София Лундберг
Червеният тефтер (31)

31

— Я виж какво ти нося — усмихва се Джени.

Дорис я поглежда с уморените си очи и изважда нещата от чантата.

— Готова ли си за посещение в салона за красота? — пита Джени.

Дорис поклаща леко глава.

— Съвсем си откачила — прошепва тя.

— Баба Дорис няма да умре със сплескана коса — шегува се Джени, но веднага прехапва устни при вида на ужасения поглед на Дорис. — Извинявай, не исках да… не… много тъпа шега. Наистина тъпа.

— Сериозно ли ми е сплескана косата? След падането не съм се поглеждала в огледало.

Джени се засмива, осъзнала, че ужасът в очите на Дорис няма нищо общо със смъртта.

— Не, не чак толкова… но можем да я направим по-хубава. Позволи ми да използвам магическите си способности.

Внимателно сресва тънките побелели коси. Част от косата пада и се заплита между зъбците на гребена.

— Боли ли? — интересува се Джени.

Дорис поклаща глава.

— Хубаво е. Продължавай.

Джени внимателно повдига главата й, за да я среши и отзад, слага ръката си на тила й и бавно спуска гребена надолу. После навива косата й на ролки. Седем са достатъчни. Косите й са фини и тънки, а под тях се вижда лъщящият й скалп. Джени напръсква ролките с фиксатора и ги увива с памучна кухненска кърпа на червено-бели райета. На кърпата с червен конец е бродирана буквата А със завъртулки.

— Тази кърпа беше на майка ми. Представи си какво качество! Даде ми я една стара съседка с още някои нейни вещи, когато се прибрах от Англия — разказва Дорис.

— От Англия ли? Кога си била там?

— Ще трябва да прочетеш разказа ми нататък. Дорис се прозява и отпуска глава върху възглавницата.

— Прекрасно е, че пишеш. Всяка вечер чета по малко. Толкова много неща не знам.

— Искам да ти подаря спомените си, така че да не се изгубят.

— Помниш с такива подробности.

— Иска се само да затвориш очи и да мислиш. Когато единственото, което ти е останало, е време, започваш да се отдаваш на дълбоки размисли.

— Понякога се чудя какво ще помня аз. Моят живот изобщо не е толкова вълнуващ, колкото твоят. Дори не се доближава до него.

— Няма как да е вълнуваш, когато все още го живееш. В такива моменти е само труден. Нюансите се появяват по-късно — въздъхва Дорис. — Толкова съм изморена — прошепва тя — май имам нужда от почивка.

— Искаш ли нещо?

— Шоколад, ще се зарадвам много на едно парченце млечен шоколад.

Джени започва да рови из чантата си. Сеща се, че тайно изяде едно парче, докато Тайра спеше, но сега намира само опаковката и няколко трохички. Обръща се към Дорис, но тя е заспала. Джени веднага слага ръка пред устата й. Усеща лекия й топъл дъх.

— Хайде, Тайра, ще отидем да напазаруваме — казва Джени, изважда момиченцето от количката и го оставя да върви.

Започва да си играе с него, да го гъделичка по коремчето и в отговор получава малко бебешки смях. Контрастът между новия живот, изпълнен с детска радост, и стария, в болничното легло, е освобождаващ. С Тайра може да се смее въпреки тъгата, обзела сърцето й. Вдига я на ръце и я разлюлява.

Запява високо песничката за гарвана и свещеника и кара преминаващите сестри да се усмихват. Тайра се смее и я обгръща с пухкавите си ръчички.

— Mommy — извиква тя и заравя носле във врата й.

Джени усеща мокрите сополи по кожата си, една капка се стича по врата й и тя посяга да се избърше с ръкава. Без да иска, удря с лакът Тайра, която се разпищява.

— Mommy, mommy — крещи тя и маха с ръце.

Сякаш е загубила най-ценното в живота си. Иска да се върне до врата на мама, където е топло и безопасно. Джени бързо я придърпва към себе си, прегръща я силно и я гали по гръбчето.

