София Лундберг
Червеният тефтер (21)

21

Сан Франциско вече е нощ, когато се прибират в апартамента на „Бастюгатан“. Обзела ги е смазваща умора. Джени приготвя малко каша, докато Тайра седи в краката й и си играе с тенджерите — изважда ги от шкафа и после със смях ги захвърля на земята. Момиченцето се чувства добре и е доволно, затова Джени му дава купичката с храна на пода. Навива килима, за да не се изцапа.

Джени отваря и затваря чекмеджета и шкафове, рови любопитно из вещите на Дорис, докато Тайра цапа навсякъде с кашата. Върху покривката на масата има предмети, наредени в редица. Джени ги разглежда един по един. Лупа, покрита с прах и мазни петна, и прикрепена към нея раздърпана връв. Джени я вдига пред очите си и наблюдава как вещите по масата се уголемяват през мръсното стъкло. Вижда размазано. Дъхва върху лупата и я избърсва с единия край на скъсана светлосиня кърпа. После вдига солницата и различава вътре няколко жълти зрънца ориз. Разклаща я и те се загубват в солта.

В кутийката с хапчета има лекарства за три дни. Петък, събота, неделя. Явно Дорис е паднала в четвъртък. Джени се опитва да си спомни кога е бил първият им разговор от болницата. Беше учебен ден, значи трябва да е било петък. Чуди се какви хапчета взема Дорис. Дали и преди е имала проблеми със сърцето? Дали лекарите знаят? Може би е получила инфаркт, защото не са й дали лекарствата. Джени прибира кутийката в чантата си. Утре ще пита лекаря.

Тайра обръща купичката си на пода и се разплаква силно. Джени въздъхва.

— Какво ще кажеш да лягаме, sweetie? — Вдига дъщеря си, почиства надве-натри пода, избърсва лицето на Тайра с мокра кърпичка и й пъхва биберона в устата.

Малко след това започва редовното мрънкане преди лягане. Джени се настанява в леглото до нея и заравя нос във вратлето й. Затваря очи. Усеща аромата на Дорис по възглавницата.

 

 

Часът е седем вечерта. Тайра я скубе за косата, бърка й в очите и хленчи. Джени поглежда към часовника и пресмята колко е часът в Сан Франциско. Десет. Точно по това време Тайра обикновено се буди от сутрешния си сън. На Джени ужасно й се спи и се опитва да накара детето да замълчи, но напразно. Съвсем се е разсънило.

Светва лампата на масата и от нея се вдига облак прах. Махва с ръка. В апартамента е студено и затова обвива себе си и Тайра в едно одеяло. После се отправя към кухнята, тъй като е наясно, че Тайра всеки момент ще се разплаче от глад. Джени започва да рови из чантата си в търсене на нещо за ядене. На дъното намира няколко натрошени бисквити и опаковка плодово пюре. Маха капачката и дава на Тайра. Момиченцето доволно опитва пюрето, но после го хвърля настрана и се залавя с бисквитите. Нарежда ги в тенджера на земята. После я удря няколко пъти с капака, бръква вътре, изважда едно парченце бисквита и го хвърля над главата си.

— Бисквита, бисквита — смее се силно.

— Изяж я, мила моя, eat the crackers — усмихва се все още сънената Джени.

Навън е тъмно, в съседната къща също не свети. Виждат се само празни черни прозорци, отразяващи светлината от уличните лампи. Златни искри насред нощта.

Листовете, изписани от Дорис, все още лежат на масата. Джени ги взема и ги прелиства един по един. Прочита отново първите редове, които са само за нея.

 

 

„Толкова много имена минават през живота на човек. Замисляла ли си се за това, Джени? Всички тези имена, които се появяват, а после изчезват. Които разбиват сърцето ни и ни карат да плачем. Които се превръщат в любовници или врагове. Понякога разлиствам тефтера си.“

 

 

Тефтерът. Джени го намира на масата сред другите вещи. Вдига овехтялата книжка с червена кожена подвързия и прокарва пръсти по пожълтелите страници. Явно за него пише Дорис. Разтваря го. Все задраскани имена. А след тях пише само ПОЧИНАЛ. ПОЧИНАЛА. ПОЧИНАЛ. ПОЧИНАЛА. Джени хвърля тефтера като опарена. Осъзнава колко самотна е Дорис, и това й причинява истинска болка. Само да живееше малко по-близо. Замисля се колко време Дорис е прекарала тук сама. Колко години. Без приятели. Без семейство. Единствено в компанията на спомените си — красивите, болезнените, ужасните.

Скоро вероятно Дорис ще стане една от тях. Една от онези със задраскани имена. ПОЧИНАЛА.

