София Лундберг
Червеният тефтер (32)

32

— Жив ли е? Наистина?

— Жив е. Ако е същият Алан Смит.

— Върви при него!

— Ти полудя ли? Как ще отида в Ню Йорк? Кой ще гледа момчетата?

— Вземи ги с теб! Върви!

— Джени, започвам да си мисля, че си загубила целия си разсъдък.

— Трябва да отидеш! Цял живот Дорис е живяла сама. Цял живот, освен годините, когато е работила при онзи художник гей. Обичала е само един мъж. Голямата й любов. Алан Смит не го е виждала от Втората световна война. Не разбираш ли? Трябва да го види, преди да умре. Върви там! Вземи си лаптопа, за да се свържем по скайп. Звънни ми, като стигнеш.

— Дори не знаем дали е същият Алан Смит. Ами ако е друг човек?

— На колко е години?

— Роден е през хиляда деветстотин и деветнайсета.

— Значи е същият.

— Живее в Лонг Айлънд. Вдовец е от двайсет години.

— Възможно е. Алан е бил женен.

— Според имейла от Стан, от хиляда деветстотин и четиридесета до хиляда деветстотин седемдесет и шеста е живял във Франция. Поел някаква фабрика за чанти и забогатял от нея.

— Дорис ми каза, че заминал за Франция по време на войната.

— Майка му е французойка и има две имена в паспорта. Алан Лесьор Смит.

— Той е, майка му е французойка. Върви!

— Джени, ти си луда. Момчетата ходят на училище, не мога просто да зарежа всичко и да тръгна.

— Майната му на училището! — едва успява да овладее гласа си тя. — Какво толкова, ако изпуснат няколко дни? Сега това е много по-важно. На Дорис не й остава още много и искам да го види за последен път, преди да умре. Възможно е да е въпрос на часове. Върви! Ако не намираш друга причина, то поне го направи заради мен. Моля те!

— Обещаваш ли да се прибереш, ако го направя?

— Да, разбира се, ще се прибера веднага щом уредя всичко тук.

— Заради теб, само заради теб го правя. Боже, направо не мога да повярвам, че се съгласявам на подобно нещо…

— Мини през училището, вземи момчетата и после хванете първия самолет за Ню Йорк. Ако госпожа Берг не се съгласи, кажи, че близък роднина е болен. Това е основателна причина.

— Основателна причина?

— Да, нали знаеш, че има правила кога на децата им е разрешено да отсъстват от училище. Някои причини са основателни, други не. Но майната му и на това, тръгвай вече! Не забравяй лекарствата за астмата на Дейвид.

— И какво да правя, когато стигна?

— Говори с него. Разбери дали наистина е същият Алан и дали помни Дорис. После ми се обади.

— Ама какво, като разбере, че е жив? Че е бил жив през цялото време? Така ще умре нещастна. Не е ли по-добре да си мисли, че е умрял отдавна?

— Няма значение какво още ще кажеш. Тръгвай вече! След малко ще ти затворя.

— Добре, тръгвам, макар да не разбирам съвсем причината. Недей да таиш големи надежди, може все пак да се окаже друг Алан.

— Да, така е. В момента не е нужно да разбираш причината. Искам само да отидеш при него. Това е правилното решение, довери ми се. Затварям. Извинявай, но наистина трябва да приключваме.

Джени затваря, преди Уили да успее да възрази, изключва звука на телефона си и го прибира в чантата. Тайра седи на пода, след като е извадила всички неща от количката. Наредила ги е в полукръг около себе си: банан, книга, няколко чисти пелени, изцапан клин и оризовки. Джени събира всичко и кима с усмивка на всеки преминаващ. В това време Тайра се клатушка по коридора. Майка й я настига бързо и я хваща. Малката се противи, мрънка и реве, а Джени я натиква в количката и й облича якето и шапката.

— Отиваме си вкъщи да папаме. Шшт.

