София Лундберг
Червеният тефтер (2)

2

И най-малките движения изискват огромни усилия — и физически, и психически. Тя помръдва краката си с няколко милиметра и вече има нужда от почивка. Слага ръце на страничната облегалка. Първо едната, после другата. Почивка. Протяга крака към пода. С една ръка се хваща за страничната облегалка, с другата — за масата. Започва да се клати напред-назад, за да си даде тласък. Столът е с висока мека облегалка, а под краката му има пластмасови подложки, които го повдигат с няколко сантиметра. Въпреки това й отнема доста време да се изправи. Успява на третия опит. След това се хваща с две ръце за масата и постоява известно време с наведена глава, докато спре да й се вие свят.

Време е да се раздвижи и да направи дневната си разходка из двете стаи на жилището. От кухнята, през коридора, около канапето в хола, спира да откъсне увехналите листа на бегонията на прозореца, продължава към спалнята и бюрото. Към лаптопа, който е станал толкова важен в последно време. Сяда внимателно на стола — и той е с пластмасови подложки. Толкова е висок, че краката й едва влизат под бюрото. Отваря лаптопа. Харддискът се пробужда с познатото глухо бръмчене. Кликва на иконката на Internet Explorer на десктопа и като начална страница се зарежда новинарският сайт „Дагенс Нюхетер“. Всеки ден се изненадва как целият свят е побран в малкия лаптоп. И как тя, една самотна жена в Стокхолм, при желание може да се свърже с хора от всяка точка на земното кълбо. Новата техника запълва всекидневието й и прави очакването на смъртта по-поносимо. Всеки следобед сяда пред лаптопа, а понякога и рано сутрин или късно вечер, ако сънят отказва да я навести. Предишната санитарка, Мария, я научи как да работи с машината. Скайп, Фейсбук, имейл. Заяви, че никога не е късно да се научиш на нещо ново. Дорис се съгласи и добави, че никога не е късно да сбъднеш мечтите си. Скоро след това Мария напусна, за да учи в университета.

Улрика, изглежда, не се вълнува от тези неща. Не коментира лаптопа и не пита Дорис какво прави с него. Само забърсва праха от него, докато обикаля стаите и изпълнява списъка си със задачи. Дали пък и тя няма профил във Фейсбук? Повечето хора имат. Мария създаде акаунт и на Дорис. Вече си има трима приятели. Мария е една от тях. Другите са Джени, внучката на сестра й, която живее в Сан Франциско, и най-големият син на Джени — Джак. От време на време Дорис надниква в техния живот, следи събитията и снимките от този друг свят. Понякога разглежда и живота на приятелите им, ако профилите им са достъпни.

Пръстите все още й се подчиняват. Малко по-бавни са отпреди, а понякога я заболяват и се налага да си почине. Пише, за да събере спомените си. Да отправи поглед към миналото си. Иска й се Джени да намери всичко това, когато Дорис вече я няма. Ще й се и Джени като нея да чете и да се смее на снимки. Тя ще наследи всичките й красиви неща: мебелите, картините и ръчно рисуваните чаши. Нали няма просто да ги хвърли веднага в някакъв контейнер? Дорис потреперва при тази мисъл, плъзга пръсти по клавиатурата и започва да пише, за да се разсее. По тъмнокафявата дървена фасада бяха пораснали бели рози, написва тя днес. Едно изречение. След това настъпва тишина и Дорис се потапя в океана от спомени.

Червеният тефтер

А. Алм, Ерик починал

Чувала ли си някога проглушителен вик, Джени? Вик на дълбоко отчаяние. Вик, произлязъл от дъното на сърцето, който прониква във всяка една клетка на човека и няма как да го остави безразличен? Аз съм чувала няколко, но те ми напомнят на първия, най-страшния от всички.

Дойде от двора. Той беше там. Татко. Крясъкът проехтя между каменните стени. От ръката му бликна кръв и оцвети скрежа по тревата в червено. Една бургия се беше забила в китката му. Викът заглъхна, татко се свлече на земята. Всички скочихме на стълбите и се втурнахме през двора към него. Мама уви престилката си около китката му и вдигна ръката му. Викът й за помощ бе силен колкото неговия. Лицето на татко беше ужасяващо бледо, а устните му — синьо-лилави. Случилото се след това си спомням смътно. Мъжете го изнесоха на улицата. Някаква кола го взе и го откара. Една-единствена бяла роза беше останала на храста край стената на къщата. Беше оцеляла. Помолих се на Бог да дари татко със същата сила.

Последваха седмици на напрегнато очакване. Всеки ден мама опаковаше остатъците от закуска — каша, хляб и мляко — и тръгваше към болницата. Често, когато се върнеше, пакетът не беше отварян.