Червеният тефтер

Дж. Джоунс, Пол

Много пъти през онази нощ се проклинах, задето бях напуснала сигурността на Америка. За да отида къде? В Европа, при войната. За да изпълня мечтата си и да видя отново Алан. Наивна и неизпълнима мечта. Бях сигурна, че всичко ще приключи там, насред студените води на океана. Вече се развиделяваше, а аз лежах върху обърнатата лодка и си представях лицето му. Усещах студения медальон на гърдите си, но не можех да го отворя. Затворих очи и се опитах да си представя Алан. Изведнъж го почувствах толкова близо до себе си, че заплашителното море сякаш се отдръпна някъде много далеч. Той ми говореше. Смееше се гръмко, както винаги когато ми разказваше нещо забавно. Така всеки път разваляше края на шегата си, но въпреки това успяваше да ме зарази със смеха си. Сега затанцува около мен, озова се зад мен, после пред мен, целуна ме, пак изчезна. Очите му бяха изпълнени с живот.

Водата беше черна, а бледите слънчеви лъчи пробягваха като остриета по вълните. Цареше тишина, нарушавана единствено от свистенето на вятъра. Слънцето напичаше лодката и аз все повече притисках тялото си към нея. Зарових пръсти между дъските, за да се хвана по-здраво, но силите ме напуснаха и ръцете ми се отпуснаха встрани. Дебелият корк на спасителната жилетка се забиваше в корема ми. Без да искам, започнах да се свличам все повече и повече към водата. Не можех да държа тялото си изправено, макар да знаех какво ме очаква. Смъртта ме приветстваше и зовеше и когато най-накрая паднах във водата, тя се плисна около мен като прегръдка. Усетих как водата се затваря над главата ми.

 

 

До мен достигна пращенето и мирисът на горящи дърва. Топлината плъзна по тялото ми, бузите ми се сгорещиха и кожата ми се опъна. Лежах, обвита толкова здраво в дебело вълнено одеяло, че не можех да помръдна ръце. Примигнах. Това ли беше да си мъртъв? Обхванах с поглед мрачната стая. В средата се издигаше голяма камина, а коминът се извиваше към тъмнокафявите греди на тавана. Вдясно от мен различих малка кухненска ниша, а вляво — малко помещение и прозорец. Навън сякаш цареше непрогледен мрак. Не знам колко време съм лежала там и съм се оглеждала, изучавайки всички подробности. Странните инструменти, закачени на куки в помещението, въжетата, смачканата хартия, напъхана в пролуките между дъските на стените. Къде се намирах? Не изпитвах страх, по някаква странна причина топлината на камината ме караше да се чувствам в безопасност. Отново и отново потъвах в сън. Зачудих се дали все пак не съм още някъде насред океана.

Накрая се събудих, когато някой отвори кепенците на прозорците. В стаята нахлу силна дневна светлина. Някакво куче подуши лицето ми и ме облиза по бузата. Аз изсумтях, за да се махне, и леко разтърсих глава.

— Добро утро — рече мъжки глас и една ръка внимателно ме докосна по рамото. — Буден ли си?

Примигнах няколко пъти, опитвайки се да фокусирам мъжа пред мен — кльощав възрастен човек с бръчки по бузите, който ме наблюдаваше с любопитство.

— На косъм беше. Намерих те с глава под водата. Не мислех, че си жив, но като те обърнах, ти се изкашля. Имаше много други, които бяха мъртви. Навсякъде плуваха тела. Тази война… В един момент ще погуби цялото човечество.

— Спасили сте ме? — Гърлото ме болеше, когато говорех. — Къде съм?

— Спасен си, но беше на косъм. Извадил си по-голям късмет от останалите от екипажа ти. Как се казваш?

— Дорис.

Той се сепна и ме изгледа неразбиращо.

— Дорис ли? Ама ти си жена?

Кимнах. Сетих се за подстриганата си коса.

— Иначе нямаше да ми позволят да тръгна с тях от Америка.

— Успя да ме заблудиш. Но дали си мъж, или жена — няма значение. Ще останеш тук, докато не се почувстваш достатъчно силна да продължиш.

— Къде съм? — попитах отново аз.

— В Англия. Санкрийд. Намерих те, докато ловях риба.

— Тук няма ли война?

— Войната е навсякъде — сведе поглед той — но тук в провинцията не я усещаме толкова силно. Бомбите са над Лондон. Чуваме бомбардировачите и нощно време си затъмняваме прозорците. Нямаме почти нищо за ядене. Иначе животът си тече нормално. Бях тръгнал с рибарската лодка да си събера мрежите, когато те намерих. Хвърлих обратно рибата. Вече не я исках заради всички тези плаващи наоколо трупове.

