София Лундберг
Червеният тефтер (24)

24

На следващата сутрин Джени прегръща Дорис, веднага изважда медальона от чантата си и го разлюлява пред нея.

— Кой е това?

Дорис се усмихва загадъчно, примигва, но не отговаря.

— О, хайде де, кажи ми. Питала съм те и преди, но сега вече трябва да ми кажеш. Кой е той?

— Ох, просто един мъж от миналото ми.

— Алан е, нали? Признай, че е Алан, защото така или иначе аз съм сигурна.

Дорис поклаща глава, но усмивката и блясъкът в очите й я издават.

— Хубав е — казва Джени.

— Разбира се, че е хубав, ти какво си мислеше? — Дорис протяга ръка и се опитва да вземе медальона.

— Сигурно е било ужасно романтично да плуваш нощем в Сена.

— Дай да видя. — Дорис отваря медальона с треперещи ръце и се взира в снимката. — Нищо не виждам.

Джени посяга към нощното шкафче и й подава лупата. Дорис се засмива гръмко.

— Представи си само Алан да знаеше, че седемдесет години по-късно ще го гледам влюбено през лупа. Щеше да му хареса!

Джени се усмихва.

— Доси, какво стана с него?

Дорис поклаща глава.

— Какво е станало? Не знам. Нямам представа.

— Починал ли е?

— Не знам. Изчезна. Срещнахме се в Париж и се влюбихме. После той ме остави, но ми писа от САЩ да отида при него. Писмото пристигна с цяла година закъснение и когато слязох от кораба в Ню Йорк, Алан вече беше женен за друга. Беше си помислил, че няма да дойда. Продължавахме да се обичаме и плакахме, когато разбрахме, че всичко е било едно голямо недоразумение. След това замина за Франция, за да се включи във войната, защото майка му беше французойка, а той — наполовина французин, наполовина американец. Оттам ми писа, че още ме обича, че иска да бъде с мен и че е сгрешил. Предполагам, че така и не се е върнал от войната. Вероятно го е сполетяло същото като моста, под който се къпахме. Знаеш ли, че германците го взривили? Нищо не останало от него.

Джени замълчава.

— Добре, но… къде си била след края на войната? Той знаел ли е къде си? Може би те е търсил?

— Любовта сама си проправя път, мила Джени, винаги става така, ако е било писано. Съдбата контролира живота ни, до ден-днешен го вярвам. Вероятно е умрял, това е най-логично, но интересно защо цял живот съм чувствала, че е жив. Сякаш постоянно беше до мен и аз усещах присъствието му. По някакъв странен начин.

— Ами ако не е умрял? Представи си, че е жив. Че все още те обича. Не ти ли е любопитно как е и как изглежда сега?

— Със сигурност е плешив и набръчкан. — Остроумният отговор на Дорис разсмива Джени. Тайра, която спи в количката, се стряска и ги поглежда учудено със сините си очи.

— Hi, sweetie.^[1] — Джени слага ръка на челото й. — Go back to sleep. Поспи още малко. — Джени започва да бута количката напред-назад с надеждата детето да заспи отново. — Ако е жив, трябва да го намерим.

— Какви са тия глупости? То и аз съм почти умряла вече. Не остана никой жив. Всички са мъртви.

— Изобщо не е вярно! Разбира се, че е жив. Та вие сте били на една възраст, нали? А ти си жива.

— Не съвсем.

— Напротив, стига вече, жива си. И си запазила чувството си за хумор. Само допреди няколко седмици ти беше добре и си живееше вкъщи.

— Избий си го това от главата и забрави за Алан. Беше много отдавна. Всеки си има по една вечна любов, Джени. Това е нормално.

— Как така всеки си има по една вечна любов? Какво имаш предвид?

— Ти нямаш ли си? Някого, за когото си мислиш от време на време?

— Аз ли?

— Да, ти. — Дорис се усмихва, а Джени се изчервява. — Някаква неизживяна любов. Всеки човек си има такава. Някой се загнездва в сърцето ти и така и никога не си отива.

