София Лундберг
Червеният тефтер (29)

29

На дъното на кутиите има писма. На тънките им пликове е изписан адресът на Дорис и са залепени американски пощенски марки. Джени поглежда годината и почерка. Веднага ги пуска. Оставя ги да паднат бавно на пода.

Топлата водна струя под душа стопля тялото й, но въпреки това тя не спира да трепери. Седнала е на пода, свита в ъгъла, и държи слушалката на душа между коленете си. Вижда отражението си в лъщящия метал. Очите й са изморени, забелязва множество бръчки около тях. Има нужда от сън. Няма да е зле да си легне до Тайра. Вместо това облича розовия халат на Дорис, сяда на масата и се заглежда в писмата. В тях ли майка й беше написала, че иска да се откаже от нея?

Накрая се осмелява.

Здравей, Дорис, имам нужда от пари. Ще ми пратиш ли още?

Отваря писмо след писмо и съдържанието е едно и също. Няма поздрави, Елиз не пита Дорис как е.

Книгите, дето ги прати, пристигнаха. Благодаря. Учебниците са хубаво нещо, но на мен ми трябват пари за храна и малко дрехи за малката. Благодаря за разбирането.

Джени сортира пощенските пликове по датата на печата. Подрежда ги. В началото се говори за пари. После тонът се променя.

Дорис, не мога да се оправям с нея. Да ти кажа ли как я заченах? Никога не съм ти говорила за това. Бях надрусана до припадък. С хероин, както обикновено. Не помня дори как изглеждаше той. Спомням си само, че се появи отнякъде и ме изнасилва цяла нощ. Навсякъде. Цялата бях в синини. Какво дете може да се роди така? И тя беше надрусана, когато се роди. Само пищеше ли, пищеше. Моля те, ела и ми помогни.

Продължава да чете.

Откакто ти си тръгна, не иска да заспи. Само плаче. Всяка вечер. Не я искам повече. Утре ще я дам на първия срещнат. Никога не съм я искала.

— Ало. Ало, кой е?

Джени стои със слушалката в ръка и гледа снимката на Уили на екрана.

— Джени? Джени, ти ли си? Нещо случило ли се е? Да не е починала Дорис?

— Никога не ме е обичала.

— Кой? Дорис ли? Разбира се, че те е обичала, мила.

— Не Дорис, мама.

— Какво имаш предвид? Какво е станало? Какво ти е казала Дорис?

— Нищо не ми е казала. Намерих нейни писма. В тях мама пише, че ме мрази. Че съм била надрусана с хероин, когато съм се родила.

— Ти нали го знаеше?

— Била е изнасилена. Цяла нощ някой се е гаврил с нея. Така ме е заченала.

— Наистина ли?

— Ще ми се никога да не бях отваряла писмата.

— Скъпа… — Уили диша тежко. — Знаеше ли, че са от нея, преди да ги отвориш?

— Разпознах почерка й. Не се сдържах и ги отворих — не издържа повече Джени и избухва: — Шибано детство!

— Вече не си дете, мила. Сега животът ти е толкова хубав. Имаш мен. И децата. Те обичат майка си. И аз те обичам повече от всичко.

Тя подсмърча и разтърква очи. Прокарва ръка през косата си.

— Да, имам теб. И децата.

— И цял живот си имала Дорис. Представи си, че тя не се беше появила.

— Тогава мама е щяла да ме даде на някого.

— Дорис е дошла, когато майка ти е трябвало да постъпи в клиниката. Сигурен съм, че като е писала писмата, е била надрусана. По онова време телефонните разговори не са били никак евтини. Вероятно майка ти е драсвала по някой ред и е пъхвала листа директно в плика, без да мисли. Дорис не е трябвало да запазва писмата. С майка ти сте имали и хубави периоди.

— Какво, по дяволите, знаеш ти?

— Недей да ругаеш, опитвам се да те успокоя. Знам, защото ти си ми разказвала.

— Ами представи си, че съм си измислила всичко това само за да изглеждам нормална.

— Така ли е?

— Донякъде. Не помня.

— Изхвърли тези писма. Те са минало. Вече нямат значение. Опитай се да поспиш.

— Как да нямат значение? Цял живот съм живяла в заблуда.

— Каква заблуда?

— Че въпреки всичко ме е обичала.

— Обичала те е. Не е била на себе си, когато е писала писмата. И сега си обичана. Аз те обичам. Обичам те повече от всичко. Децата те обичат. Важна си за много хора. Не го забравяй. Вината не е била твоя.

— Не е била моя.

— Да, не е била твоя. Децата никога не са виновни за грешките на родителите си. Всичко е заради наркотиците.

— И изнасилването.

— И за него не си отговорна ти. Трябвало е да се появиш на бял свят. Да станеш моя съпруга и прекрасна майка на децата ни.

Сълзите отново се стичат по бузите й.

— Дорис ще умре скоро.

— Разбирам, че ти е трудно. Още веднъж извинявай, че мислех само за себе си, като ти казах да се прибираш.

— Значи вече не мислиш, че трябва да се прибирам?

— Не. Липсваш ми, обичам те, имам нужда от теб, но сега те разбирам. Ще ми се да бях там и да те целуна за лека нощ.

— И да ме прегърнеш.

— Да, и да те прегърна. Опитай се да поспиш, мила. Ще ти стане по-добре. Обичам те ужасно много.

Джени затваря телефона и продължава да се взира в пощенските пликове. Не иска да го прави, няма сили, но не може да се сдържи. Отново и отново препрочита всяка дума. Думите на една майка, каквато никога не е имала. Която не може да се нарече майка.