София Лундберг
Червеният тефтер (26)

26

— Ще ми дадеш ли малко вода? — Дорис протяга ръка към чашата си. Джени държи дръжката, а Дорис хваща ръката й и навежда чашата към устата си.

— Не искаш ли нещо друго? Кола? Сок? Нектар?

— Вино? — Дорис премигва закачливо.

— Вино ли? Искаш вино?

Дорис кимва. Джени се усмихва.

— Разбира се, че ще ти донеса вино. Бяло или червено?

— Розе. Студено.

— Добре. Ще го уредим. В такъв случай ще се забавя малко, така че ти си почини през това време.

— И ягоди.

— И ягоди. Нещо друго? Шоколад?

Дорис кимва и опитва да се усмихне, но устните не й се подчиняват. Само горната се помръдва леко и превръща усмивката в гримаса. Дорис диша трудно и хрипливо. Изглежда още по-изморена от предишния ден. Джени се навежда и потърква бузата си в нейната.

— Скоро ще се върна — прошепва тя, а в същото време си мисли: „Не умирай, докато ме няма. Моля те, не умирай“.

Тръгва на бегом с количката през кишата и се отправя към „Мьорби Центрум“. Тайра се смее и сочи колелата, от които, минат ли през локва, пръска вода. Джени усеща как влагата прониква през кожените й ботуши. Около ходилата се образува тъмна вълнообразна линия. Подметките са твърде тънки за мокрото време в Швеция. Никога няма да бъдат същите както преди, защото е забравила да обработи кожата.

Влиза в ИКА^[1] и разбира, че в хранителните магазини в Швеция все още не се продава алкохол. Изругава и хуква към Systembolaget^[2]. Джени таи много топли чувства към Швеция, родината на баба й и прабаба й. Осъзнава обаче, че е прекарала твърде малко време в страната, която толкова превъзнася. Въздъхва и сяда на един стол до гишето за информация. Пет минути по-късно мъж със зелена риза на райета се приближава към нея.

— Здравейте! С какво мога да ви помогна?

— Здравейте, трябват ми две бутилки розе. Дайте ми някое хубаво.

Мъжът кимва и я отвежда до съответния рафт. Изрежда й всички възможности и я пита към каква храна иска да го сервира.

— Не е към храна. Най-много да има шоколад и ягоди — изморено му отговаря Джени.

— Аха, в такъв случай едва ли искате нещо газирано? Или може би…

— Не, дайте ми обикновено розе — прекъсва го тя. — Нещо, което вие самият бихте пили. — Иде й да се разкрещи: „Просто ми дайте някакво проклето розе!“. Успява обаче да се овладее и се усмихва дружелюбно, когато той й подава две бутилки. След като мъжът се отдалечава, тя вижда друг сорт, с по-хубав етикет, и дискретно ги разменя.

— Имате ли чаши? — Джени отправя въпроса си към жената на касата, докато й подава американския си паспорт.

Жената поклаща глава.

— Вижте в ИКА, сигурно имат пластмасови чаши за вино.

Джени въздъхва и се връща в ИКА. Колко е сложно само!

На три пъти количката затъва в кишата по обратния път. Когато Джени се връща в отделението, бузите й пламтят. Тайра спи. Джени си съблича якето и го закача на дръжката на вратата. От движенията й шишета се удрят едно в друго и издрънчават. Дорис е будна и се усмихва, когато чува целия този шум. Този път устните й успяват да оформят лека усмивка и лицето й не изглежда вече така сиво.

— Ох, умрях от жега. — Джени грабва някакъв вестник и започва да си вее с него пред лицето. — Изглеждаш по-бодра.

— М-о-р-ф-и-н — произнася бавно Дорис и се разсмива. — Дават ми го срещу болките, когато станат непоносими.

Джени вдига вежди.

— Боли ли те? Къде?

— Навсякъде по малко. Навсякъде. Тазът, краката и коремът. По нов начин. Сякаш болката идва отвътре. Сякаш костите ми се състоят от остри игли.

— О, Доси, това звучи ужасно! Ще ми се да можех да направя нещо.

— Можеш — усмихва се загадъчно Дорис.

— Искаш да ти сипя? Наистина ли е позволено, след като са ти дали морфин?

Дорис кимва и Джени изважда малката торбичка от коша на количката. Слага двете шишета на масата и смачква празната торбичка.

— Какво значение има, нали така или иначе ще умра.