Тайра обаче реве пронизително, а сополите се подават от нослето й всеки път, щом си поеме дъх между хълцанията. Джени я оставя да плаче. Има твърде много други неща на главата, но я хваща срам от писъците на малката и започва да бута по-бързо количката с надеждата момиченцето да се успокои.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Казват, че никога не забравяме първата си любов. Че тя цял живот продължава да тлее някъде в спомените ни. Може да е паднал във войната или да е починал от старост, но за мен той вечно ще е жив. Някъде дълбоко в изнемощялото ми тяло. Ще отнеса спомена за него в гроба и ще се надявам да го открия там горе на небето. Ако се бяхме събрали, щяхме да прекараме целия си живот заедно, убедена съм в това.

Той все повтаряше, че сърцето му е френско, тялото — американско, а главата — смесица от двете. Френският му имаше лек американски акцент. Аз се смеех на произношението му, докато двамата се носехме из Париж с танцувална стъпка. Този смях остана в сърцето ми като символ на щастието — щастие, което, за съжаление, така и не изпитах повече в живота си. Той беше надарен едновременно с остра проницателност и привлекателна игривост. Беше хем замислен, хем безгрижен, колкото сериозен, толкова и енергичен.

Учеше за архитект и когато попаднех на снимки на нови сгради във вестниците, винаги изчитах внимателно статиите в търсене на името му. Продължавам да го правя и днес. Колко съм глупава. Сега сигурно щях да го намеря в интернет. Едно време обаче всичко беше много по-сложно. Може би съм положила твърде малко усилия. Но не спирах да пращам писма до поискване, макар да не знаех нито къде живее, нито на кой континент се намира. Адресирах ги до пощенските клонове на Манхатън и Париж. Така и не получих отговор. За мен той се превърна в призрак, с който си говорех вечер. Спомен в медальона ми. Моята голяма любов.

Йоста размени две свои картини за един диван — голям и мек, с тъмнолилава кадифена дамаска. Вечер сядахме на него, пиехме вино и споделяхме многобройните си мисли и мечти. Те ни караха да се смеем и да плачем.

Йоста често ме питаше за мъжете в живота ми. Беше директен и без задръжки, така че задаваше немалко интимни въпроси. Знаеше за Алан, но не ме разбираше и ме мислеше за побъркана. Правеше всичко, за да ме накара да спра да обичам някого от разстояние и да си отворя очите за други хора. Мъже или жени, за Йоста нямаше значение.

— Важен е човекът, а не полът му, Дорис. Хората усещат привличане, когато две сродни души се срещнат и се слеят в едно. На любовта й е все тая дали си мъж, или жена, така би трябвало да разсъждават и хората — обичаше да казва той.

Човек се чувства най-сигурен, когато изразява вижданията си свободно, а от другата страна получава любов, макар и по-различна от общоприетата. Много беше хубаво да живея с толкова толерантен човек като Йоста. Липсваше ни само страст. Всъщност веднъж той се опита да ме целуне. И двамата избухнахме в смях.

— Не, това май не се получи много добре — рече през сълзи той и ми се оплези. С това се изчерпва романтичната част от връзката ни.

Не съм живяла сама цял живот. Йоста беше моето семейство. Ти също, Джени. Живеех приятно и удобно, наистина. Така и не успях да открия Алан, но въпреки това бях щастлива.

Колкото повече остарявам, толкова по-често си мисля за него. Не разбирам как е възможно някой да се загнезди в сърцето ми така, както го направи той. Чудя се какво се е случило с него. Дали е умрял на фронта, или се е прибрал и е доживял до дълбока старост? Ако е оцелял, как ли изглежда днес? Дали косата му е сива, или съвсем побеляла? Дебел ли е, или слаб? Построил ли е всички онези сгради, за които мечтаеше? Мислил ли е за мен? Обичал ли е нея, както обичаше мен?

Постоянно си задавам всякакви въпроси. Така ще бъде до смъртта ми. Може би накрая двамата ще се срещнем на небето. Може би тогава най-сетне ще се отпусна в обятията му. Мечтата да го видя пак, ме кара да вярвам в Бог — ако го има, бих му казала: „Здравей, Господи. Сега е мой ред. Мой ред да обичам и да бъда обичана“.