— Mommyʼs here, миличка, мама е тук — шепне й тя и я целува по главата. Сякаш й липсва на Тайра, макар да е до нея. Чуди се дали и на другите й две деца им липсва майка им.

Тайра се вкопчва в нея, обвива ръце около врата й и двете изминават така оставащото разстояние до будката и шоколада.

Когато се връщат, Джени внимателно погалва Дорис с два пръста по бузата. Тя все още спи дълбоко. Тайра започва да я удря по ръката. Джени понечва да я спре, но в този момент Дорис отваря очи.

— Ти ли си, Елиз? — прошепва тя. Трудно й е да фокусира погледа си.

— Аз съм Джени, не Елиз. Как си? Лошо ли ти е? — Джени извръща глава, за да потърси някоя сестра. — Чакай, ще извикам някого.

Оставя Тайра в количката и изтичва в коридора. Няма никой. В стаята на персонала три сестри пият кафе. Джени се втурва към тях.

— Нещо не е наред. Очите й се въртят във всички посоки.

В това време чува писъците на Тайра и изпреварва сестрите. Заварва Дорис да я успокоява, макар че възрастната жена няма никакви сили. Мъчи се да изпее някаква песничка, но не уцелва тоновете и Тайра се разпищява още повече.

— Mommy! — Лицето й е обляно в сълзи, от нослето й виси сопол, който подскача нагоре-надолу при всяко вдишване.

Джени я вдига на ръце. Дорис прошепва тихичко с отчаяние в гласа:

— Съжалявам, опитах…

На Джени й се приисква да ги прегърне и двете. Да задържи стария живот и да даде сила и кураж на новия. Сестрата преглежда Дорис, а Джени наблюдава отстрани: помпичката на апарата за кръвно налягане, уреда за кислород на пръста, стетоскопа на гърдите.

— Слаба е. Просто леко й е прилошало — казва сестрата, прибира уредите и излиза.

Просто леко й е прилошало. Леко. Джени се хваща за думите.

— Да махнем ли вече ролките? — пита тя и посочва главата на Дорис, която кимва. — Сега ще те направим много хубава.

Дорис се усмихва леко. Джени не се опитва да спре сълзите си. Те бавно потичат от очите й, а после се спускат към носа й. Тя започва внимателно да отваря ролките една след друга.

— Чувала съм, че солената вода е много полезна за косата — прошепва Дорис с пресипнал глас.

Джени се усмихва през сълзи.

— Толкова ще ми липсваш. Обичам те безкрайно.

— И аз те обичам, мило дете. И теб също — кимва към Тайра. Малката се е успокоила и сега хвърля всичко от количката на пода. Джени я вдига отново и я слага на ръба на леглото, така че Дорис да й говори. Тайра обаче се размрънква и иска да слезе обратно долу. Скача от леглото, знаейки, че ръцете на майка й ще я хванат.

Дорис поглежда към количката.

— Остави малката, Джени. Едва ли е много интересно как една баба умира.

Щом се озовава на земята, Тайра веднага грабва една детска книжка. После я запокитва толкова силно към рамката на леглото, че няколко страници се откъсват. Джени не й се скарва. Докато Тайра мирува и пази тишина, няма проблем. Джени сресва Дорис и я напръсква със спрея. Тънките й коси придобиват обем и покриват цялата й глава. Джени оглежда доволно резултата и се захваща с лицето. Внимателно напудря осеяните с бръчки бузи, нанася с въртеливи движения розовия руж и й слага червило. Гримът вдъхва живот в бледото лице. Джени я снима и показва снимката на Дорис, я тя кимва одобрително.

— Не забравяй очите — прошепва тя.

Джени се навежда и с няколко леки маха на четката нанася светлорозовите сенки. Клепачите на Дорис са тежки, вижда се само половината от ириса й. Сенките полепват по бръчките й и стават неравномерни, но това не притеснява Джени.

— Купих ти нова рокля. Хубава е, можеш и да спиш с нея, ако искаш.

Изважда торбата на „Жина Трико“^[1] от коша на количката и й показва роклята. Тя е едноцветно тъмнорозово трико с дълги ръкави и тясно деколте, с плисета на гърдите.

