София Лундберг
Червеният тефтер (3)

3

— Hi, auntie Doris!^[1]

Момченцето се усмихва и маха въодушевено. Застанало е толкова близо до екрана, че се виждат само върховете на пръстите и очите му.

— Hi, David! — И тя му маха, а после му праща въздушна целувка. В същия момент камерата се обръща, така че целувката остава за майка му. Дорис се усмихва, щом чува заразителния смях на Джени.

— Милата ми тя. Как си, Дорис? Самотна ли си? — Джени накланя глава и се приближава толкова много до камерата, че очите й изпълват екрана.

— Не, не се притеснявай — поклаща глава Дорис. — Нали си имам теб. По-добре от това, здраве му кажи.

— Наистина ли? — Съмнение се изписва на лицето на Джени.

— Напълно. Но нека сега да си поговорим за теб — какво ново? Докъде стигна с книгата?

— А, не! Не почвай с това. Нямам време да пиша. Благодарение на децата съм вечно заета. Не разбирам защо все за това говориш. Защо е толкова важно?

— Защото ти го искаш и защото винаги си обичала да пишеш. Мен не можеш да излъжеш. Опитай да намериш време.

— Да, някой ден може би. В момента най-важни са децата. Нека ти покажа нещо. Вчера Тайра направи първите си стъпки — виж колко е сладка.

Джени обръща камерата към дъщеричката си, която е седнала на пода и гризе вестник. Съпротивлява се, когато майка й я вдига. Отказва да стои права и просто се свлича надолу, щом краката й докосват земята.

— Come on, Tyra, walk, please. Show auntie Doris. Хайде стани и покажи, че можеш.

— Остави я. Когато си на една годинка, вестникът изглежда доста по-интересен от някаква си дърта баба на другия край на света — усмихва се Дорис.

Джени въздъхва. После отива в кухнята и взема лаптопа в скута си.

— Боядисали ли сте?

— Да, не съм ли ти казала? Хубаво е, нали? — Джени завърта лаптопа, така че мебелите се размазват и стават на черти. Дорис оглежда стаята.

— Много хубаво даже. Имаш усет за нещата, винаги си имала.

— Знам ли. Уили смята, че е станало твърде зелено.

— А ти какво мислиш?

— На мен ми харесва. Обожавам тъмнозелено. Такива бяха стените в кухнята на мама, помниш ли? В малкия апартамент в Ню Йорк.

— Да, но не беше в Ню Йорк.

— Напротив, в тухлената къща, не се ли сещаш? Онази със сливовото дърво в малката градина.

— Имаш предвид в Бруклин? Да, сещам се. С огромната маса, за която всъщност нямаше място.

— Точно така! Виж, това бях забравила. Мама не остави онзи юрист да я вземе след развода. Наложи се да я срежат надве, за да влезе в апартамента. Толкова близо беше до стената, че трябваше да си гълтам корема, за да се побера там.

— Боже, шантаво беше това жилище. — Дорис се усмихва при спомена за него.

— Ще ми се да дойдеш за Коледа.

— И на мен ми се иска. От толкова време не сме се виждали. Но кръстът ме боли. И сърцето ми не е добре. Май приключих с пътуванията.

— Аз все пак се надявам. Липсваш ми.

Джени обръща лаптопа към плота и застава с гръб към Дорис.

— Извинявай, ще трябва да приготвя нещо за хапване. — Изважда хляб и разни продукти за мазане. Тайра се размрънква и Джени я вдига.

Дорис чака търпеливо, докато племенницата й прави сандвичи.

— Изглеждаш ми уморена. Уили не ти ли помага? — подхвърля тя, когато Джени се връща пред екрана. Тайра седи спокойно на коленете й и притиска сандвича към лицето си. Маслото се размазва по бузите й и тя се опитва да го достигне с език. Джени я държи с една ръка, а с другата надига чаша с вода и отпива голяма глътка.

— Прави каквото може. Както знаеш, има много работа и малко време.

— А виждате ли се изобщо?

Джени повдига рамене.

— Почти никога. Но ще се справим. Само да пораснат малко децата. И на него не му е лесно. Никак не е проста работа да изхранваш цяло семейство.

— Помоли го да ти помага. Та да поспиваш от време на време.

