София Лундберг
Червеният тефтер (20)

20

От улицата се чува клаксон на кола. Трябва да е таксито, което поръча. Тревогата бе взела надмощие над Джени и тя реши да отиде направо в болницата. Не можеше да чака до следващата сутрин. Оставя листовете хартия и прокарва ръка през тях. Колко много е изписала Дорис. Джени грабва най-горните, сгъва ги и ги пъхва в чантата си. Твърде е любопитна, за да ги остави.

Няколко минути по-късно вече седи в таксито на път за болницата, с Тайра в скута си.

Навън вече е тъмно. Джени се прозява и изважда телефона си.

— Здравей. Пристигнахме, всичко е наред. — Тя отдалечава апарата от ухото си в очакване на крясъците от другата страна на океана. Посреща я обаче само тишина. Чува как някой премества слушалката от едната си ръка в другата. Джак явно слуша разговора.

— Как можа да заминеш, мамо? Без да ми кажеш? Кой ще ми приготвя обяда сега? Кога се връщаш?

— Дорис има нужда от мен. Тя си няма никого. Няма приятели, няма семейство. Никой не иска да умира сам. Никой не заслужава подобно нещо.

— А ние? За нас не те ли е грижа? Ние не сме ли важни? И на нас няма кой да ни помогне — крещи пронизително той с типичната за тийнейджър егоцентричност.

— Джак…

— Как можа да си тръгнеш и да оставиш семейството си? Как можа?

— Джак, чуй ме…

— Ела си, ако искаш да разговаряш с мен.

— Джак, а сега ще ме изслушаш! — Този път повишава тон. Прави го само когато е много ядосана. Среща погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане. — Сигурна съм, че ще можеш няколко седмици и сам да си мажеш филиите. Става дума за сандвичи, а не за живота ти. Помисли малко за Дорис, а не само за себе си.

Джак дава слушалката на Уили, без да отговори.

— Как можа просто така да заминеш? И да ми оставиш само някаква бележка? Не разбираш ли колко много се притеснихме? Момчетата страшно се разстроиха. Такива неща се планират предварително, особено щом възнамеряваш да те няма няколко седмици. Трябва да намерим някой да се грижи за момчетата. Как мислиш да решим този въпрос?

— С теб вече обсъдихме въпроса. И взех Тайра с мен, както ти обещах. Не е нужно всичко да е толкова сложно, Уили. Момчетата не са малки. Прави им по няколко сандвича сутрин, слагай им ги в кутийка и внимавай да не ги забравят, когато излизат. Това не е ядрена физика.

— А кой ще се грижи за тях, след като се приберат от училище? Кой ще се занимава с домашните им? Знаеш, че трябва да работя. Боже, Джени, колко си импулсивна.

— Наричаш това импулсивно? Сякаш съм някоя тъпа тийнейджърка? Говорихме за това и ти беше съгласен да замина, за да се сбогувам с Доси. Освен това тя е единствената ми останала роднина! Гледала ме е като малка, а сега умира! Кое по-точно не разбираш?

Той изсумтява, измърморва нещо за „чао“ и затръшва телефона. Джени се насилва да се усмихне на Тайра, която мълчаливо наблюдава майка си.

— Беше daddy^[1] — казва тя и придърпва малката към себе си. Целува я по пухкавите бузки.

Най-сетне пристигат. Джени следва табелите от фоайето до асансьорите и натиска копчето. Чакането я изпълва със страх. Бои се, че Дорис вече няма да е същата. Асансьорът пристига.

Оглежда се в отделението. Миризма на почистващи препарати, сигнали от медицински апарати. Една сестра се отправя към тях, щом ги забелязва.

— Търсите ли някого?

— Да, търся Дорис Алм. Тук ли е настанена?

— Дорис, да, там вътре е. — Сестрата посочва към една стая. — Но сте дошли след времето за посещения. Не може да я видите сега.

— Идвам чак от Сан Франциско! Кацнахме преди няколко часа. Моля ви, пуснете ме да й се обадя.

Сестрата се поколебава, после кимва и я придружава до стаята.

— Само ви моля да пазите тишина и да не стоите твърде дълго. Другите пациенти имат нужда от сън.