— Красив цвят — промълвява Дорис и протяга пръсти към дрехата, за да докосне плата и усети качеството.

— Знам колко обичаше розово. Все ми купуваше розови дрехи. Мама не можеше да ги гледа.

— Хипи — вмята Дорис и се разкашля.

— Да. Така е. Беше си същинско хипи. Не знам откъде й идваха всички идеи, но разбиранията й на няколко пъти едва не й костваха живота — въздъхва Джени. — А накрая и това стана.

— Наркотиците са дяволска работа — едва доловимо промълвява Дорис.

Джени не отговаря. Помага й лека-полека да си облече роклята.

— Какво знаеш за баща ми? — пита тя след кратко мълчание.

Дорис я поглежда бързо и поклаща глава.

— Нищо ли не знаеш?

— Не.

— Съвсем нищо?

— Обсъждали сме го вече, мила.

— Убедена съм, че знаеш повече, отколкото казваш. Намерих писмата от мама. Бяха в кутията със снимките. Тя ме е ненавиждала.

Дорис поклаща глава.

— Не, миличка, не мисли така. Това изобщо не е вярно. Тя се друсаше и искаше пари. Пращала е писмата, без да разсъждава. Чувствала се е зле и не е имала пари да се обади по телефона. Не знам защо съм ги запазила. Много глупаво от моя страна.

— Била е изнасилена.

Дорис не отговаря и затваря очи.

— Ти ме обичаше, знам това. Чувствам го.

— Елиз също те обичаше.

— Кога? Докато си е биела хероин? Или докато повръщаше на пода и ме караше да почиствам след нея? Или пък когато е искала да ме даде на чужди хора?

— Тогава е била надрусана — немощно отвръща Дорис.

— Все обещаваше, че ще спре.

— Опитваше се. Но не успяваше.

— Затова ли ти ме обичаше? Защото си нямах майка?

Дорис отваря очи. Погледът й отново е далечен. Джени се хвърля към нея.

— Извинявай, няма да говорим повече за това. Обичам те. Ти беше всичко за мен.

— Идвах при теб, когато имаше нужда от мен — прошепва Дорис. Джени кимва и я целува по челото. — И те обичах просто защото те обичах.

— Не говори повече, Дорис, почини си. Ще седна тук и ще ти държа ръката.

— Къде е Йоста. Изпи ли си кафето?

— Бълнуваш, Дорис. Йоста е починал още преди да се родя. Не помниш ли?

Спомените й се завръщат и тя кимва.

— Всички са мъртви.

— Не, не всички са мъртви. Съвсем не всички.

— Всички важни хора. Всички, освен теб.

Джени я гали бавно по ръката, по тъмнорозовата рокля.

— Не се безпокой — тихичко казва тя, но Дорис не отговоря. Отново е заспала. Гръдният й кош се повдига при всяко вдишване. Има хрипове.

Една сестра влиза и вдига рамката на леглото.

— Мисля, че за Дорис ще е добре да поспи малко. Между другото, това важи и за вас и младата дама — добавя тя и махва към Тайра.

Джени си избърсва сълзите.

— Не искам да я оставям. Ще ми позволите ли да спя тук?

Сестрата поклаща глава.

— Вървете. Знаем кога краят е близо. Ще преживее нощта, а ако се влоши, ще ви се обадим.

— Добре, но ми обещайте, че ще ми се обадите при най-малката промяна. При най-малката!

Сестрата кимва търпеливо.

— Обещавам.

Джени напуска неохотно отделението и тръгва към асансьора. Тайра не иска да седи в количката, а да ходи. Дългите часове, прекарани в мълчание при Дорис, са я направили раздразнителна. Джени я взема и я оставя да ходи до нея. С пухкавите си ръчички малката се държи здраво за количката и пристъпя разкрачено. Джени поглежда телефона си: десет пропуснати повиквания, всичките от Уили. И кратко съобщение:

Няма да повярваш. Алан Смит е жив. Обади ми се!