Джени кимва. Целува Тайра по главичката. Сменя темата на разговора.

— Наистина не искам да си сама на Коледа. Няма ли с кого да празнуваш? — Джени й се усмихва.

— Не ме мисли. Не е първата Коледа, която ще прекарам сама. Достатъчно грижи си имаш. Нека децата да си прекарат добре, тогава и аз ще съм доволна! Този празник е за тях. Дай да видим сега. Казах здрасти на Дейвид и Тайра, но къде е Джак?

— Джак! — провиква се Джени, но не получава отговор. Обръща се рязко и сандвичът на Тайра пада на земята.

Момиченцето се разплаква.

— ДЖАК! — Джени е почервеняла от гняв. Поклаща глава и вдига сандвича. Издухва го и го връща на Тайра. — Безнадежден случай. Горе е, ама… Не мога да се оправя с него. ДЖАК!!!

— Вече е голям. На неговите години и ти беше такава, помниш ли?

— Дали помня? Не, изобщо — засмива се Джени и закрива очи с ръце.

— Да, беше много дива. Но виж колко добра стана. И с Джак ще бъде същото.

— Дано си права. Понякога е ужасяващо трудно да си родител.

— Това е нормално, Джени.

Джени приглажда бялата си риза, забелязва едно петно от масло и се опитва да го изчисти с търкане.

— Ех, последната ми чиста риза. Сега какво ще облека?

— Не си личи. Можеш да я обличаш. Пък и ти всякак си красива!

— Вече изобщо не успявам да се облека хубаво. Не знам как го правят съседките. И те имат деца и въпреки това изглеждат безупречно: слагат си червило, къдрят си косите, обуват високи обувки. Ако и аз правех всичките тези неща, вечер щях да приличам на някоя евтина уличница.

— Боже, Джени! Имаш много грешна представа за себе си. Като те погледна, виждам природна красота. Наследила си я от майка си. А тя — от сестра ми.

— Доколкото знам, едно време ти си била красавицата.

— Да, едно време може би. И двете трябва да сме благодарни за това, не мислиш ли?

— Следващия път, когато си дойда, искам да ми покажеш още снимки. Никога не ми омръзва да ви гледам двете с баба като млади.

— Ако доживея.

— Не, няма да говориш така! Няма да умираш. Трябва да знам, че те има, мила ми Дорис, просто трябва.

— Скъпа моя, вече си достатъчно голяма да знаеш, че всичко се върти около смъртта. Всички ще умрем, това е единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни.

— Ох. Не говори повече така, моля те. Налага се да затварям. Джак ще ходи на тренировка. Ако искаш, остани на линия, та да го видиш, когато слезе. Ще се чуем следващата седмица. Целувки.

Джени оставя лаптопа на една табуретка в коридора и отново извиква Джак. Този път той слиза при първия опит. Облечен е с екип за американски футбол и има широки рамене. Взема по две стъпала наведнъж с поглед, забит надолу.

— Say hi to auntie Doris.^[2]

Гласът на Джени не търпи възражения. Джак вдига очи и поглежда към прозорчето с любопитното лице на Дорис. Тя му махва.

— Здравей, Джак, как си?

— Аз съм fine — отвръща той. — Трябва да тръгвам now. Чао, Дорис!

Дорис слага ръка на устата си, за да му изпрати въздушна целувка, но не успява, тъй като Джени затваря.

Светлият следобед в Сан Франциско, изпълнен с разговори, детски смях и глъч, е заменен от мрак и самота.

И тишина.

Дорис затваря лаптопа. Хвърля поглед към стенния часовник над канапето. Махалото се люлее напред-назад с глухо тиктакане. Дорис започва да се клати на стола в такт с махалото. Не успява да се изправи. Събира сили. Хваща се с ръце за масата и опитва отново. Този път краката й се подчиняват и тя прави няколко крачки. В същия момент някой почуква на входната врата.

— Я, гледай ти. Дорис е станала и прави упражнения? Чудесно. Ама много е тъмно тук!

