София Лундберг
Червеният тефтер (27)

27

Джени бърка в бурканче с цветен етикет и дава на дъщеря си от телешкото с картофи. Биохрана. Сосът се стича от устата на малката и докато тя дъвче, Джени обира остатъците с лъжицата. Тайра мляска шумно. Посочва лъжицата и се опитва да я вземе. Джени поклаща глава и избутва ръчичката й.

— Трябва да побързаме. Бързо, бързо. Ам-ам — говори тя на бебешки език, издава бръмчащи звуци и тика храната в устата на детето.

Когато чува самолет, Тайра зяпва, но веднага затваря уста, размахва пак ръце към лъжицата и се размрънква. Хората от най-близката маса започват да им хвърлят сърдити погледи, когато мрънкането преминава в пронизителен рев. Джени се предава и връчва лъжицата на Тайра. Тя веднага млъква и удря с нея по чинията, така че разпръсква соса. Отново сърдити погледи. „Какво искате, нали не пищи“, мисли си Джени и обърсва, доколкото е възможно, масата със салфетка.

— Мама ей сега идва — изтичва до бюфета тя и си купува сандвич. През цялото време не изпуска детето от поглед. Още преди да се е върнала на масата, отхапва две сухи хапки. Спира, за да се наслади на вкуса на шведската шунка. Тогава я връхлита споменът за сандвичите, които Дорис й приготвяше за училище. Първите сандвичи в кутията й за обяд. Преди това винаги имаше курабийки или сладкиши, в най-добрия случай ябълка.

Спомня си първата си среща с Дорис. Джени седеше в края на червения диван, завита в одеяло, забила поглед в примигващия телевизор. Беше на четири. Дорис почука на вратата, без да е предупредила за посещението си. Влезе в апартамента, където цареше същински хаос. Видя майка й. Тя спеше на пода в кухнята и от устата й се стичаше слюнка. Полата й не покриваше и половината от краката й, а чорапогащникът й беше скъсан точно под коляното. Малката Джени я бе видяла да пада. Съдейки по засъхналата кръв, явно се беше одрала на нещо.

Джени усеща, че я побиват тръпки. Спомня си колко се страхуваше. И как се сви, когато странната леля, която говореше английски с акцент, влезе в стаята. Помисли, че е от социалните служби и е дошла да я отведе в детски дом, както все я заплашваше майка й. Джени вдигна одеялото чак до носа си. Дишаше в него и то се навлажни от дъха й. Дорис видя Елиз. Обърна я настрани и повика линейка. Не спираше да я гали по челото, докато чакаше да дойде помощ. Накрая двама мускулести мъже изнесоха Елиз навън в студената нощ, а Дорис седна на дивана до Джени. Косата й беше подгизнала от пот, а сърцето й биеше толкова силно, че момиченцето сякаш усещаше ударите му в собственото си тяло. Дорис се разплака и обляна в сълзи, вече не изглеждаше толкова страшна. Зъбите на Джени тракаха, тя цялата трепереше и гледаше в една точка. Не можеше да се успокои. Дорис сложи внимателно едната си топла ръка на брадичката й, а с другата я погали по гърба. Започна да шепти: Няма страшно, няма, няма и повтори думите толкова пъти, че накрая те се превърнаха в мелодия, изпълваща тихата стая. Двете седяха така часове наред. Дорис не се опита да говори с нея. Не и тогава. Накрая Джени заспа на коленете й с топлата й ръка върху бузата си.

Някакъв трясък изтръгва Джени от мислите й. Тайра е хвърлила бурканчето на пода. Цялото й лице и блузката й са изцапани с храна. Джени я съблича и я избърсва с чистата част на блузката. После навива дрешката, прибира я в коша за багаж на количката и изважда чиста блуза. През това време Тайра е успяла да омаже закръгленото си коремче с мръсните ръчички. Сега го наблюдава доволно и за всеки случай го плясва още няколко пъти, като разнася храната хубаво по светлата си кожа.

— О, не, Тайра. Трябва да побързаме, бързо, бързо. — Джени избърсва с мокра кърпичка коремчето, вратлето, личицето и ръчичките й, а после я вдига и я слага полугола в количката. Оставя чистата блузка до нея. Зарязва цялата бъркотия на масата и тръгва. Трябва да се върне при Дорис, за да научи още. Да чуе всичко, преди тя да умре. Почти на бегом минава през коридора и направо нахълтва в стаята.

— Откъде знаеше, че трябва да дойдеш точно в онзи момент?

Дорис отваря изненадано очи, явно изтръгната от дрямката си. Разтрива леко клепачи. На Тайра й е студено и се разплаква силно. Джени се мъчи да й облече чистата блузка, без да отмества поглед от Дорис.

— Кой ти се обади? Когато спаси живота на мама при първата ни среща. Откъде си знаела?

— Ами… — прокашля се Дорис — не може да изрече думите. Джени взема чашата с вода от нощното шкафче и й помага да отпие. — Тя ми се обади — успява да довърши Дорис.

— Мама?

