София Лундберг
Червеният тефтер (19)

19

Джени от много години си пази ключодържателя със зелена метална жаба. На лъскавия й гръб с големи черни букви е изписано ДОРИС. Един-единствен сребърен ключ виси на халката. Дава го на Тайра да си играе с него в самолета. С дебелите си пръстчета малката го блъска и върти жабата. Отново и отново. Смее се толкова силно, че почти се задавя. Току-що са се събудили след няколко часа, прекарани в неудобна поза. От мястото си до прозореца Джени наблюдава как гъстите гори се очертават като тъмнозелени полета, докато самолетът се спуска надолу.

— Виж, Тайра, Sweden! Швеция. Виж! — Сочи й надолу, но детето се интересува повече от жабата. Протяга се и надава вик, когато не успява да хване ключодържателя. От дългото пътуване и малкото сън е станала по-раздразнителна от обикновено. Джени й дава жабата и изшътква строго. Малката веднага я пъхва в устата си. — Не в устата, Тайра, опасно е. — Момиченцето изпищява, когато му вземат ключодържателя, и пътникът на съседната седалка ги поглежда ядосано.

Джени отваря чантата си и изважда кутийка с желирани бонбони. Дава ги на Тайра един по един, а тя от своя страна се успокоява и започва да ги смуче доволно. Самолетът се приземява с тътен. Намират се на шведска земя. Докато минават през залата за пристигащи, Джени попива всяка дума на шведски — езика, който говори и разбира, но почти никога не чува.

— Към „Бастюгатан“ 25, моля. — Старае се да говори на шофьора на таксито без американски акцент, но сама чува, че произношението й далеч не е идеално. Какво пък, шофьорът също говори с акцент.

— Добре ли пътувала? — пита я той, а Джени се усмихва, като чува, че шофьорът прави грешки.

Навън вали. Чистачките работят на максимална мощност и скърцат по стъклото.

Джени разговаря с шофьора, докато пътуват, за да минава времето по-бързо.

— Много хубаво време имате here^[1].

Шофьорът кимва, но щом пристигат, решава да заговори на английски. Джени плаща с карта и излиза от колата с Тайра на ръце. Отправя поглед нагоре към втория етаж. Щорите в апартамента на Дорис са спуснати. Шофьорът джентълменски изважда детската количка и двата куфара от колата, но после тръгва рязко и изпръсква панталона на Джени.

— Стокхолм е точно като Ню Йорк. Всички бързат нанякъде — промърморва си тя и опитва да разтвори количката с Тайра в ръцете си. Малката се мъчи да хване дъждовните капки. — Стой мирно, Тайра, стига. Мама трябва да отвори количката. — Джени натиска с коляно малкия лост и тя най-сетне се застопорява. Тайра не протестира и оставя майка си да я настани вътре. Джени затяга колана на малката и се опитва да бута количката с тяло, а в ръце да държи куфарите. Не става. Колелцата тръгват в различни посоки и количката спира. Джени оставя куфарите и бързо избутва количката по стълбите и през входната врата. Там оставя Тайра, дава й знак да мълчи, изтичва и взема куфарите. Когато най-сетне влизат в апартамента с целия багаж, блузата на Джени е подгизнала от пот.

Отварят вратата и ги блъсва миризмата на спарено помещение. Джени опипва стената в тъмното, за да намери ключа на лампата, и след като светва, вкарва количката вътре. Тайра се опитва да се изправи, иска да изскочи навън. От усилията започва да кашля. Джени слага ръка на челото й, но малката няма температура. Просто е изморена и леко настинала. Джени я оставя на пода в кухнята, вдига щорите и отваря прозорците. Дневната светлина нахлува в жилището и тя вижда, че Тайра седи до тъмно петно на светлия дървен под. Сигурно е кръв. От падането. Кръвта на Дорис. Джени бързо придърпва Тайра към себе си и я вдига от пода. Отиват в хола. Изглежда точно какъвто го помни. Тъмнолилавият кадифен диван, сиво-сините и кафявите възглавници, масата от шейсетте от тиково дърво, бюрото до стената, ангелите. Дорис винаги е събирала ангели. Джени ги преброява. Осем порцеланови ангелчета само в хола. Две от тях са подарък от нея. На следващия ден ще занесе няколко в болницата, та да са около Дорис. Взема най-близкото — позлатено е и изглежда сладко. Притиска го към бузата си.

— Ех, Дорис, ти с твоите ангелчета — прошепва тя и очите й се насълзяват. Внимателно връща фигурката обратно на бюрото. Погледът й попада на купчина листове хартия. Вдига най-горния и започва да чете.