Санитарката се развихря из жилището. Светва всички лампи, вдига разни неща, дрънчи с чаши, говори. Дорис отива в кухнята и сяда на стола до прозореца. Оправя си нещата на масата. И скрива солта зад телефона.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

Йоста беше човек на противоречията. Нощем и в ранните часове на деня бе чувствителен, изпълнен с мъка и отчаяние. Няколко часа по-рано пък постоянно имаше нужда от внимание. Живееше за него. Искаше все да е център на вниманието. Качваше се на масата и започваше да пее. Смееше се гръмогласно. Палеше се, когато политическите му възгледи се разминаваха с тези на останалите. С удоволствие влизаше в дискусии на тема безработица и правото на жените да гласуват. Но най-вече говореше за изкуство. За божественото начало в творческия процес, което само един истински артист би разбрал. Веднъж го попитах откъде е толкова сигурен, че той самият е истински артист, за разлика от останалите, и че не е точно обратното. Тогава ме ощипа силно и ми изнесе дълга лекция за кубизма, футуризма и експресионизма. Неразбиращият ми поглед го накара да се разсмее.

— Спокойно, малката ми, някой ден ще разбереш. Фигури, линии, цветове. Невероятно е как чрез тях можеш да уловиш божественото начало във всичко живо.

Мисля, че харесваше да гледа как не го разбирам. Радваше се, че не го вземам толкова сериозно, колкото всички останали. Сякаш си имахме наша тайна. Вървяхме един до друг из жилището, той ме следваше и подскачаше от време на време, за да сме в такт.

— Скоро ще кажа, че госпожицата има най-зелените очи и най-красивата усмивка, която някога съм виждал — прошепваше ми той и аз всеки път се изчервявах.

Искаше да ме зарадва. И винаги успяваше. В тази чужда среда той ми даваше сигурност. Заместваше майка ми и баща ми, които толкова ми липсваха. Още с пристигането си търсеше погледа ми, за да се увери, че съм добре. И задаваше въпроси. Толкова е странно как някои хора просто се привличат. Така беше с мен и Йоста. Само след няколко срещи той се превърна в мой приятел и все нямах търпение да го видя пак. Сякаш чуваше мислите ми.

Понякога идваше с компания. Обикновено беше с някой млад мускулест мъж със загоряла кожа, който по държание и облекло никак не се вписваше в културния кръг на мадам. Младите мъже най-често седяха мълчаливи на някой стол и чакаха, докато Йоста пресушаваше чаша след чаша червено вино. Винаги слушаха внимателно разговорите, но никога не се намесваха.

Веднъж ги видях. Беше вече късно през нощта и аз отидох до спалнята на мадам, за да приведа възглавниците в приличен вид. Двамата стояха прилепени един към друг пред две картини на Йоста, подпрени на леглото на мадам. Йоста беше прегърнал мъжа през кръста. Щом ме видя, го пусна рязко, сякаш се опари на нещо. Никой от двамата не продума, но Йоста сложи пръст на устните си и ме изгледа ядосано. Оправих възглавниците и излязох. Приятелят му мина през коридора и излезе през външната врата. Никога повече не се върна.

Казват, че лудостта и креативността вървят ръка за ръка. Че най-креативните хора са склонни към меланхолия, тъга и натрапчива невроза. Едно време никой не мислеше така. Смяташе се за грозно да си нещастен. За нещастието не се говореше. Всички бяха постоянно щастливи. Мадам с безупречния си грим, правата коса и блестящите бижута. Никой не знаеше за страховете й нощем, когато гостите си тръгваха и тя оставаше сама с мислите си. Именно желанието й да държи тези мисли настрана беше причина за всички тези събирания.

Йоста идваше по същата причина. Самотата го караше да бяга от собствения си апартамент, където многото непродадени картини бяха струпани край стените и му напомняха, че е беден. Често го спохождаше мрачната меланхолия, която забелязах у него още при първата ни среща. Онази нощ той остана на фотьойла, докато не го изхвърлих навън. Непрекъснато искаше да се върне в своя Париж. Към прекрасния си живот, който толкова обичаше. За него мадам бе лекарство срещу мъката му по Франция, без което не би могъл да оцелее. Инжектираше си го по малко.

— Вече не мога да рисувам — въздъхна една вечер той.

Нямах представа как да подхождам към тъгата му.

— Защо го казваш?

— Нищо не се получава. Вече не виждам картини. Не виждам живота в пъстрите му цветове. Не е както преди.

