София Лундберг
Червеният тефтер (28)

28

На дъното на гардероба открива кутиите със снимки. Едната е увита с лепенка, другата не е. Джени срязва лепенката с кухненски нож, отваря кутиите и започва да нарежда снимките в полукръг на масата. Смесва спомените от Париж с тези от Ню Йорк. В средата на купчината вижда и себе си: едно къдрокосо момиченце танцува и роклята му се повдига. Джени се усмихва и отделя снимката настрана — ще я запази, за да я покаже на Уили. Няма много снимки от детството си. Повечето фотографии са по-стари. На една от тях Дорис стои облегната на някаква стена и придържа шапката си с ръка. Обърнала се е леко в профил и гледа към Айфеловата кула. Облечена е с тъмна плисирана пола и също толкова тъмна блуза с бяла яка и копчета. Къдриците меко подчертават формата на лицето й. Веждите й са тънки, поддържани и боядисани в черно. Лицето й е напудрено, а ярко начервените й устни блестят. Миглите й са дълги, погледът отвеян, сякаш си мечтае да е на някое далечно място. Джени вдига черно-бялата снимка и се вглежда още по-внимателно в нея. Кожата на Дорис е съвсем гладка, няма и една бръчка или бенка. Носът й е прав и хубав, очите големи, бузите закръглени като на тийнейджър. Дорис е толкова млада и невероятно красива.

Джени обгръща снимките с поглед. Сякаш се е пренесла в друго време. Думите в написаното от Дорис придобиват нова тежест сега, когато Джени я вижда като млада. Взема снимка, на която Дорис е на високи обувки с панделки и вталена рокля с широко деколте. Позира с леко протегната ръка. Брадичката е вирната, изражението решително. Погледът й не е насочен към камерата. На главата си има малка кръгла шапка, подобна на фуражка. Снимката изобщо не прилича на онези от осемдесетте, когато Джени заставаше пред фотографите. По онова време от моделите се искаше да нацупват устни или дори да ги разтварят леко. Казваха им да флиртуват с камерата и ги караха да носят сутиени, от които гърдите им да стърчат — често даже ги мажеха с олио, за да блестят. Фотографите се опитваха да ги заснемат с развети коси и го постигаха с помощта на големи евтини вентилатори. Никога не се получаваше добре: кичурите падаха пред лицата им, влизаха им в очите или хвръкваха нагоре. Ако имаше нещо по онова време, което вбесяваше всички стилисти, то това бяха вентилаторите.

Джени се усмихва при спомена за това. Някой ден ще покаже на децата си снимките в черната чанта на тавана. Държеше ги в един албум и всеки път, когато обикаляше рекламните бюра и фотографите, ги носеше със себе си. Уили ги е виждал, но не и децата — те не знаят нищо за предишния й живот. Най-добре да им разкаже. За да не се чувстват и те някой ден като нея. Защо Дорис не й е споделила всичко това по-рано?

Телефонът иззвънява и Джени се хвърля към него, за да не събуди Тайра.

— Здравей, скъпи!

— Ще го кажа само веднъж, става ли? Прибирай се вкъщи!

Джени се сепва от внезапното избухване на Уили. Отива в кухнята и само притваря вратата на спалнята, за да чува Тайра.

— Какво е станало?

— Няма те, това е станало. Прибирай се.

— Не. Вече говорихме. Ще остана, докато е още жива! — изсъсква тя.

— Не разбираш ли на какво ме подлагаш? Ще си загубя работата, ако всичко това продължи.

— Всичко това ли? Кое всичко? Кажи какво е станало?

— Хаос. Всичко е един голям хаос.

— Да не са се скарали момчетата?

— Може да се каже. Постоянно се карат. Не мога да си върша работата и същевременно да се грижа и за тях, и за дома. Не става. Не разбирам как се справяш.

— Успокой се! Моля те, успокой се, не е толкова страшно. Ще се оправим, ще намерим някой да ти помогне.

— Колко й остава?

Джени усеща как нещо изригва у нея и не може да се сдържа повече.

— Колко й остава ли? Ей сега ще питам оная с косата, тя и бездруго седи тук и ни диша във врата. Откъде, по дяволите, да знам? Но благодаря ти, че се сети да питаш как е. Положението е зле. Не й остава много. И на мен не ми е много весело тук, ако искаш да знаеш. Обичам я. Тя е единствената баба, която някога съм имала. Даже нещо повече — тя е единствената ми майка. Някога ми спаси живота. И аз няма да я оставя да умре сама. Как изобщо смееш да ме молиш за такова нещо?