Един ден се прибра с дрехите му. Висяха от кошницата с недокоснатата храна. Очите на мама бяха подути и червени от плач. Червени като отровената кръв на татко.

След това всичко се промени. Животът свърши. Не само за татко, а и за всички нас. Проглушителният вик в онази мразовита ноемврийска нощ се превърна в жесток край на моето детство.

Червеният тефтер

С. Серафен, Доминик

Не аз проливах сълзи нощно време, но те така се надигаха у мен, че понякога се будех и се чудех дали не съм плакала насън. Докато ние бяхме в леглата си, мама седеше на люлеещия се стол. Свикнах да спя под съпровода на подсмърчането й. Тя шиеше и плачеше. Хлипането й всяка нощ достигаше до детската стая. Мислеше си, че спим. Грешеше. Можех да чуя как си преглъща сополите. Усещах колко е отчаяна, задето вече е сама и няма как повече да се крие в сянката на татко.

И на мен ми липсваше. Никога вече нямаше да седне в креслото си, потънал в някоя книга. А аз никога вече нямаше да се покатеря в скута му и да го последвам в пътешествията му из света. През цялото ми детство никой друг, освен него не ме е прегръщал.

Последваха тежки месеци. Кашата за закуска и за вечеря ставаше все по-водниста. Сушените ни горски плодове бяха на свършване. Един ден мама застреля гълъб с пушката на татко. Сготви го и за пръв път от смъртта на татко се нахранихме добре, за пръв път бузите ни се зачервиха, за пръв път отново се смяхме заедно. Смехът обаче скоро щеше да затихне.

 

 

— Вече си голяма и трябва да се оправяш сама — отсече мама и ми бутна в ръката някаква бележка.

Забелязах как зелените й очи се пълнят със сълзи, а после тя се обърна и започна трескаво да чисти с мокра кърпа мръсните чинии от вечерята ни. Този момент се е запечатал в съзнанието ми. Помня и най-малката подробност, сякаш влизам в музей на детство си. Върху табуретката — синята пола, която тя шиеше. Изкипялата картофена каша и засъхналата по тенджерата пяна. Самотната свещ, чийто пламък осветяваше стаята. Майка ми, която сновеше между умивалника и масата, а роклята й се увиваше около краката й.

— Какво искаш да кажеш? — промълвих аз.

Тя спря да шета, но не ме погледна.

— Гониш ли ме? — продължих аз.

Отново не последва отговор.

— Хайде, кажи нещо де! Гониш ли ме?

Мама сведе поглед към умивалника.

— Вече си голяма, Дорис, трябва да ме разбереш. Намерила съм ти хубава работа. И както ще видиш от бележката, не е далече. Ще се виждаме.

— Ами училището?

Мама надигна глава и се загледа в пространството.

— Татко никога не би позволил да ме спреш от училище. Не и сега! Не съм готова! — изкрещях й аз, а Агнес започна да се върти неспокойно на стола си.

Свлякох се на един стол до масата и избухнах в плач. Мама седна до мен и сложи ръка на челото ми. Все още беше мокра от миенето на чиниите.

— Не плачи, съкровище — прошепна тя и притисна глава към моята. Беше толкова тихо, че почти можех да чуя как едрите й сълзи се стичат по бузите й и се сливат с моите. — Ще се прибираш всяка неделя, тогава ще е почивният ти ден.

Утешителният й шепот се превърна в глух брътвеж в ушите ми, докато накрая не заспах в прегръдките й.

Идната сутрин се събудих с жестоката и неоспорима истина, че ще бъда принудена да напусна сигурността на дома си и да се отправя към някакво непознато място. Без да протестирам, взех чантата с дрехи, която ми подаде мама. На сбогуване не успях да я погледна в очите. Прегърнах малката си сестра и тръгнах. Не обелих нито дума. В едната си ръка държах чантата, в другата — три от книгите на татко, вързани с дебела връв. На бележката в джоба на якето майка ми беше написала с красивия си почерк: Доминик Серафен. И няколко строги заръки: Покланяй се хубаво. Говори правилно. Вървях бавно по улиците на квартал „Сьодермалм“ към адреса: „Бастюгатан“ 5. Там ме очакваше новият ми дом.

Пристигнах и дълго останах пред модерната къща. Големи красиви прозорци с червени рамки. Каменна фасада и пътека от павета към двора. Не можеше да се сравнява със скромната западнала дървена къщурка, от която идвах. Някаква жена излезе през входната врата. Носеше лъскави кожени обувки и беше облечена в бяла рокля без талия. На главата си имаше бежово клоше^[1], с което бе покрила ушите си, а на ръката й се люшкаше кожена чантичка със същия цвят като шапката. Пригладих засрамено собствената си износена, дълга до коленете вълнена рокля и се зачудих кой ще ми отвори, когато позвъня на вратата. Дали Доминик беше мъж, или жена? Нямах представа, никога не бях чувала подобно име.