Джени кимва. Вижда очертанията на тялото на Дорис под завивката. Смалила се е и е много по-слаба, отколкото я помни. Очите й са затворени. Джени сяда на стола до леглото. Придърпва количката, Тайра също спи. Най-сетне има възможност да разлисти страниците от апартамента и да ги прочете. Всички тези думи, които Дорис й е изписала. Любопитно й е какво ще прочете и веднага потъва в разказа за червения тефтер, за бащата на Дорис и неговата работилница.

Дорис простенва под завивката и я изтръгва от историята. Джени се изправя и се навежда над леглото.

— Дорис — прошепва тя и я погалва по главата — Доси, тук съм.

Дорис отваря очи и премигва няколко пъти. Дълго се взира в нея.

— Джени — промълвява накрая тя — скъпа Джени, наистина ли си ти?

— Да, наистина съм аз. Тук съм, при теб. Най-сетне мога да те прегърна.

Червеният тефтер

П. Паркър, Майк

Майк Паркър. Отдавна не съм изричала името му. Той ме научи, че някои деца се раждат на този свят, без да са резултат от любовта между мъж и жена. Той ме научи, че любовта не е нужна. Че не е необходимо да е красива.

Срещнах го през един дъждовен ден и той завинаги остана един дъждовен спомен.

 

 

През пролетта на 1941 година никой не искаше да пътува за Европа. Пътническите кораби отдавна не плаваха, а бяха заменени от превозвачи на ракети и бойни кораби. Макар да бях наясно с това, бях решила да напусна пристанището само на борда на кораб. Дори да стигнех само до Англия или Испания, пак щях да съм по-близо до Алан. И Йоста. Разхождах се по кея и наблюдавах акостиралите наблизо плавателни съдове. Вървях боса, прескачах локви и боклуци и простенвах от болка, щом някой остър камък се забиеше в ходилата ми. Не исках да съсипвам единствения си останал здрав чифт обувки. Носех със себе си само един малък куфар с дрехи. На врата ми висеше любимият ми медальон. Останалите си вещи бях прибрала в другия куфар и го бях оставила на тавана при Карл. Надявах се някой ден да си ги потърся.

— Госпожице! Госпожице, търсите ли някого? — Някакъв мъж се приближи и ме стресна.

Беше малко по-нисък от мен, а мускулестите му рамене и ръце ясно се очертаваха под тънката му бяла риза. Дрехите му бяха изцапани с масло, както и ръцете, и лицето му. Усмихна се и учтиво свали шапката си. После протегна ръка към куфара ми. Аз го стиснах здраво с две ръце. Дъждът се сипеше между нас.

— Нека взема куфара ви. Изгубили ли сте се? Оттук вече не потеглят пътнически кораби.

— Трябва да стигна до Европа. Трябва. Много е важно — отвърнах аз и направих крачка назад.

— Европа ли? Защо искате да ходите там? Не знаете ли, че там бушува война?

— Там съм родена. И трябва да се прибера вкъщи. Има хора, които се нуждаят от мен. Няма да мръдна оттук, докато не се кача на някой кораб.

— Well^[2], единственият начин да стигнете дотам е да си намерите работа на някой от товарните кораби. В такъв случай ще се наложи да свалите тези дрехи. — Кимва към червената ми пола. — Имате ли панталон в куфара?

Поклатих глава. Бях виждала доста жени с модерни дълги панталони, но никога не бях имала подобна дреха. Той се усмихна.

— Добре, ще измислим нещо. Може би мога да ви помогна. Казвам се Майк. Майк Паркър. Един кораб потегля утре. Натоварен е догоре с оръжия за британската армия. Имаме нужда от готвач. Нашият се разболя. Дали госпожицата може да готви?

Кимнах. Оставих куфара си на кея. Пръстите ми бяха изтръпнали от тежестта му и от неудобната дръжка.

— Работата е тежка и ще се наложи доста да се помъчите. Ще трябва да ви помоля също така да си отрежете косата. Никога няма да ви дадат работа, ако изглеждате като някоя дама.

Поклатих глава и разтворих широко очи. Не, само не косата ми…

— Искате ли да заминете за Европа, или не?

— Трябва да замина за Европа.

— Изключено е да вземат жена на борда. Затова трябва да ви отрежем косата и да ви облечем като момче. Ще ви намеря някакви дрехи. Ще носите панталон и риза.

