София Лундберг
Червеният тефтер (25)

25

Сестрата застава на място, щом забелязва Джени с количката.

— Тя спи.

— Още не се е събудила ли?

— Спа почти цяла сутрин. Днес изглежда много уморена.

— Какво означава това?

Младата жена поклаща състрадателно глава.

— Много е слаба, трудно е да се каже колко още й остава.

— Може ли да седнем при нея?

— Да, но я оставете да си почива. Снощи се беше разстроила. Плака дълго, след като си тръгнахте.

— На вас това странно ли ви изглежда? Забранено ли е да се плаче? Та тя умира! Разбира се, че ще плаче. И аз на нейно място бих плакала.

Сестрата се усмихва насила и си тръгва, без да каже и дума повече. Джени въздъхва. Естествено, че човек трябва да може да си отиде, без да рони сълзи. Или поне в тази страна е прието така: да се бориш цял живот, да бъдеш като останалите и накрая да умреш, без да пролееш и една сълза. Дълбоко в себе си обаче Джени знае причината за сълзите на Дорис, затова изважда отчаяно телефона от чантата си.

— Hello! — отговаря сънен глас от другата страна на океана.

— Здравей, аз съм.

— Джени, знаеш ли колко е часът?

— Да, знам. Извинявай. Исках само да чуя гласа ти. Пък и сега Тайра не те буди всяка нощ. Веднъж поне мога и аз да те събудя, нали? Липсваш ми. Съжалявам, че тръгнах така.

— Няма проблем, sweetie. И ти ми липсваш. Какво има? Нещо случило ли се е?

— Тя умира.

— Скъпа, това го знаем от много време. Стара е. Такъв е животът.

— Тук вече е обед, а тя още не се е събудила. Сестрата каза, че била изморена и много плакала снощи.

— Вероятно изпитва угризения за нещо?

— Или нещо й липсва…

— Да, а може би и двете. Радва ли се, че с Тайра сте при нея?

— Да, така мисля.

Двамата замълчават. Джени го чува да се прозява. Събира смелост.

— Скъпи, имам нужда от помощта ти. Трябва да открия един мъж на име Алан Смит. Роден е около 1920 г., също като Дорис, и е възможно да живее някъде край Ню Йорк. Или във Франция. Майка му е французойка, а баща му американец. Само толкова знам.

Уили не казва нищо, дори не се прозява. После реагира точно както Джени е очаквала.

— Извинявай, но може ли да повториш? Кой? Алан Смит?

— Да, така се казва.

— Шегуваш се. Някакъв си Алан Смит от хиляда деветстотин и двайсета година? И как според теб ще го намеря? Знаеш ли колко хора има с това име? Сигурно са стотици?

Джени стисва устни, но се постарава Уили да не усети раздразнението й.

— Нали твоят приятел Стан работи в полицията в Ню Йорк. Мислех си, че би могъл да му се обадиш и да го помолиш да провери. Ако Алан живее някъде край Ню Йорк, би следвало да го намери в системата. Кажи на Стан, че е важно.

— Важно колкото някое убийство в Манхатън, да речем?

— Стига. Не, разбира се. Но е важно за нас, за мен.

— Изобщо сигурна ли си, че е още жив?

— Не, не съвсем… — Не обръща внимание на изсумтяването на Уили, макар той да го прави достатъчно силно и ясно. — Но мисля, че е жив. Бил е много важен за Дорис. Затова е важен и за мен. Много важен. Моля те, просто провери. Заради мен.

— Тоест искаш да търся човек, който е близо стогодишен, носи едно от най-често срещаните имена в Америка, може би е жив и може би е някъде близо до Ню Йорк?

— Точно така. Ето че всичко си запомнил. — Джени се усмихва на слушалката.

— Направо ме изумяваш. Защо просто не се прибереш? Липсваш ни. Имам нужда от теб.

— Ще се върна възможно най-скоро. Още по-бързо ще стане, ако ми помогнеш. Точно в момента Доси се нуждае повече от мен. И двете искаме да узнаем какво се е случило с Алан Смит.

— Добре, но имаш ли поне някаква информация за него? Стар адрес? Снимка? Професия?

— Бил е архитект, доколкото знам. Или поне преди войната е работил като такъв.

— Преди войната? За коя война става дума? Нали не за Втората световна? Моля те, кажи ми, че тя е говорила с него след Втората световна война.

— Ами, немного.

— Джени… Изобщо не е говорила с него, нали?

— Не, не е.

— Осъзнаваш ли колко нищожен е шансът да го открием?

— Да, но…

— Стан ще умре от смях! Искаш да му се обадя и да го помоля да издири човек, който е изчезнал през Втората световна война?