— Не разбирам нищо от тези неща — усмихнах се измъчено аз. Погалих го по рамото.

Какво ми разбираше главата? Бях едва на тринайсет години. Нищо. Нищо не знаех за света. Нито пък за изкуството. За мен една красива картина трябваше да изобразява действителността такава, каквато е. А не някакви изопачени квадрати, които от своя страна образуваха криви фигури. Според мен даже беше хубаво, че вече не виждаше отвратителните картини, които мадам купуваше от него и трупаше в гардероба си. Веднъж обаче застанах пред една от картините му с парцал в ръка. Хаосът от линии и цветове успя да ме грабне и пробуди въображението ми. Всеки път виждах нещо различно. С времето обикнах това чувство.

Червеният тефтер

С. Серафен, Доминик

Беше неуморна. Бях го чувала от другите момичета. Празненствата я откъсваха от всекидневието. Постоянно се местехме от едно жилище в друго и така тя държеше тъгата настрана от себе си. Решаваше го винаги спонтанно и без предизвестие. Все намираше нови апартаменти — по-хубави, по-големи и в по-богат квартал.

Един ден, година след като я видях за първи път, тя влезе в кухнята. Облегна се на зида на печката. Започна да опипва нервно козирката на шапката си, панделката под брадичката, огърлицата и пръстените си. Сякаш тя беше прислужница, а ние господарки. Приличаше на дете, което се срамува да попита възрастните дали може да си вземе от сладките. Тя, която иначе винаги стоеше изправена, с вдигната глава. Поклонихме й се и всички си помислихме едно и също — че ще ни уволни. Бедността ни плашеше. При мадам разполагахме с храна в изобилие и въпреки тежките работни дни животът ни беше хубав. Стояхме мълчаливо със скръстени на престилките ръце и скришом я поглеждахме.

Тя се поколеба. Обходи ни с поглед, като че ли й предстоеше да вземе решение, което не иска да взема.

— Париж! — извика накрая тя и вдигна ръце. Една малка ваза върху печката стана жертва на внезапната й еуфория. Порцелановите парчета се разпиляха из краката ни. Веднага се наведох да ги събера.

Отново настана мълчание. Усетих погледа й върху себе си и вдигнах очи.

— Дорис, стягай си багажа, тръгваме утре рано. Другите, може да си вървите у дома, няма да имам повече нужда от вас.

Изчака някаква реакция. Видя как очите на останалите се пълнят със сълзи. Усети безпокойството в моите. Никой не продума и тя се обърна, поколеба се за миг, а после бързо излезе. От коридора извика:

— Ще хванем влака в седем. Дотогава си свободна.

 

 

Така на следващата сутрин вече седях в раздрусан вагон в трета класа на път за Малмьо. Около мен другите пътници също се пързаляха и клатушкаха на дървените седалки, които бяха толкова изтъркани, че на всички ни се забиваха трески в задниците. Носеше се миризма на мухъл, пот и мокри дрехи. Пътниците кашляха и се караха. На всяка гара едни слизаха, други се качваха. От време на време се появяваше някой с клетка с кокошки или гъски, на които също трябваше да се намери място. Изпражненията им смърдяха ужасно, освен това не спираха да крякат.

Рядко съм се чувствала така самотна, както в този влак. Пътувах към мечтата на татко, беше ми я показвал в книгите си. Тогава се бях чувствала така сигурна. Сега мечтата изглеждаше като кошмар. Няколко часа по-рано бях тичала по южните улици на града, колкото ме държаха краката, за да успея да се прибера при мама, да я прегърна и да се сбогувам с нея. Тя се усмихна майчински, преглътна мъката си и ме прегърна силно и продължително. Усещах как сърцето й бие тежко и бързо. Ръцете и челото й бяха влажни от пот. Носът й беше запушен, едва познах гласа й.

— Желая ти да имаш достатъчно от всичко — прошепна в ухото ми тя. — Достатъчно слънце да огрява дните ти, достатъчно дъжд, та да цениш слънцето, достатъчно радост да заздрави духа ти, достатъчно мъка, та да цениш малките радости в живота, и достатъчно нови запознанства, които да ти помагат да превъзмогваш всяка раздяла.