— Не. Не искам да го чувам това — прехапва устни Джени, за да потисне сълзите си.

— Миличка, повече никога няма да стана от това легло. Знаеш го, нали? Убедена съм, че разбираш.

Джени кимва леко и сяда в края на леглото, близо до Дорис. Тя от своя страна се опитва да се понадигне, та да се допре до нея. Премества си крака и лицето й се изкривява от болка.

— Боли ли те въпреки морфина?

— Само когато се движа. Но сега ще си говорим за нещо друго. Така ми омръзна да мисля все за нещастие и болка. Кажи нещо за Уили. И за Дейвид и Джак. За къщата.

— С удоволствие. Но първо да се чукнем. — Джени сипва розовата течност в две пластмасови чаши. Няма други в ИКА. После натиска копчето на леглото, за да повдигне горния му край. Дорис се плъзва малко надолу, а Джени надига главата й, като я прикрепя зад врата, и внимателно поднася чашата към устата й. Дорис сръбва доволно няколко глътки.

— Сякаш съм в Прованс в лятна нощ — прошепва Дорис и затваря очи.

— Прованс? Била ли си там?

— Много пъти. Често ходех, докато живеех в Париж. В лозята постоянно се организираха празненства.

Джени й подава една голяма тъмночервена ягода.

— Хубаво ли беше?

Дорис въздъхва.

— Прекрасно беше.

— Четох за преживяванията ти в Париж. Наистина ли си изписала всичко това за мен?

— Не исках да умра и спомените да останат само в главата ми и да изчезнат заедно с мен. Тази мисъл беше твърде болезнена.

— Как беше в Прованс по онова време? На празненствата? Кой друг ходеше на тях?

— О, беше много вълнуващо. Присъстваха всякакви известни личности: писатели, художници и моделиери. Всички носеха красиви дрехи, каквито направо не можеш да си представиш. Тогава се шиеше от други платове — блестяха и бяха висококачествени. Намирахме се някъде в провинцията, но всички бяха облечени така, сякаш са на раздаването на Нобеловите награди: високи токчета, накити с перли и големи диаманти и дрехи от шумоляща коприна.

Джени се усмихва.

— А ти си била манекенка! Виждаш ли, и ти си го правила? Затова не се впечатли кой знае колко, когато започнах да работя като такава. Но защо никога не си говорила за това, Доси? Не помня да си го споменавала!

— Не, може би не съм. Но ето че сега ти го написах, та да научиш всичко. Беше нищожно малко време на фона на един много дълъг живот. Знаеш как е. Ако разказваш нещо подобно на по-сериозна възраст, хората те гледат изумено. Как да повярват, като пред себе си виждат някаква дъртофелница? Освен това, както започнах, така и свърших — като една обикновена прислужница. Нито повече, нито по-малко.

— Разкажи ми още, искам да знам всичко. С какво беше облечена на тези празненства?

— Винаги носехме необикновени и пищни дрехи. Затова и бях там. Да ги показвам на висшето общество.

— Колко вълнуващо! Дорис, ще ми се да го знаех по-рано. Винаги съм се възхищавала на красотата ти, затова и не се изненадах от прочетеното. Сигурна съм, че и другите биха реагирали като мен. Когато бях малка, си мечтаех някой ден да изглеждам като теб. Помниш ли?

Дорис се усмихва и леко я потупва по бузата. После си поема дъх.

— Да, животът беше по-лек преди войната. А и винаги е по-лесно да си млад и красив. Нещата се случват, без да полагаш много усилия.

— Звучи ми познато — разсмива се силно Джени и пощипва кожата на врата си. — Как минава времето! Кога станах на средна възраст и започнаха да ми излизат бръчки?

— Ох, глупости. Няма да говориш такива работи за себе си. Все още си млада и красива. И ти остава да живееш поне още толкова — възразява й Дорис.

Джени я поглежда замислено.

— Имаш ли снимки от онова време?

— Само няколко, не успях да взема повече от Париж. Прибрала съм ги в две метални кутии в гардероба.

— Така ли?

— Да, трябва да са там някъде, под дрехите. Целите са ръждясали и с вдлъбнатини. Обиколили са половината свят и изглеждат подобаващо. В едната от тях някога имаше шоколадови бонбони. Алан ми я подари и не исках да я изхвърлям. Той ме научи да пазя спомените си в метални кутии.

— Ще ги потърся довечера. Толкова се вълнувам! Ако ги намеря, ще ги донеса утре и ти ще ми разкажеш за всеки един човек на тях. Искаш ли още една ягода?