— Не ме разбираш. Не е изчезнал. Тя просто не е поддържала връзка с него. Най-вероятно се е прибрал в Америка, родили са му се деца, живял е дългът и щастлив живот и сега си седи кротко в люлеещия се стол на някоя веранда и чака смъртта. Точно като Дорис. И мисли за нея.

Джени чува дишането на Уили, а след това и вече смирения му глас.

— Алан Смит каза, нали?

— Алан Смит, да.

— Ще направя всичко по силите си. Но по-добре недей да таиш напразни надежди.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Явно! — Топлият му смях й действа носталгично.

— Как са момчетата?

— Добре са, не се безпокой. Ядат само от заведения за бързо хранене. God bless America.^[1]

— Идвам си възможно най-скоро. Обичам те.

— Дано наистина е скоро. Нищо не върви, когато те няма. И аз те обичам. Поздрави на Доси.

Джени надниква в стаята на Дорис и я вижда как се обръща под одеялото.

— Тя се събужда. Ще затварям. Доскоро — прошепва Джени на своя любим далеч у дома и се отправя там, където, обзета от болки, Дорис очаква смъртта.

Червеният тефтер

Дж. Джоунс, Пол ПОЧИНАЛ

Останах на легло дни наред, може би дори седмици. Времето минаваше, докато аз само се взирах в тавана и се борех с всички хормонални симптоми: гърдите ме боляха, защото се пълнеха с мляко, а матката ми започна бавно да се свива. Накрая обаче започна да ми доскучава. Не слязох веднага при Пол, а започнах да разглеждам обстойно тавана и да ровя из всички шкафове и чекмеджета. Едно шкафче беше заключено, но един ден го разбих. Вътре имаше купа, пълна догоре с колички в ярки цветове. По вътрешната част на шкафчето бяха изрисувани бледи черти с червен тебешир. Преминаваха от горе надолу, отпред назад и се вплитаха хаотично. Само малко дете можеше да нарисува нещо подобно. По количките имаше вдлъбнатини и някои бяха с олющен лак. Разгледах всяка една от тях и ги наредих на пода в редица. Представих си всички състезания, разиграли се на таванското помещение. Къде ли беше детето сега? Прерових куфарите. В единия бяха прибрани дрехи, сгънати и вързани с рибарска връв. Зачудих се чии са. Какво ли се беше случило с жената, която ги бе носила, и с детето?

Изпълнена с любопитство, накрая слязох по стълбите. Усещах болка в корема, докато стъпвах по стъпалата. Кожата ми все още беше разпъната от раждането и кръстът продължаваше да ме боли както през последните седмици от бременността. Пол се усмихна, щом ме видя, и даже сподели, че съм му липсвала. Накара ме да седна на масата, стопли ми супа и ми даде сух хляб. Когато обаче го попитах чии са количките, той само стисна устни и поклати глава. Не му се разказваше. Може би нямаше сили. Никога не знаеш какво мъчи човека срещу теб. Не попитах пак. Вместо това започнах да си представям жената и детето. Дадох им имена и създадох образите им в главата си. В една стара ученическа тетрадка започнах да пиша кратки текстове за техните характери и приключения. Когато започнах да разговарям с тях нощно време, си дадох сметка, че е време да продължа пътуването си.

 

 

Пратих писмо на Йоста, което всъщност беше зов за помощ. Отговорът му пристигна две седмици по-късно в пощенския клон. Моят приятел се беше притеснил много и се беше чудил защо няма вести от мен. Най-сетне можех да отида да живея при него. В плика беше оставил име и адрес. Беше дал една от картините си на някакъв познат на свой познат, който се бе съгласил в замяна да ме прибере вкъщи с товарен кораб. Няколко нощи по-късно напуснах колибата на Пол. Очите му се напълниха със сълзи и през гъстата му брада видях как сбърчи брадичка и прехапа устни. Сякаш чак тогава видях истинската му същност. През тези две години Пол рядко ме бе поглеждал право в очите. Сега разбрах защо. Сбогуването беше болезнено.

Дълги години след това с Пол си разменяхме писма. Беше ме грижа за него. Пол, единакът, затворен в своя храм от спомени. Когато почина, заминах за Англия и го погребах заедно с урната с праха на Рокс, любимото му куче, което бе умряло няколко години по-рано. На погребението присъстваха трима души. Свещеникът, най-близкият съсед и аз.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

Дългоочакваната ни среща протече точно както си я беше представял Йоста в писмата си. Моряците хвърлиха въжетата от борда, докерите ги уловиха и ги увиха около вързалата. Наместиха желязната рамка върху неравния кей. Ръмеше, а Йоста ме чакаше под голям черен чадър. Тръгнах към него. Не бях вече онова младо красиво момиче от спомените му. Не носех хубави дрехи и обувки. Косата ми беше рошава, а от годините кожата ми бе станала сива и грапава. Въпреки това той протегна ръце и аз се хвърлих в обятията му, без да се поколебая и за миг.

