Може би. Задрасква адреса и написва новия. Там, където живее със семейството си, където би трябвало да бъде щастието. И може би то наистина е там.

Навремето Дорис й плати курса по творческо писание. Половин година на съчинения и четене на глас. Писането беше прекрасно, но четенето — ужасно. Критическите отзиви й се отразяваха зле. Изведнъж се появи Уили — силен, умен, излъчващ сигурност. Накара я да забрави всички мрачни мисли и двамата си прекарваха много добре: караха сърф и колело, играеха тенис. Джени остави ученето и си намери работа като сервитьорка в ресторант. Какво ли щеше да се случи, ако Уили не се беше появил? Ако бе продължила да пише? Дорис не спира да й натяква за писането. Пита я как върви, сякаш се подразбира, че Джени продължава да го прави. Истината е, че не е написала почти нищо оттогава. Талантът й обаче е скрит в нея. Като мъглява неизпълнена мечта. Джени знае, че може. Че има талант. Дълбоко в себе си го знае. Но просто нищо не прави по въпроса. Кой ще се грижи за децата? Кой ще готви? Пък и е трудно човек да се реализира. Само един процент от всички изпратени ръкописи се публикуват. Някакъв си един процент. Шансовете са твърде малки. Защо ще вземат точно нейния текст? Ами ако талантът й не е достатъчен? Ами ако се провали?

Джени прогонва всички тези мисли от главата си, грабва телефона и започва да търси името на Уили от последните повиквания.

— Здравей, скъпи. Какво става, тръгнахте ли вече?

— Не, още не сме.

Джени въздъхва.

— Моля те, Уили…

— Ще отидем. Имам билети за утре. Дейвид ще остане при Дилан, а Джак ще се оправя сам, докато се върна.

— Благодаря. — В гласа й звучи нотка на облекчение. Сълзите напират в очите й. — О, Уили, благодаря.

— Надявам се да си заслужава. — Гласът му е напрегнат и груб.

— Какво имаш предвид?

— Разбирам какво правиш, но не и защо искаш да я подложиш на това.

— Но… Как така не разбираш? Тя умира. А той е любовта на живота й. Кое не ти е ясно? Очевидно е! Или ти никога не си бил влюбен?

— Моля те, Джени, недей да драматизираш. Разбирам. Естествено, че знам какво означава истинска любов! Обичам теб, надявам се да го знаеш.

— Добре.

— Хубаво. Не се натъжавай, ще ти помогна да намериш Алан. Утре тръгвам.

— Добре.

— Обичам те. Ще затварям.

— Добре. Чао.

Затваря и избърсва една сълза. Поема си дъх. Издиша.

Спомените й изплуват. Срещнаха се преди петнайсет години. Бяха влюбени отскоро и понякога прекарваха по цял ден в леглото. Правеха го по десет пъти на ден, докато накрая вече изпитваха болка. Не беше ли това любов? Но беше отдавна. Замисля се. След раждането на Тайра като че ли го бяха правили само веднъж. След три раждания гениталиите й бяха съсипани, така че идеята навярно и бездруго не е добра. И на двамата не би им доставило удоволствие.

Намръщва се.

Един път от раждането на Тайра.

Не може да бъде. Ляга в леглото и прегръща малката.

Както някога прегръщаше Уили. Плътно до него, с нос, опрян в гърба му. Тайра мирише на сладко и кисело едновременно. Къдриците на врата й са мокри. Приличат на тези на Уили. Той живее в нея.

Джени му се обажда отново.

— Да — отговаря кратко той.

— И аз те обичам.

— Знам. Разбира се, че любовта ни е истинска. Никога не съм твърдял или чувствал нещо различно.

— И все още сме влюбени един в друг?

— Разбира се.

— Добре.

— Заспивай сега. Почивай си.

— Добре. Така ще направя.

— Ще ти се обадя веднага щом разбера дали е същият Алан.

— Благодаря!

— Правя го заради теб. Заради теб съм готов на всичко. Не го забравяй.

— Това е истинската любов.

— Точно това ти казвам и аз.