Бореше се с думите, които толкова силно искаше да ми предаде, но сетне не съумя повече да сдържа сълзите си. Накрая ме пусна и влезе вътре. Чух я как тихичко мърмори, но не разбрах дали говори на мен, или на себе си.

— Бъди силна, бъди силна, бъди силна — повтаряше тя.

— И аз ти желая същото, мамо! — извиках аз след нея.

Агнес стоеше отвън на двора. Сграбчи ме, когато понечих да тръгна. Помолих я да ме пусне, но тя не се подчини. Накрая се наложи да се отскубна от пръстчетата й и да хукна бързо, та да не ме настигне. Помня, че имаше кал под ноктите. И носеше плетена шапка с бродирани червени цветенца. Заплака силно, когато тръгнах, но скоро замлъкна. Може би защото мама я е взела. До ден-днешен съжалявам, че не се обърнах тогава. Че не им помахах.

 

 

Думите на мама се превърнаха в мой пътеводител. Винаги намирах сила в тях. Достатъчно, та да се преборя с трудностите, които съпътстват живота на всеки от нас.

Червеният тефтер

С. Серафен, Доминик

Помня ясно сърповидната извивка на луната насред тъмносиньото нощно небе. Под него — покривите на къщите и прането на балконите. Пушекът от стотиците комини. Ритмичното тракане на влака, превърнало се в част от тялото ми по време на дългото пътуване. Тъкмо бе започнало да се свечерява, когато след безброй часове и прекачвания най-сетне наближихме гара Север. Изправих се и се надвесих през прозореца. Вдишах от пролетния въздух и помахах на бездомните деца, които с протегнати ръце тичаха боси край релсите. Някой им хвърли монета и те се заковаха на място. Обиколиха съкровището и се сбиха за него.

Аз пък бях прибрала моите пари на сигурно място — в една кожена кесия, завързана с бяла връв за вътрешната част на роклята ми. Често я попипвах, за да се уверя, че е там. Докосвах с пръсти очертанията й през роклята. Мама ми я беше ушила точно преди да тръгна. Вътре бяха спестяванията й за специални случаи. Може би все пак ме обичаше? Толкова й бях ядосана, че често си казвах как никога повече не искам да я виждам. В същото време обаче мама неописуемо много ми липсваше. Не минаваше и ден, без да мисля за нея и Агнес.

Кесията беше моята сигурност, докато пътувах към новия си живот. Усещах тежестта на монетите в нея и те ми действаха успокояващо. Изведнъж колелата на влака изскърцаха пронизително и аз си запуших ушите. Мъжът срещу мен се усмихна. Отвърнах на усмивката му и побързах да сляза.

Един носач започна да товари багажа на мадам върху желязна количка. Аз чаках отстрани, стиснала чантата между краката си, и наблюдавах как върху количката постепенно се издига цяла планина от куфари. Младият носач сновеше напред-назад. Лицето му лъщеше от пот. Избърса чело с ръкава на ризата си и той стана кафяв от мръсотия. Мъжът трупаше чанти, куфари, кръгли кутии за шапки, столове и маси върху вече претоварената количка.

Хората си проправяха път. Дългите изцапани поли на най-бедните жени от влака минаваха покрай излъсканите обувки и изгладените панталони на мъже, представители на висшите слоеве на обществото. Заможните дами пък просто чакаха. Чак когато перонът се изпразни от пътниците от втора и трета класа, те бавно слязоха с високите си обувки по трите железни стъпала на влака.

Усмивка озари лицето на мадам, щом видя, че чакам, но не ме поздрави. Вместо това се оплака от дългото пътуване и досадните пътници. После от болките в кръста и жегата. Смесваше шведски и френски и аз бързо загубих връзката, но на нея, изглежда, не й пречеше, че не отговарям. Извъртя се на токчетата си и се отправи към сградата на гарата. Двамата с носача я последвахме. Той буташе количката пред себе си и се облягаше целия на нея, за да се справи с тежкия товар. Аз хванах с една ръка желязната дръжка и му помогнах с бутането. С другата държах малката си чанта. Черната ми рокля беше мокра от пот и миризмата ме удряше при всяка крачка.

