София Лундберг
Червеният тефтер (30)

30

Не се чувства сломена от болката. Нито пък от факта, че й се повдига. Не е и от мъката по семейството вкъщи. Причината е в скритите дълбоко у нея спомени. Вечно ги е потискала, а сега те един след друг изплуват наяве. Държат я будна в тъмната и тиха стокхолмска нощ. Накрая се чувства така смазана от мислите, които кръжат в съзнанието й, че оставя Тайра в спалнята и сяда на масата в кухнята, увита с одеяло. Свива голите си крака и опира брадичка на коленете си. Пред нея са страниците на Дорис. Разказът за живота й. Започва да чете в търсене на хубави спомени. Не успява обаче да се съсредоточи и буквите се размазват пред очите й. Изведнъж шведските думи стават неразбираеми за нея.

Всички ужасни спомени са на английски. От Америка. Шведският език й дава сигурност. За нея Дорис е любов. Тя идваше, когато Джени се нуждаеше от нея, и оставаше колкото бе необходимо. Понякога с месеци. Дори когато изписваха Елиз от клиниката. За нея Дорис беше символ на нормалното. Тя самата беше дете, което никога не бе живяло нормално, а само бе надниквало от разстояние в живота на приятелите си. За нея нормалният живот бе най-прекрасният на света: сандвичи в кутията с обяда, напомняния да не си забрави екипа за физическо и да си напише домашните, подписани бележки до учителките, сплетена на две дълги плитки коса, чисти дрехи и топло ядене в порцеланови чинии.

Животът с майка й беше различен. Тогава Джени ходеше на училище със скъсани обувки. Добре си спомня един чифт с голяма дупка на едната подметка. Джени влачеше леко единия си крак, за да не се присмиват приятелите й на мръсния чорап, който се подаваше отдолу. Заради това тя придоби специфична походка, която и до ден-днешен се проявява понякога.

Вечерите, когато Дорис й съобщаваше, че майка й ще се прибере скоро вкъщи, бяха най-трудни. Тогава я обземаше постоянно безпокойство. Дорис обещаваше да остане още малко и винаги спазваше думата си. Скъпата мила Доси.

Джени се връща обратно в леглото и гушва мекото и топло детско телце. Целува Тайра по бебешката косичка. Избърсва сълзите и сополите си във възглавницата. Не може да диша през носа — подут е и е запушен от много плач. „Ще ми трябват капки“, мисли си тя, отново става и отива в банята. Започва да рови из вещите на Дорис. Намира принадлежности за коса: спрей, фиксатор и балсам. Косата винаги е била много важна за Дорис. Джени си спомня как си я решеше по сто пъти на ден. При първата им среща беше още дълга и гъста, с няколко побелели косъма, спускащи се от главата й като сребърни нишки сред тъмнорусите коси. Дорис я остави да побелее и така и никога не се боядиса. Сега е сребърносива и много рядка. Дорис е подстригана късо и със сигурност ненавижда прическата си. Джени съвсем забравя за капките за нос и вместо това взема фиксатора, ролките и балсама и ги пъхва в чантата си.

Дорис няма да умре грозна. Тя, която винаги е била най-красивата жена на света. Джени преравя гримовете й. Намира сенки, розов руж и пудра. Червило. Изведнъж я обзема енергия и започва да преглежда дрехите в гардероба. Дорис няма да умре в бялата памучна болнична нощница, която все се изхлузва и оголва пребледнялата й кожа. Широките й всекидневни дрехи на закачалките обаче също не са подходящи. Твърде са мрачни, черни и сиви, само няколко са в светли цветове. Джени трябва да й купи нова рокля. Някоя модерна и пъстра. Жълта, зелена или розова. Хубава и удобна.

Рокля.

Написва думата на лист хартия и го оставя върху чантата си.

Часът е четири, когато най-сетне си ляга пак. Лъчите от уличните лампи си проправят път през пролуките между пердетата и прозорците. Джени затваря очи и се връща отново към детството си в Ню Йорк. Вече не Тайра лежи до нея и й прави компания в мъката. А Дорис. Приспива я, обича я. Гали косата й, когато Джени е уплашена. Кара я да се чувства в безопасност, за да заспи. Джени затананиква тихичко песничката, която Дорис все й пееше:

Summertime, and the living is easy. Fish are jumping. And the cotton is high…^[1]

Не съм била обичана, мисли си тя и въздъхва дълбоко.

Не. Била съм обичана. Дорис беше там. Това е най-важното.

Продължава да си тананика все по-слабо и накрая, изтощена, потъва в прегръдките на съня.

Червеният тефтер

А. Андершон, Елиз

Всеки път, щом се прибираше от клиниката, бузите й бяха начервени, косата сресана и боядисана, имаше нова прическа. Беше натоварена с подаръци: играчки, дрехи и плюшени мечета, но ти дори не я поглеждаше. Криеше се зад мен и прегръщаше силно краката ми. Тя не успяваше да стигне до теб тогава, не успяваше и когато ти порасна. Пропастта помежду ви растеше. Когато стана по-голяма, ти вече имаше своя стая, чиято врата да затвориш, и приятели, с които да играеш. Но тя полагаше усилия и аз се надявам, че помниш и хубавите моменти. Когато приготвяше вечеря от тристепенно меню по средата на седмицата и канеше най-близките ти приятели. Или когато седя будна цяла нощ, за да ти ушие костюма за Хелоуин — онзи оранжевия рак с препарирани щипки. Ти беше толкова горда, докато вървеше по улиците с кофичка, пълна с лакомства, макар да ти беше трудно да ходиш. Костюмът беше твърде тежък и ти на няколко пъти загубваше равновесие и падаше. Де да имах снимки или видео от онзи ден, децата ти щяха да се радват да те видят.

Елиз не приличаше на никой друг от семейството ми. Не беше нито като мама, нито пък като твоята баба Агнес. Може би беше наследила слабостта си от другата ти баба. По природа Кристина беше страхлива. Не можех да свикна с крехкостта на Елиз и все я карах да се стегне. Често й се ядосвах. Особено когато й идваха безумни идеи като например да проституира, за да имате повече пари, или да те даде за осиновяване. Разбира се, говореше тези неща само за да й дам още пари или да ме накара да остана. И често успяваше — оставах. И как иначе. Правех го заради теб.

Помниш ли онова лято, когато искаше да си остриже косата, за да се „освободи“? Направи го, въпреки че се опитвахме да я разубедим. И тръгна гола из къщи, защото така душата й щяла да стане свободна. Боже, какви глупости говореше!

После обаче срещаше някой мъж и веднага се настройваше според предпочитанията му. Ако беше музикант, изведнъж ставаше обсебена от музиката, ако беше юрист, започваше да облича костюми. Вярваше в Бог, ставаше будистка, след това атеистка или каквото там беше подходящо за ситуацията.

Помниш ли всичко това, Джени? Ти беше там, виждаше го. Не я познавахме. Нито ти. Нито аз. Вероятно и тя самата не се е познавала.