— И с годините този човек става все по-идеален в мислите ни?

— Разбира се. И това е нормално. Няма по-съвършени хора от онези, с които не сме изживели любовта си. — Очите на Дорис блестят.

Джени замълчава за миг. После отново се изчервява.

— Права си. Маркус.

Дорис се изсмива, а Джени й прави знак да е по-тиха, като й посочва детската количка.

— Да, Маркус.

— Помниш ли го?

— Разбира се. Маркус. Беше онзи хубавец, дето си слагаше крем за изкуствен тен.

Джени вдига изненадана вежди.

— Крем за изкуствен тен ли? Със сигурност не е ползвал такъв!

— О, напротив. Но ти беше твърде влюбена, за да го видиш. Освен това ходеше в гората и се въргаляше по земята, за да може дънките му да изглеждат достатъчно износени, не помниш ли?

— Боже мили, да! — Джени се превива надве в опит да потисне смеха си. — Но беше хубав. И забавен. Разсмиваше ме и ме караше да танцувам.

— Да танцуваш ли?

— Да. Казваше, че имам нужда да разпусна малко. Беше много хубаво.

И двете се разсмиват.

— Понякога си играя на Ами ако… — споделя Дорис.

Джени я поглежда въпросително.

— Ами да. Ами ако беше избрала Маркус за партньор? Как щяха да изглеждат децата ви? Къде щяхте да живеете? Щяхте ли да се разведете?

— О! Каква ужасна мисъл. В такъв случай нямаше да имам Уили и децата. С Маркус със сигурност щяхме да се разведем. Той нямаше да се грижи за децата. И Уили едва се справя, а той е доста по-нормален. Маркус беше обсебен от мисълта дънките му да изглеждат идеално. Изобщо не си го представям с повръщано по ризата.

— Знаеш ли с какво се занимава днес?

— Не, нямам представа. Не съм чувала нищо за него. Наскоро го потърсих във Фейсбук, но явно няма профил.

— Може и той да е умрял?

Джени я поглежда строго.

— Не знаеш дали Алан е умрял.

— Не съм чула и дума от него след войната. Знаеш ли колко време мина оттогава? Шансовете не са много големи, ако питаш мен. — Дорис изсумтява и посяга към медальона. Пръстите й треперят, докато разглежда с лупата усмихнатия мъж. Една сълза бликва от окото й, търкулва се от долния клепач и се спуска по бузата й. — Има нещо хубаво в неизживяната любов — промълвява Дорис.

Джени хваща ръката й.

Червеният тефтер

Дж. Джоунс, Пол

Месеците минаваха, а аз ненавиждах новия живот в утробата си. Беше посят в мен от Злото и сега се хранеше от тялото ми. Беше част от мен, макар да не го исках. Всеки ден напомняше за себе си. Дали детето щеше да изглежда като него? И то ли щеше да бъде зло? Щях ли някога да го обичам? Нощем то се раздвижваше по-осезаемо, а аз го удрях с юмрук, за да престане. Един ден хванах крака му през корема си. Кожата ме заболя и се зачудих дали така наранявам и детето.

С Пол никога не говорехме за него. Не обсъждахме какво ще правим след раждането. Той си беше единак и продължаваше да се държи като такъв.

Нямахме пари за дрехи. Пол ми даде от своите, когато моите ми умаляха. Накрая просто започнах да си увивам едно одеяло около краката и корема и го връзвах над гърдите си с рибарска връв. За храна също нямахме пари. Ядяхме риба с цвекло и си печахме хляб от брашно и вода с настъргана кора от дърветата в градината. По цял ден вървях като в транс. От колибата до плажа. От плажа до масата. От масата до таванското помещение.

Колкото повече коремът ми растеше, толкова по-тежки ми се струваха дневните задължения. Кръстът ме болеше, а коремът ми пречеше да вадя рибите от кутията. Кляках, колкото ми позволяваха коленете, и се мъчех да хвана някоя риба, която ми се изплъзваше от ръцете. Рокс беше вечно около мен, но в повечето случаи не обръщах никакво внимание на горкото куче.