Тръгнах бавно; спирах на всяко стъпало на мраморните стълби. Качих се на втория етаж. Не бях виждала толкова огромна двукрила дъбова врата като тази на входа. Направих крачка напред и похлопах с чукчето във формата на лъвска глава. Жена с черна рокля и бяла престилка ми отвори. Разгънах бележката, за да й я покажа, но не успях, тъй като се появи още една жена. Облечената в черно се отдръпна настрана и застана с изправен гръб до стената.

Другата дама беше с кафеникавочервена коса, сплетена на две дълги плитки, увити една в друга на врата й. На шията й блестеше колие от различни по големина перли. Копринената й рокля беше блестящо зелена, с разкрояващи се плисета, които шумоляха при всяко движение. Нямаше и съмнение, че е заможна. Изгледа ме от глава до пети, после си дръпна от цигарата през дълъг черен мундщук и издиша дима към тавана.

— Я виж ти. — Имаше силен френски акцент, а гласът й звучеше дрезгаво от пушенето. — Ама че красиво момиче. Можеш да останеш. Хайде, влизай.

После се обърна и изчезна в апартамента. Аз останах на стълбището, стиснала чантата пред себе си. Облечената в черно ми кимна да я последвам. Прекара ме през кухнята към стаята за камериерките, където се намираше бъдещото ми тясно легло, заедно с две други. Оставих чантата си на леглото. Без да ми казват нищо, взех роклята, която бяха сложили на него, и я нахлузих. Тогава още не знаех, че ще съм най-младата от трите камериерки и че ще ме карат да върша цялата работа, която никой друг няма желание да свърши.

Седнах на леглото и зачаках. Краката ми бяха прилепени един до друг, а ръцете — скръстени на коленете. И до ден-днешен си спомням обзелата ме в стаичката самота, когато все още не знаех какво ме очаква. Стените бяха студени, тапетите пожълтели. До всяко легло имаше масичка със свещник с по една свещ. Две от тях бяха изгорели наполовина, третата беше недокосната, с фитил, обвит във восък.

Не след дълго отново чух тежки стъпки по дървения под и шумоленето на роклята й. Сърцето ми биеше бясно. Тя застана на вратата, а аз не се осмелих да срещна погледа й.

— Ще стоиш права в мое присъствие. Хайде. Не се прегърбвай.

Изправих се, а тя веднага зарови ръце в косата ми. Тънките й студени пръсти се спуснаха до скалпа ми. Наведе се и се приближи. Започна да опипва всеки сантиметър от кожата ми.

— Хубава и чиста. Браво. Имаш ли въшки, момиче?

Поклатих глава. Продължи да ме преглежда, повдигаше всеки един мой косъм. Дръпна ме здраво за ушите и ме издраска с нокът.

— Обикновено се крият точно тук, зад ухото. Мразя тези гадини — измърмори тя и потрепери. Един слънчев лъч падаше през прозореца и осветяваше малките светли косъмчета по лицето й, пробили си път през дебелия слой пудра.

 

 

Жилището беше голямо и пълно с картини, скулптури и красиви дървени мебели. Носеше се миризма на цигарен дим и на още нещо, което не успявах да определя. През деня винаги беше тихо и спокойно. Тя се оказа от онези богопомазани хора, на които не им се налага да работят, но въпреки това са заможни. Не знам откъде се беше сдобила с толкова пари. Понякога си представях, че има мъж, когото е заключила на тавана.

Вечер често идваха гости. Жени с красиви дрехи и диаманти. Мъже с костюми и шапки. Влизаха с обувки и се разхождаха из дневната, сякаш беше някакъв ресторант. Цигареният дим плъзваше из жилището и отвсякъде дочувах английска, френска и шведска реч.

Нощем в жилището до ушите ми достигаха идеи, за които никога досега не бях чувала: еднакво възнаграждение и образование за мъже и жени; говореше се за философия, изкуство и литература. Никога не бях виждала подобно поведение: хората се смееха гръмогласно, надаваха възторжени викове, а разни двойки без свян се целуваха било в нишите край прозорците, или в някой ъгъл. За мен всичко това бе съвсем ново.

Внимавах да не се набивам на очи, докато прибирах празни чаши или забърсвах разлято вино. Виждах как крака на високи обувки се клатушкат из стаите, а пайети и паунови пера се реят и падат измежду дъските на пода, от които след поредното празненство до ранна утрин се налагаше да изстъргвам мръсотията с малък кухненски нож. Всичко трябваше да е безупречно чисто, преди мадам да се събуди. Работехме неуморно. Тя искаше всяка сутрин масите лъснати, стъклото без петна, а покривките чисти и изгладени. Мадам спеше почти до обед. Когато най-сетне се събудеше, тръгваше на оглед във всяка стая. Откриеше ли нещо, вината винаги се стоварваше върху мен. Бях най-малка. Бързо разбрах кои детайли са важни за нея и така всяка сутрин им отделях специално внимание, за да поправя грешките на другите.