Залата за пристигащи бе впечатляваща с красивите си метални колони. Вътре гъмжеше от хора, които крачеха по каменния под. Стъпки от стотици обувки отекваха силно. Някакво момченце със светлосиня риза и черни къси панталонки тръгна след нас, като размахваше една роза. Бретонът му се спускаше над светлосините му очи, които ме гледаха умолително. Поклатих глава, но то не се отказа, протегна ръката си с розата и кимна. Просеше пари. Зад него вървеше момиченце с две кафяви плитки и твърде голяма кафява рокля. Продаваше хляб, а дрехите му бяха изцапани с брашно. Протегна ръка с къшей хляб и го размаха, та да усетя уханието му и да се уверя, че е пресен. Поклатих отново глава и продължих напред, но двете деца ме последваха. Някакъв мъж в костюм пред нас издиша облак цигарен дим. Закашлях се и мадам се разсмя.

— Да не се шокира, малката ми? — спря на място тя. — Тук не е като в Стокхолм. Ах, Париж, колко ми липсваше! — продължи и се усмихна широко. Последва тирада на френски. Мадам се обърна към децата и им каза нещо със строг тон. Те я погледнаха, поклониха се и избягаха.

Пред сградата ни чакаше шофьор. Беше застанал до една висока черна кола и държеше отворена вратата на задната седалка. За първи път се возих в кола. Седалката беше от мека кожа. Веднага щом седнах, усетих уханието й и си поех дълбоко въздух. Напомни ми на татко.

Подът беше застлан с персийски килимчета на червени, черни и бели шарки. Внимателно стъпих от двете страни на килимчето пред мен, та да не го изцапам.

Йоста ми беше разказвал за улиците, музиката и миризмите на Париж. За западналите къщи в Монмартър. Аз гледах учудено през прозореца, а покрай очите ми пробягваха само красиви бели фасади. Мадам би се вписала в тези луксозни квартали. Там щеше да бъде като всички останали изискани дами. С красиви дрехи и скъпи бижута. Не там обаче отивахме. Тя нямаше желание да се вписва в тях. Искаше да е в контраст с обкръжението си. Да предизвиква реакции у хората. За нея различното бе нормално. Затова събираше около себе си художници, писатели и философи.

Заведе ме точно в Монмартър. Минахме бавно през стръмния хълм и стигнахме до малка къща с олющена мазилка и червена дървена врата. Мадам беше превъзбудена и не спря да се смее през целия път. Започна да ми маха енергично да вляза в къщата, та да ми покаже непроветрените, миришещи на мухъл стаи. Малкото мебели бяха покрити с чаршафи. Мадам влизаше от стая в стая и ги вдигаше. Разкриваше цветни платове и тъмно дърво. Стилът напомняше много на апартамента в „Сьодермалм“. И тук по стените висяха картини, много картини, окачени в две редици. Несвързани мотиви и разнообразни стилове. Възхитително преплитане на модерното с класическото. И беше пълно с книги. Само в хола имаше три големи библиотеки, вградени в стената, а по всички рафтове бяха наредени книги с кожени подвързии. На едната библиотека имаше подпряна стълба, та да се стигат и най-високите рафтове.

Мадам излезе от стаята, а аз останах и се зачетох в имената на авторите. Джонатан Суифт, Русо, Гьоте, Волтер, Достоевски, Артър Конан Дойл. Само бях чувала имената им, а сега те стояха пред мен. Книгите им съдържаха познати мисли, които не разбирах. Извадих една от етажерката, но веднага установих, че е на френски. Всички бяха на френски. Отпуснах се изтощена на едно кресло и измърморих няколкото думи, които знаех. Bonjour, au revoir, pardon, oui. Бях изморена от дългото пътуване и натрупаните впечатления. Не можех повече да държа очите си отворени.

Когато се събудих, видях, че мадам ме е завила с плетено одеяло. Увих се плътно с него. От един прозорец духаше и аз станах да го затворя. После седнах да напиша писмо на Йоста. Бях си обещала да го направя веднага щом пристигна. Събрах всичките си мисли и преживявания и ги описах, доколкото можех, с бедния си речник на тринайсетгодишна тийнейджърка. Звука от стъпките ми по перона, миризмите около мен, децата с хляба и цветята, уличните музиканти, които видях от колата, Монмартър. Всичко.

Знаех, че иска да узнае всичко.