Тайра проплаква и вдига ръчички. Хленченето бързо преминава в пронизителен рев. Джени я вдига и я гушва, целува я по бузките и я залюлява на краката си, за да я успокои.

— Сигурно е гладна, ще трябва да я заведа долу в ресторанта. След малко се връщаме. Ти си почини, а после ще ми разкажеш за Париж.

Дорис кимва, но погледът й е изморен и клепачите й се затварят още преди Джени да се е обърнала. Тя я наблюдава още малко с Тайра на ръце. Кльощавото тяло в леглото е увито със светложълтото болнично одеяло. Прилича на малко птиченце. Побелялата й коса е рехава и сплескана, а скалпът й лъщи между космите. Красотата й я е напуснала. Джени устоява на желанието си да я прегърне и се отправя към ресторанта. „Не умирай, моля те, не умирай, докато ме няма“, мисли си отново тя.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

Беше истински перфекционист. Не бях виждала някой да работи с такава страст, граничеща с мания. Рисуваше ли някоя картина, се случваше да прекара седмици наред пред платното. Тогава беше невъзможно да привлечеш вниманието му. Не ядеше и не говореше. Съсредоточаваше цялата си енергия върху многото цветове и тяхната композиция. Беше като любовна афера, някаква страст, обсебила тялото и съзнанието му. Обичаше да казва, че е безсилен срещу нея. Трябвало просто да се осланя на сетивата си и да оставя картината да придобие формата си.

— Не аз рисувам картините. Изненадвам се всеки път, щом видя крайния резултат. Те просто се раждат, сякаш някой друг движи ръката ми — обясняваше ми той всеки път, щом го попитах.

Често го наблюдавах от разстояние. Възхищавах му се, че въпреки унищожителните отзиви на критиците, той успява да запази творческата си енергия. Все пак се намираха малцина, които твърдяха, че го разбират, и купуваха картините му, та да не умре от глад. Това бяха хора с много пари и запалени по изкуството.

Носталгията му по Париж се отразяваше в обзавеждането на апартамента на „Бастюгатан“. По стените в ателието висяха картини от любимия град. Някои ги беше рисувал той, други бяха изрезки от вестници, трети пък — картички от мен. Често си говорехме за града, който липсваше и на двама ни, и Йоста все още искаше да се върне там. Представяхме си как някой ден ще отидем заедно.

Празнувахме края на войната през 1945 г. заедно с всички останали на „Кунгсгатан“. Не беше присъщо за Йоста да е сред много хора, но точно този празник не искаше да изпусне. Вървеше с френското знаме в ръка, а аз с шведското. Еуфорията от настъпилия мир беше толкова осезаема, че сякаш можехме да я докоснем. Хората се смееха, пееха, крещяха и хвърляха конфети.

— Дорис, знаеш ли какво означава това? Можем да заминем, най-сетне можем да заминем. — Йоста се смееше по-гръмко от всякога и развяваше с всичка сила френския трибагреник. Той, който все беше мрачен и черноглед спрямо бъдещето, сега най-сетне изглеждаше изпълнен с надежда. — Вдъхновението, скъпа моя, трябва отново да открия вдъхновението. То е там, не тук. — Погледът му се изпълни с живот при мисълта пак да срещне приятелите си художници в Монмартър.

Пари обаче нямахме. Липсваше ни и младежката смелост да заминем въпреки безпаричието. Париж си остана една мечта. И като неизживяната любов се връщаше в мислите и сънищата ни все по-прекрасен. Донякъде се радвам, че Йоста така и не успя да се върне в Париж. Разочарованието му щеше да бъде непоносимо. Щеше да разбере, че вдъхновението не е свързано толкова с някакво място, а се крие у самия него и трябва сам да го намери, за да го изкара наяве, колкото и тежко и мъчително да е това. Всеки път.

Париж бе надвиснал над нас като постоянна сянка на едно по-добро минало. И все още витае там: в мебелите, френските книги и картините. Градът бе пленил душите и на двама ни.

Когато Йоста беше в добро настроение, му говорех на френски. Разбираше само отделни думи и затова започнах да го уча на нови. Харесваше му.

— Някой ден ще отидем, Дорис — ти и аз — продължаваше да повтаря той дори след като бе осъзнал, че този ден никога няма да дойде.

Аз винаги кимах. Кимах и се усмихвах.

— Да, един ден ще отидем, Йоста. Един ден.