Щатите ми се струваха все по-далеч, а Париж и Стокхолм бяха като сън. Отбелязвах си всеки ден, прекаран при Пол, с чертичка на гардероба до леглото ми. Месеците се нижеха, а чертичките се множаха и започнаха да се разпростират на няколко реда. Не зная защо го правех, тъй като така или иначе не ги броях. Не исках да знам колко остава до раждането. Нямаше как обаче да не забележа колко време е минало, защото жегата бе изместена от влажно и хладно време, слънцето — от дъжд, цъфналите зелени поляни — от потискаща празнота.

 

 

Една вечер седяхме край масата, когато внезапна остра болка премина през тялото ми. Не можех да си поема дъх от болка и паника.

Погледнах Пол, който сърбаше воднистата си супа, и попитах:

— Какво ще правим, когато стане време?

Той вдигна глава. Лицето му беше покрито от гъста побеляла брада, в която често се заплитаха остатъци от храна.

— Искаш да кажеш, че започва ли? — промърмори той и се загледа някъде над мен.

— Не знам. Така мисля. Какво ще правим сега?

— Остави тялото ти да си свърши работата, така нищо няма да се обърка. Израждал съм много телета — ще ти помогна. Качи се горе и си легни — кимна към таванското помещение той.

Телета. Не отмествах поглед от него. После нова контракция ме преряза и аз паднах върху масата. Болката тръгна от краката и премина нагоре към кръста ми. Продължих да лежа върху масата, защото ми ставаше все по-зле, и усещах как супата се бунтува в стомаха ми.

— Не мога да се изправя, не мога, не става — започнах да пъшкам панически аз.

Пол кимна, взе едно одеяло и го постла пред печката. Стана нощ, после ден и после отново нощ. Потях се, стенех, крещях, повръщах, но детето така и не излизаше. Накрая контракциите спряха и се възцари тишина. Пол, който през цялото време беше седял на люлеещия се стол и ме беше гледал, сега сбърчи притеснено чело. Виждах го размазано, сякаш беше много далеч. Изведнъж обаче лицето му се оказа точно пред мен. Стори ми се разкривено, сякаш гледах отражението му в термос — един стърчащ нос и две хлътнали бузи.

— Дорис! Дръж се, дръж се!

Не можех да отговоря; не успях да продумам и дума.

Пол отвори вратата и изчезна в тъмната нощ. Студен въздух нахлу в колибата. Помня приятния полъх, който охлади потното ми тяло.

Нямам повече спомени.

 

 

Събудих се в леглото на тавана. Около мен беше тихо и тъмно. Коремът ми беше отпуснат, но усещах раната от пъпа надолу. Прокарах ръка през превръзката и напипах шевовете. На нощното ми шкафче гореше свещ, а до леглото ми на една табуретка седеше Пол. Само Пол. Не държеше бебе.

— Здравей — погледна ме както никога досега той. Отне ми време да осъзная, че изглежда изплашен. — Помислих, че ще умреш.

— Жива ли съм?

Той кимна.

— Искаш ли вода?

— Какво стана?

Пол поклати глава. Погледът му беше изпълнен с тревога, устните — стиснати. Сложих ръце на корема си и затворих очи. Тялото ми отново си беше само мое. И никога повече нямаше да видя живота вътре, който се бе създал при възможно най-ужасните обстоятелства. Въздъхнах с облекчение и се отпуснах на твърдия матрак.

— Отидох да извикам лекар, но той не можеше да направи нищо. Беше твърде късно.

— Но мен ме е спасил.

— Да, теб те спаси. Какво искаш да направим с детето?

— Не искам да го виждам.

— Не искаш ли поне да ти кажа пола му?

Поклатих глава.

— Това нещо в мен не беше дете. Никога не съм имала дете.

Накрая Пол стана и слезе долу. Тогава цялата се разтреперих. Започна от раната на корема и се разпространи в ръцете и краката ми. Сякаш тялото ми искаше докрай да изхвърли Злото. Пол ме остави. Разбираше.