Малкото часове, прекарани в сън върху твърдия матрак, никога не стигаха. Тялото ми вечно беше изтощено от дългите дни и дращещите шевове на черната униформа. Както и от йерархията и плесниците. И от ръцете на разни мъже по тялото ми.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

Бях свикнала от време на време някои от прекалилите с алкохола мъже да заспиват. Мое задължение беше да ги събудя и да ги изпратя. Този мъж обаче не спеше. Взираше се в нещо. Една след друга сълзите бавно се стичаха по бузите му. Беше вторачил поглед в един фотьойл, в който спеше млад мъж със златистокафяви къдрици, приличащи на ореол около главата му. Бялата риза на младежа беше разкопчана и отдолу се подаваше пожълтял потник. По загорелите му от слънцето гърди имаше нарисувана накриво синьо-зелена котва.

— Вие сте тъжен. Прощавайте, аз…

Разплаканият мъж обърна глава, отпусна ръце върху страничната облегалка на стола и почти легна върху нея.

— Любовта е невъзможна — изфъфли той и кимна към съседния фотьойл.

— Вие сте пиян. Моля, изправете се. Трябва да си тръгнете, преди мадам да се събуди — опитвах се да звуча строго аз.

Той ме хвана за ръката и аз направих опит да се отскубна.

— Не виждате ли, госпожице?

— Какво да виждам?

— Че страдам!

— Да, виждам. Приберете се вкъщи и поспете, та да изтрезнеете. Така болката ще намалее.

— Позволете ми да остана и да съзерцавам това съвършенство. Да се наслаждавам на тази тъй пагубна съблазън.

Той се оплете в думите си в опит да опише настроението си. Поклатих глава.

Това бе първата ми среща с този чувствителен човек, но нямаше да е последната. Когато останалите гости си тръгваха, той оставаше на някой от фотьойлите, потънал в размисли. Казваше се Йоста. Йоста Нилсон. Живееше малко по-надолу по улицата, на „Бастюгатан“ 25.

— Колко по-лесно е да размишляваш нощем, малка Дорис — казваше той, щом го помолех да си тръгне. После се изправяше и като се клатушкаше с наведена глава, се изгубваше в нощта. Шапката му стоеше накриво, а якето му беше твърде голямо. От едната страна висеше и създаваше илюзията, че е гърбав. Въпреки това имаше елегантен вид. Лицето му често беше загоряло от слънцето, с класически черти: прав нос и тънки устни. В погледа му се четеше доброта, макар обикновено да бе изпълнен с мъка. Пламъкът в очите му бе изгаснал.

Чак след няколко месеца разбрах, че именно той е художникът, когото мадам боготвори. Негови бяха картините в спалнята й — големи платна с четириъгълници и триъгълници в ярки цветове. Липсваха мотиви, всичко беше една експлозия от цветове и фигури. Напомняше на творението на някое дете, хванало четки в ръка. Не ми харесваха. Изобщо даже. Мадам обаче ги купуваше една след друга. Понеже така правеше принц Ойген от Швеция — Prince Eugen Napoleon Nicolaus of Sweden and Norway, Duke of Närke.^[2] И понеже сюрреалистичният модернизъм притежаваше сила, която никой друг не бе в състояние да разбере. Вярваше, че и той като нея е аутсайдер.

Именно мадам ме научи, че хората са различни. Че очакванията на другите към нас невинаги са оправдани. Че пред нас се простират много пътища, всички водещи към неизбежната крайна цел — смъртта. Че често ще се озоваваме на кръстопът, след който пътят отново ще става равен. И че завоите невинаги са опасни.

 

 

Йоста винаги задаваше много въпроси.

— Кой цвят ти харесва повече, синият или червеният? Коя страна би искала да посетиш? Колко бонбона за по едно йоре можеш да си купиш с една крона?

Зададеше ли последния въпрос, всеки път ми подхвърляше една крона. Изстрелваше я с показалец, а аз я хващах засмяна.

— Обещай ми, че ще похарчиш цялата крона за бонбони.

Виждаше, че съм малка. Че все още съм дете. Никога не понечи да ме опипва, както правеха другите мъже. Никога не каза нищо за устните ми или за напъпилите ми гърди. Понякога дори тайно ми помагаше: вдигаше чашите и ги отнасяше. Научеше ли мадам, след това ми зашлевяваше плесница. Огромните й златни пръстени оставяха червени следи по бузите ми. Покривах ги с малко брашно.