София Лундберг
Червеният тефтер (22)

22

Джени прехвърля листовете от непрочетената купчина върху прочетената. До нея Тайра спи дълбоко с палец в устата. От време на време го засмуква шумно. Джени го изважда внимателно и го заменя с биберон, но момиченцето го изплюва веднага и лапва отново пръста си. Джени въздъхва и се връща към текста. Толкова много думи, толкова спомени, за които не е чувала. Накрая заспива на светната лампа и с лист, прочетен до половината, на гърдите.

Болницата е голяма и сива. Представлява бетонна постройка в предградието в зеленикави и ръждивочервеникави цветове. Над покрива й се издига голям бял надпис: Болница „Дандерюд“. Джени влиза с Тайра и количката през големия вход и минава покрай стъклена стая, където облечени в бяло пациенти пушат, треперейки. В антрето вижда още пациенти с бели нощници, някои от тях със системи в ръцете си. Всички са бледи като сняг. Сан Франциско й се струва толкова далече. Къщата, пристанището, трафикът. Джак и гневните му тийнейджърски изблици, Дейвид и Уили. Прането, чистенето и готвенето. Сега са само двете с Тайра. Джени има да бута само една количка, да се грижи само за едно дете. Обзема я някакво чувство на свобода. Поема си дълбоко дъх и минава по коридора.

— В момента изглежда бодра и ще може да си поговорите. Но трябва и да си почива, така че моля ви, не стойте твърде дълго. Съжалявам, но не е разрешено да носите цветя. — Сестрата поклаща глава и посочва букета в ръката на Джени. Имало опасност от алергии. Джени неохотно й го дава и с въздишка побутва количката към стаята на Дорис. Спира на място, когато я вижда в леглото. Толкова е дребна и слаба, сякаш се изгубва в чаршафите. Побелялата й коса стои като венец над сивото й лице. Устните й са леко посинели. Джени оставя количката, приближава се до Дорис и внимателно я прегръща.

— О, милата ми тя — прошепва Дорис с пресипнал глас и я потупва по гърба. Във вената на едната й ръка все още има канюла. — А я да видя кой е там? — Дорис посочва количката и Тайра, която я гледа с широко отворени очи.

— Да, този път е будна.

Джени вдига Тайра от количката и сяда в края на леглото с детето в скута си.

— Това е auntie Дорис, Тайра. Леля Дорис от лаптопа, помниш ли я? Say hello. Кажи здравей.

— Хоп-троп, хоп-троп — изтананиква Дорис.

Джени започва да играе на конче с Тайра и скоро съненото личице на момиченцето се озарява от усмивка. То се смее силно, когато Джени го подхвърля от една страна на друга.

— Прилича на теб — отбелязва Дорис и протяга ръце към пухкавите крачета на малката. — И ти като дете беше пълничка. — Намигва й и се усмихва широко.

— Много се радвам, че си в добро настроение.

— Да, бабата още не се е споминала.

— Ох, не говори така. Не ти позволявам да умираш, Дорис, просто не ти позволявам.

— Трябва да ми позволиш, мила. Време ми е вече. Не виждаш ли колко съм немощна?

— Моля те, не говори така… — Джени стисва очи. — Снощи почетох малко. Онези страници, които си изписала за мен. Плаках, когато ги намерих. Толкова много имаш да ми разкажеш. Толкова много си преживяла. Толкова малко съм знаела.

— Докъде стигна?

— Бях толкова уморена, че заспах някъде в Париж. Сигурно си била изплашена до смърт в онзи влак. Била си толкова малка. Колкото Джак в момента. Не е за вярване.

— Да, наистина ме беше страх. Помня го добре. Странно е. Когато човек остарее, започва да забравя какво се е случило преди малко, а в същото време спомените от детството му са толкова живи, че сякаш току-що са се случили. Дори подушвам миризмите от онзи ден, когато влакът пристигна на гарата.

— Наистина ли? И какви бяха те?

— На пушек от камини и прясно опечен хляб, а изисканите джентълмени ухаеха на бадемов цвят и мускус.

— Мускус ли? Какво е това?

— Тогава беше модерно. Мирише хубаво, но е много силно.

— Помниш ли как си се чувствала през първите си дни в Париж?

— Бях толкова млада. Когато си млад, нещата се случват тук и сега. И може би се сещаш понякога за миналото. Мама обаче ме беше наранила и не ми липсваше толкова. Може би само тананикането й вечер, когато си мислеше, че спим. Толкова хубаво пееше. С мадам обаче се чувствах добре. Така помня.

— Какво ти е пеела майка ти? Същите песни ли, които ти ми пееше като малка?

— Да, някои от тях съм ти пяла. Много обичаше псалми, често пееше Господ е пастир мой и От ден на ден. Както обаче казах, тя винаги си ги тананикаше, никога не пееше с думи.

— Много хубаво звучи. Чакай, ще ти ги пусна. — Джени си изважда телефона, пуска музиката и показва на Дорис видеоклипа от YouTube, а Дорис присвива очи, за да види малкия екран. Детски хор пее Господ е пастир мой. Звънките детски гласчета се мъчат на най-високите тонове.

— Точно така звучеше, когато си тананикаше мама. Като някое изплашено дете тя не успяваше да достигне високите тонове. Все започваше отначало — засмя се Дорис.

— Обичах да ми пееш, докато седях на коленете ти, а ти ме люлееше. Каква беше онази песен?

— За гарвана и свещеника… — Дорис изпява първата строфа на старата шведска детска песничка, а после само си тананика останалата част.

— Точно тази, да! Трябва да я изпеем на Тайра.

Дорис се усмихва, протяга ръка и докосва пухкавото краче на момиченцето. После двете с майка му запяват заедно. Джени се затруднява с думите и бърка произношението, но успява да приглася на Дорис и пресипналия й глас. Джени взема Тайра в ръце и внимателно я залюлява напред-назад. Металната рамка на леглото се забива в крака й, но на Доси й е забавно и не иска да спира. Тайра се залива от смях. Люш напред, люш назад.

— Толкова беше хубаво, когато ни идваше на гости. Доси, много ми липсваше.

Просълзена, Джени поглежда към Дорис. Очите й са затворени, устата — полуотворена. Джени бързо протяга ръка, но усеща топъл въздух да излиза през носа й. Диша. Доси просто спи.