— Да, не я бях виждала от няколко години, ти беше още бебе. Понякога ми пишеше, а аз от време на време се обаждах. Скъпо беше да се звъни по телефона, а и тя рядко ми вдигаше.

— Какво ти каза, когато ти се обади? Какво те накара да заминеш за САЩ?

— Миличка…

— Разкажи ми. Можеш да ми кажеш всичко. Нея вече я няма. Искам да знам истината.

— Каза, че ще те остави.

— Да ме остави? На кого?

— На когото и да било. Смяташе да те закара в някой от богатите квартали в Ню Джърси и да те остави на тротоара. Каза, че нямало по-ужасен живот от този с нея.

— Не е грешала. Доколкото си спомням, в нейния живот имаше само наркотици. Всичко друго щеше да е по-добре.

— Веднага тръгнах от Стокхолм и пристигнах същата вечер.

— Представи си…

— Да, представям си…

— Представи си, че беше умряла още тогава. Животът ми сигурно щеше да бъде съвсем друг.

— Мисля, че тя точно това искаше. Елиз нямаше желание да живее повече, просто нямаше сили.

— Благодарение на теб я спасиха.

— Номерът е да изчислиш момента. — Дорис стиска леко ръката й, за да й покаже, че се шегува въпреки мрачния спомен.

— Сега цяла вечер ще играя на Ами ако…

— Ами ако никога не те бях срещнала.

— Не, не искам да мисля подобно нещо дори и на игра. Имам нужда от теб, Дорис. Не знам дали ще се справя без теб. — Джени избухва в сълзи. — Ти ми спаси живота.

— Ще се справиш, Джени. Силна си. Винаги си била.

— Не бях силна, когато зъбите ми тракаха и ти ме хвана за брадичката, за да не ги счупя.

— Ти беше на четири годинки, миличка. Но да, дори тогава беше силна. И смела. Такава беше. Първите ти годинки бяха същински хаос, но въпреки това ти ги преживя и стана човекът, който си в момента. Не виждаш ли?

— Какво съм в момента? Една смачкана майка на три деца, без кариера.

— Защо говориш така? Защо се смяташ за смачкана? Ти си по-красива от повечето жени. И по-умна. Знаеш го. И ти си била манекенка. И освен това си учила в колеж.

— Лицето ми е бледо като хартия. Тялото ми е длъгнесто и твърде слабо. Това ли наричаш красота? Не. Просто е обвивка, която може да се променя според изискванията. Модата не е ли точно това? Пък и така и не завърших. Срещнах Уили и станах майка.

— Престани да говориш пренебрежително за себе си. Никога не е късно за каквото и да било — поглежда я строго Дорис.

— Кой го казва? Не било късно? Ти сама каза, че е много по-лесно, когато си млад и красив.

— Ти си красива. И талантлива. Стига толкова. Мисли за друго. Започни да развиваш талантите си, вместо да си мислиш, че за нищо не ставаш. Започни да пишеш отново. Открий себе си. В края на краищата това е най-важното. Никога няма да бъдеш по-добра от своята истинска същност.

Джени изсумтява неволно.

— Да пиша. Вечно ми го повтаряш.

— Кога ще разбереш, че имаш талант? В колежа печелеше конкурси. Забрави ли?

— Да, може да съм печелила разни конкурси. Но за какво да пиша? Нямам за какво. Нищо нямам. Животът ми е скучен. В очите на другите вероятно е идеален, но за мен е скучен. Няма страст. Няма приключения. С Уили сме като приятели, които управляват заедно фирма „Семейство“. Нито повече, нито по-малко.

— Намери нещо тогава.

— Да намеря?

— Да, направи живота си такъв, че да ти харесва. И пиши… — спира Дорис, за да си поеме въздух, и продължава шепнешком: — Записвай всичко. Не пропилявай шанса си. Не захвърляй спомените си. И за бога, не захвърляй таланта си.

— Ти така ли направи?

— Да.

— Съжаляваш ли?

— Да.

Дорис се разтреперва и брадичката й се отпуска на гърдите. Устата й се изкривява и тя затваря очи. Джени изкрещява за помощ и една сестра се втурва в стаята. Натиска спешния бутон и след малко три жени с бели престилки се навеждат над Дорис.

Джени се опитва да надникне между тях.

— Какво става? Как е тя?

Изражението на Дорис отново е нормално, устата й се е опуснала. Кожата й обаче е започнала да става синьо-лилава.

— Трябва да я върнем в интензивното. — Една сестра избутва Джени встрани и освобождава спирачката на леглото.

— Може ли да дойда и аз?

Друга сестра, ниска и с тъмна коса, поклаща глава.

— Има нужда от почивка. Ще ви държим в течение.

— Но аз искам да съм при нея, когато… ако тя…

— Ще се погрижим да сте с нея. Изглежда, че се стабилизира, но сърцето й е слабо. Нормално е. Имам предвид към края.

Усмихва се съчувствено и настига другите две жени, които вече са в коридора с леглото. Джени ги наблюдава как се отдалечават, а сърцето й бие бясно. Дорис не се вижда, закрита от рамката от стомана и дърво. Джени стисва юмруци и обгръща раменете си с ръце.