Мъжът разхлаби плътно увитото около мен одеяло, за да си освободя ръцете. Внимателно се протегнах. Краката ме боляха, но можех да ги движа. Тогава кучето пак дойде. Беше сиво и рунтаво и отново ме подуши.

— Това е Рокс. Прощавай за натрапчивостта му. Аз се казвам Пол. Няма много място тук, но ще ти намеря един матрак. Жилището ми е скромно, но е топло и приятно. Накъде си се запътила? Чувам по акцента, че не си британка.

Замълчах и дълго мислих. Коя от двете ми родини беше цел на пътуването ми? Нямах представа. Стокхолм беше като далечен спомен, Париж като утопия, която можеше да ми донесе само разочарование.

— В Швеция има ли война?

Пол поклати глава.

— Доколкото знам, не.

— Тогава натам съм тръгнала. Към Стокхолм. Знаеш ли как да стигна дотам? Познаваш ли някой, който може да ми помогне?

Той се усмихна тъжно и поклати глава. Щях да остана задълго при него. Това вече му беше ясно.

Червеният тефтер

Дж. Джоунс, Пол

В колибата имаше таванско помещение за спане. Стръмна стълба до камината водеше до един капак на тавана, закован с пирони. Пол взе една тесла и извади пироните, а после двамата се покатерихме горе. Там стените се крепяха на една дебела напречна греда. Само в центъра на помещението можеше да стоиш прав. По пода бяха нахвърляни всевъзможни неща: купчини стари вестници, сандъци с рибарски мрежи, вмирисани на водорасли, един голям черен куфар, едно ръчно изработено дървено конче, което се разлюля със скърцане от движенията ни. Всичко беше покрито с паяжини.

Пол се извини и издуха малко прах и паяжини. Започна да трупа сандъците един върху друг и да реди книги край стените, от което се вдигнаха големи сиви облаци прах. Аз отворих полукръглото прозорче и пуснах малко дневна светлина. После започнах да чистя стените и пода с вода и сапун.

Един тънък матрак от конски косъм ми послужи за легло, а вълнено одеяло — за завивка. Нощем часове наред лежах будна и слушах далечния шум от самолетите. Страхът от нова експлозия ме преследваше. Постоянно виждах как корабът избухва. Как покрай мен плават тела. В трескавите ми кошмари водата ставаше тъмночервена. Майк ме гледаше с мъртвешкия си поглед — мъжът, който така ме бе унижил.

Пол беше прав — войната не влияеше пряко върху живота на селяните. Аз обаче не бях единствената неочаквана гостенка в селото. Много от съседите на Пол гледаха бледи дечица, които плачеха нощем в съня си за своите родители. Бяха от Лондон. Виждах ги да ходят боси, със скъсани дрехи и да носят рибарски мрежи, да перат килими в леденостудената вода, така че ръцете им почервеняваха и се напукваха, и да мъкнат тежки чували. Хората им даваха легло срещу тежка работа.

И аз трябваше да върша нещо. Пол ме научи да чистя риба. С един остър нож пъргаво разрязвах риба след риба. На разнебитена сива маса долу на пристанището им режех главите и чистех вътрешностите им, а после хвърлях ненужното на чайките. От острите им люспи пръстите ми се напукваха и кожата ми изсъхваше. Когато се оплаках на Пол, той ми се ухили.

— С времето ще загрубеят. Трябва само да накараш градските си пръсти да привикнат малко към тежък труд.

Цялата бях в рибешка кръв. От нея ми се повдигаше и непрестанно ми напомняше за смъртта. Стисках зъби и продължавах.

 

 

Една вечер бяхме седнали да се храним в колибата на светлината на една-единствена свещ. Пол рядко говореше по време на вечеря. Беше мил, но не особено разговорлив. Сега обаче изведнъж ме погледна.

— Странно как от двама ни само ти дебелееш от храната — вдигна лъжицата си той и остави воднистата супа да се стече обратно в чинията му. Течността изпръска масата, а една капка падна в пламъка на свещта и тя изсъска.

— Какво искаш да кажеш?

— Надебеляла си. Не забелязваш ли? Да не би да криеш някъде храна?

— Разбира се, че не! — прокарах ръка по корема си. Прав беше. Бях надебеляла. Коремът ми беше изпънат като платно.

— Да не си бременна?

Поклатих колебливо глава и той продължи.

— Защото трудно ще храним още едно гърло.

Същата вечер опипах кръглия си корем, който не се смаляваше дори когато лежах по гръб. Колко бях глупава. Гаденето не беше от рибешката кръв. Спомних си оплакванията на Агнес, докато беше бременна. Изведнъж си дадох сметка за всички признаци, които до този момент бях пренебрегвала. При мисълта, че детето беше на Майк, направо повърнах върху пода на таванското помещение. Злото ме беше обладало. Беше проникнало в кръвта ми.