Поколебах се, но нямах избор, щом исках да напусна страната. Последвах го в малък офис между бараките. Облякох дрехите, които ми хвърли: дебел кафяв вълнен панталон и бежова риза с петна от пот на подмишниците. Бяха твърде големи и миришеха лошо. Навих си ръкавите и крачолите. Още не бях готова, когато отряза първия ми кичур. Беше се промъкнал зад мен с ножицата. Изкрещях силно.

— Искаш ли да пътуваш, или не? — С усмивка изщрака с ножицата във въздуха.

Прехапах силно устни, кимнах и затворих очи. Той продължи да реже. Цялата ми красива блестяща коса сега беше разпиляна по дървения под.

— Всичко ще бъде наред — ухили се той. Аз треперех от страх и несигурност.

Сетне изпразни съдържанието на куфара ми в една торба и ми я хвърли.

— Ела утре рано в седем. Ще идем до кораба с ей това там — посочи една малка лодка, която се поклащаше край кея.

— Може ли да остана тук тази нощ? Няма къде да отида.

— Sure, прави каквото искаш — вдигна рамене той и ме остави, без да се сбогува.

Прекарах нощта сама на пристанището, в компанията на разни звуци. Някаква мишка притича по пода и спря, вятърът блъскаше врати и прозорци, чуваше се клокочене от отходна тръба под кея. Лежах върху торбата вместо на възглавница, завита с червеното палто от първия ни ден с Агнес в Америка. Тогава беше ново. Сега беше износено и скъсано. Само да знаех тогава как ще се развият нещата! В торбата бяха намачканите остатъци от бляскавия ми живот в Париж. Чудех се каква ли нощ прекарва Йоста, дали спи в безопасност в леглото си в Стокхолм. Дали Алан е жив? Потреперих от тревога, но споменът за любовта ни ме накара да забравя страха си за момент. Някъде надалеч чух как една врата се хлопа от вятъра. Ритмичните удари накрая ме приспаха.

Червеният тефтер

П. Паркър, Майк ПОЧИНАЛ

Мъглата се спускаше над пристанището, когато най-сетне започна да се развиделява. Слаби светлорозови слънчеви лъчи си проправяха път през сивата повърхност на водата, която лодката превръщаше в бяла пяна. Майк гребеше с широк размах. Гледах към Манхатън и към върха на Емпайър Стейт Билдинг, някъде там в облаците. Американското знаме висеше уморено от перилата на кораба. Изведнъж Майк спря да гребе и впери поглед в мен.

— Стой с наведена глава, когато се качваш на борда. Не гледай никого в очите. Ще кажа, че не знаеш езика. Разберат ли, че си жена, ще изхвърчиш от кораба. — Майк пусна греблата, пристъпи към мен и притисна ръце към гърдите ми. Лодката се разклати. Задъхах се и го погледнах уплашено. — Свали си ризата. Трябва да ги прикрием тези неща.

Внимателно започнах да се разкопчавам, но той ми се сопна, че няма време, бутна ръцете ми и скъса последното копче. Останах по сутиен и гол корем. Влажният сутрешен бриз плъзна по тялото ми и накара кожата ми да настръхне. Майк се разрови в някаква тенекиена аптечка и измъкна един бинт. Превърза стегнато сутиена ми и гърдите ми направо се залепиха за гръдния кош. Така изчезна и последната следа от женствеността ми. После нахлупи една шапка на подстриганата ми глава и след това изгреба последните метри до кораба.

— Не забравяй. Гледай в земята. През цялото време. Не разбираш и дума английски. Няма да разговаряш с никого.

Кимнах и докато се качвахме по рампата, се мъчех да вървя широко разкрачена като мъж. Торбата с дрехи беше на гърба ми, а презрамката падаше над гърдите ми. Майк ме представи на екипажа; обясни, че не трябва да ме заговарят, понеже така или иначе нямало да ги разбера. После ми показа кухнята и ме остави сама сред купчина кашони с хранителни стоки, които чакаха да бъдат разопаковани.

 

 

В мрака на първата нощ научих истинските намерения на Майк. Той изобщо не искаше да ми помага. Вместо това стисна здраво китките ми с една ръка, притисна ги към рамката на леглото и прошепна в ухото ми:

— Само една думичка и ще те пратя при рибите. Обещавам ти. Само да си гъкнала и ще се озовеш на дъното на океана, сякаш си камък.