Уили мълчи. Когато отново проговаря, гласът му звучи смутено и извинително.

— Прости ми, скъпа. Извинявай. Прекалих много. Но съм отчаян. Наистина се чудя как се справяш. Ужасно е.

— Справям се, защото те обичам. Няма друга причина.

Джени го чува как се усмихва в слушалката. Чака го да каже нещо.

— Как се казваше последната ни бавачка?

— Онази, която живее на „Паркуей Драйв“? Софи.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да ни помогне? Да приготвя обяд на момчетата и да бъде вкъщи, когато се прибират от училище?

— Може би. Обади й се и я попитай. Ще ти пратя номера й.

— Благодаря. Казвал ли съм ти, че вършиш фантастична работа вкъщи?

— Не. Всъщност за първи път ми го казваш.

— Извинявай. Ужасен егоист съм.

— Ужасен.

— Но въпреки това ме харесваш?

Джени се поколебава за миг и забавя отговора си.

— Да. Понякога. Имаш и някои добри страни.

— Липсваш ми.

— Ти на мен не. Не и когато се държиш така. Трябва да разбереш, че за мен е важно да съм тук. И че ми е достатъчно тежко.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Добре.

— Прости ми, прости ми, прости ми.

— Ще си помисля. Какво стана с Алан?

— Моля? С кого?

— Алан Смит. Щеше да говориш със Стан. Не, не ми казвай, че си забравил! Трябва да го намерим!

— Мамка му! Дявол да го вземе! Тук вкъщи наистина е голяма лудница, скъпа, съвсем забравих.

— Как ще забравиш? Много е важно! И за мен, и за Дорис.

— Извинявай още веднъж! Аз съм ужасен човек. Веднага ще му се обадя. Веднага! Обичам те, ще се чуем скоро пак!

Червеният тефтер

А. Андершон, Елиз

Широка червена рокличка. Светли къдрици, завиващи се на слепоочията. Високо вдигнати ръчички. Ти все танцуваше в краката ми, Джени. Опитвах се да те хвана, а ти се смееше. Накрая улавях една ръчичка, придърпвах те към себе си и двете се кикотехме заедно. Гъделичках те по коремчето. По мекото ти топло коремче… Ти ми дърпаше ушите и си играеше с тях. Болеше ме, но не исках да те спирам. Не исках да те отблъсквам, когато беше толкова близо до мен.

Миговете с теб бяха най-прекрасните в живота ми. Така и никога не изживях радостта да стана майка. Може да е било за добро. Но имах теб. Имах възможността да ти даря цялата си любов. Бях до теб, когато майка ти не успяваше да се справи. Благодарна съм, че именно аз й помагах. За мен това беше дар и до ден-днешен се упреквам, че понякога истински се радвах, когато нея я нямаше — докато ти приготвях кутията с обяда или те карах на училище и те целувах за довиждане, докато ти помагах за домашните или ходехме в зоологическата градина, където пеехме песни за всяко животно и ядяхме сладолед.

След всяко посещение в зоопарка ти отказваше да ядеш месо. Сядаше си в столчето и си стисваше устните, когато се опитвах да ти дам шунка, пиле или риба.

— Пилетата живеят и са щастливи — отсичаше ти. — Искам да живеят. Всички животни трябва да живеят.

Налагаше се да ядем ориз и картофи в продължение на няколко седмици. Накрая по детски забравяше за животните и отново прояждаше месо.

Имаш добро сърце още от дете, скъпа Джени. Всички ти бяха приятели. Дори майка ти, макар постоянно да те изоставяше. Елиз я нямаше. Елиз не виждаше от какво имаш нужда. Не й беше лесно, но същото важеше и за теб. На никого от близките й не му беше лесно.

Пращаше ти подаръци от клиниката — големи играчки, които ходехме да вземем от пощенския клон. Детски палатки, къщички за кукли, гигантски плюшени мечета, по-големи от теб самата. Помниш ли? Ти чакаше с нетърпение доставките. Вълнуваше се повече от тях, отколкото от това да я видиш отново. С часове си играехме с играчките. Бяхме само ти и аз. Ти, аз и игрите. Така и двете се чувствахме спокойни.