София Лундберг
Червеният тефтер (18)

18

Лекарят е забил поглед в разни листове в една тъмносиня папка.

— Показателите ви изглеждат по-добре. — Прелиства три страници, чете бележките и резултатите от изследванията. Накрая си сваля очилата, прибира ги в джоба на престилката си и я поглежда за първи път, откакто е влязъл в стаята. — Как се чувствате?

Дорис поклаща леко глава.

— Изморена. Слаба — прошепва тя.

— Да, когато сърцето създава проблеми, е нормално да се чувствате изтощена. Не мисля обаче, че ще е необходима по-сериозна операция. Вие сте силна, а и ние успяхме да отпушим кръвоносния съд. Ще се справите. — Лекарят се протяга и я потупва по главата, сякаш е някое хлапе. Дорис разтърсва глава, за да махне ръката му.

— Силна ли? Силна ли ви изглеждам? — пита тя и бавно вдига ръката си с канюлата. Под лепенката се е образувала синина и при всяко движение кожата й се търка в мястото, където е вкарана тръбичката.

— Да, за вашите години, определено. Трябва да призная, че за възрастта ви показателите ви са добри. Само че имате нужда от почивка. — С тези думи той се обръща и излиза. Не остава и секунда повече.

На Дорис й е студено. Придърпва завивката до брадичката си. Пръстите й са сковани и ледени, затова ги приближава до устата си и се опитва да ги стопли с дъха си. Отвън в коридора чува лекаря да говори с една сестра. Шепне, но не достатъчно тихо.

— Върнете я в отделението. Няма нужда да я държим повече тук.

— Наистина ли ще се оправи? Състоянието й стабилно ли е?

— Тя е на деветдесет и шест. За съжаление, не й остава още много и със сигурност не би преживяла втора операция.

За съжаление, не й остава още много и със сигурност не би преживяла втора операция. Когато сестрата влиза и започва да прибира нещата й от нощното шкафче, Дорис лежи мълчаливо и ледени сълзи се стичат по слепоочията й.

— Ще ви върнем обратно в отделението. Само ще махна електродите. — Сестрата внимателно повдига нощницата й и премахва електродите. Дорис се разтреперва, гърбът я боли. — Горкичката, студено ли ви е? Ей сега ще ви донеса друго одеяло. — Сестрата изчезва за миг, но веднага се връща с едно дебело одеяло на зелено-бели райета и я завива. Дорис й се усмихва в знак на благодарност.

— Бих искала да ми върнете и лаптопа.

— Имате лаптоп? Не съм го виждала в отделението. Ще проверим, когато отидем там. Бързо ще го намерим.

— Благодаря. Дали ще може внучката на сестра ми да разговаря с доктора? Знам, че би искала.

— Ще го уредим. Ще питам доктора на вашето отделение. Какво ще кажете да тръгваме?

Сестрата освобождава спирачката и леглото се разтриса, докато тя го избутва през стаята. Наглася го навън пред вратата и двете бавно тръгват по празния коридор към един асансьор. Сестрата й говори нещо, но Дорис не я слуша. Все още думите на лекаря кънтят в главата й. Собствените й мисли се борят с тях. Не се страхувай. Не се страхувай. Не се страхувай. Бъди силна. Иззвъняването на асансьора е последното, което чува.

— Да се обадим ли на някого, Дорис? Имате ли роднини? Или някой близък приятел? — Някаква нова сестра е седнала на стола до леглото й. Върнали са я в отделението. Намира се в нова стая, с нови пациенти. Черната чанта с лаптопа е на нощното шкафче.

— Да, Джени, внучката на сестра ми. Искаше да говори с лекаря. Колко е часът? — пита тя.

— Вече е пет следобед. Вие спяхте, когато ви докараха тук.

— Чудесно — радва се Дорис и посочва лаптопа. — Ще бъдете ли така добра да ми дадете това нещо? Ще се обадя на Джени. Използвам една програма.

Сестрата изважда лаптопа от чантата и й го подава. Дорис набира Джени по скайп, но иконката й показва, че в момента тя не е на линия. Никой не отговаря, когато въпреки всичко Дорис се опитва да се обади. Странно. В Калифорния е сутрин и Джени винаги си включва лаптопа по това време. Само да не се е случило нещо. Само да не умира, преди да се е сбогувала с Джени. Оставя лаптопа настрана, но не изключва скайп.

— Кажете, ако има още някой, на когото да се обадим. Предполагам, че ще е хубаво да си имате приятел тук?

Дорис кимва и отпуска глава. Притиска буза към възглавницата, която й се струва твърда като бетон. Одеялото пък е тежко. Започва да се поти.

— Може ли да ме отвиете малко — прошепва тя, но сестрата вече е излязла.

Дорис се обръща така, че одеялото се повдига и под него влиза малко въздух. Екранът е точно пред очите й и тя се взира в иконката на Джени в очакване да стане зелена. Накрая клепачите й падат и тя заспива.