С другата ръка разтвори краката ми. Плю на ръката си, за да ме навлажни. Започна да я търка напред-назад, вкара един пръст, после два. Усещах как ноктите му дерат нежната ми кожа. После проникна в мен със стон. Беше голям и твърд и се наложи да прехапя устни, за да не изкрещя. Сълзи от болка, страх и унижение се стичаха по бузите ми, а главата ми се блъскаше в таблата на леглото в такт със силните му тласъци.

Това се повтаряше всяка вечер. Лягах кротко и разтварях крака, за да се свършва по-бързо. Опитвах се да свикна с хрипливото му дишане в ухото си и с гнусните му ръце по тялото си, мъчех се да търпя езика му върху устните си.

Денем работех мълчаливо в кухнята. Варях ориз и режех осолено месо. Миех чинии. Екипажът идваше и си отиваше. Срещах погледите им и не смеех да ги заговоря. Съдбата ми беше в ръцете на Майк и аз се страхувах от него.

Една вечер, когато вече се намирахме на няколко часа път от сушата, аз миех чиниите. Изведнъж до мен достигнаха крясъците на капитана от мостика. Мъжете се разтичаха. В далечината отекнаха изстрели над водата. Корабът пренасяше оръжия и муниции. Чух отчаяния глас на капитана:

— Назад! Назад! Обръщай! Германци са! Германци! Ако ни уцелят, ще се взривим!

Стените и подът се тресяха, усещах вибрациите с цялото си тяло. Машините тръгнаха на заден ход. Стоях в малката кухня, моето убежище, но бързо осъзнах, че се налага да се кача на палубата. По някаква причина обаче вратата беше залостена. Това беше или дело на Майк, или тя се беше заключила от вибрациите. Трябваше да изляза. Изстрелите приближаваха, гърмяха като фойерверки. В единия край на кухнята имаше малко прозорче към столовата. Счупих стъклото с една тенджера и проврях първо краката си през него. Остатъци от стъклото порязаха крайниците ми. Корабът все още плаваше с пълна скорост назад, двигателите бръмчаха. Промъкнах се по стълбището, излязох на задната палуба и се добрах до сандъка със спасителни жилетки. Нахлузих си една и седнах да чакам, плътно прилепена към стената.

Не след дълго германският кораб ни застигна. Мъжете запалиха прожекторите и започнаха да стрелят. Отговорът на германците не закъсня. Няколко куршума се забиха в стоманата над главата ми и аз се наведох от страх да не рикошират в тялото ми. Лежах на пода, когато един мъж от екипажа ме видя. Погледите ни се срещнаха, докато той се катереше по перилата към кърмата. Помаха ми да отида при него. Изминах тичешком тези няколко метра, като пазех главата си с ръце. Не знаех накъде е тръгнал, но го последвах и слязох по една стълба. В края й се ударих в нещо твърдо. Той хвана глезена ми и го спусна до дъното на малка спасителна лодка. После ни освободи от кораба и бавно потеглихме. Куршумите свистяха над главите ни, а течението ни приближаваше твърде много до неприятеля. Залегнахме, скрихме глави под пейките и запушихме уши. Изстрелите звучаха различно, защото звукът се притъпяваше от водата под корпуса на лодката. Нещо клокочеше. Казах наум всички молитви, които бях учила в училище, но никога досега не ми се бе налагало да използвам.

Минутите ми се сториха часове.

Тогава чухме ужасяващия гръм от експлозията на нашия кораб. Горещата ударна вълна ни застигна. И двамата паднахме във водата.

Чух как моят спасител крещи за помощ. Давеше се. Видях го да размахва ръце, но гласът му отслабваше все повече, докато не замлъкна съвсем. Аз пък се въртях в студената вода, обкръжена от горящи отломки. Видях как големият кораб се обръща и бавно потъва като горяща факла в тъмните води. Корковата спасителна жилетка ме държеше на повърхността и успях да се добера обратно до спасителната лодка. Беше преобърната. Покатерих се върху дъното й и я възседнах. Германците бяха обърнали назад и отново бе настанала тишина. Не се чуваха нито изстрели, нито крясъци на мъже.

Когато се развидели, бях сама, а около мен плаваха обгорени отломки. И тела. Някои от мъжете бяха застреляни, други се бяха удавили. Така и не видях повече своя спасител.

Майк се носеше по повърхността на водата и аз го проследих с поглед. Късата му брада беше напоена с тъмен слой кръв. Бяха го застреляли в главата и тя клюмаше над спасителната му жилетка. Челото му бе наполовина потопено във водата.

Почувствах само облекчение.