— Малката ми Дорис! Най-сетне си тук! — прошепна той и продължи да ме прегръща.

— Да, май мина някоя и друга година, скъпи Йоста — изхълцах аз.

Той се разсмя, направи крачка назад и ме хвана за раменете.

— Дай да те видя.

Избърсах сълзите си и го погледнах плахо в очите. Това беше достатъчно, за да вдъхнем нов живот на дружбата си. Изведнъж отново се превърнах в онова момиче на тринайсет. А той — в нещастния художник.

— Имаш бръчки — засмя се Йоста и прокара пръст около окото ми.

— А ти си станал същинско старче — отвърнах на смеха му и сложих ръка върху закръгления му корем. Йоста се усмихна.

— Имам нужда от по-добра домакиня вкъщи.

— А аз имам нужда от работа.

— Е, какво ще кажеш? — Стисках здраво моряшкия чувал, в който се намираха малкото ми принадлежности. — Да опитаме ли? Кога можеш да започнеш?

Погледнах го и се усмихнах.

— Защо не още сега?

— „Още сега“ звучи добре.

Протегна ръце и отново се прегърнахме, но този път като приятели, сключили важна сделка. После се изкачихме по хълма на „Сьодермалм“ и стигнахме до „Бастюгатан“. Нещо ме преряза, щом зърнах къщата на мадам малко по-надолу по улицата. Приближих се бавно към сградата, застанах отпред и започнах да чета имената на табелката.

— Сега едно младо семейство живее в нейния апартамент. Имат четири деца, които постоянно тропат и крещят. Тормозят Йоран от долния етаж. Каза, че направо полудявал от тях.

Кимнах, но не отговорих. Вместо това сложих ръка на дръжката на вратата. Толкова пъти я бях отваряла. Точно така я бях хванала тогава, в онзи първи ден…

— Стига, хайде да отидем вкъщи и да ти намерим нещо за ядене. — Йоста сложи ръка на рамото ми. Кимнах.

В коридора миришеше на терпентин и прах. Картините му бяха облегнати на стената в дълга редица. Дървеният под беше нацапан с бои, а мебелите в хола бяха покрити с чаршафи. Кухнята беше пълна с немити чинии и навсякъде жужаха мухи.

— Имаш нужда от домакиня.

— Точно така.

— Сега вече си имаш.

— Знаеш какъв съм. Невинаги съм в добро настроение.

— Знам.

— И се нуждая от пълна дискретност относно…

— Няма да се бъркам в личния ти живот.

— Добре.

— Имаме ли някакви пари?

— Немного.

— Къде ще спя?

Показа ми стаята за прислугата. Беше малка, с легло, бюро и гардероб. Имаше стари женски списания, което означаваше, че преди тук бе живяла жена. Погледнах го въпросително.

— Винаги си тръгват, щом разберат, че съм… Никога не използваше думата хомосексуален. И никога не говорехме за това. Когато късно нощем му идваха гости, аз си пъхах памук в ушите, за да не чувам стоновете им. През деня си беше просто Йоста, моят приятел. Всеки от нас си вършеше работата, а вечер се хранехме заедно. Ако беше в добро настроение, разговаряхме. Понякога за изкуство. Понякога за политика. Никога не се държахме като началник и подчинена. За него аз продължавах да съм приятелката, която му бе липсвала толкова години и сега най-сетне се бе завърнала.

Една вечер му показах кратките си разкази от колибата на Пол. За жената и детето. Той ги прочете внимателно, някои страници даже по два пъти.

Изглеждаше изненадан.

— Ти ли си писала всичко това?

— Да. За нищо ли не стават?

— Дорис, ти имаш талант. Умееш да боравиш със словото, винаги съм ти го повтарял. Трябва да го използваш.

Йоста ми купи тетрадки и аз започнах всеки ден да пиша в тях. Кратки разкази. Това най ми се удаваше, не успявах да структурирам добре дългите истории. Благодарение на моите текстове можехме да си позволим малко повече храна на масата. Продавах ги на едно женско списание. Купуваха всичко, стига да ставаше дума за любов и страст. Това продаваше. Любовта. Романтиката. Щастливият завършек. Седяхме на тъмносиния диван на Йоста и се кикотехме на всички мои банални истории. Двамата с него бяхме белязани от живота и се смеехме на онези, които все още вярваха в щастливия край.