София Лундберг
Червеният тефтер (17)

17

— Добро утро, Дорис. — Сестрата се навежда над леглото и се усмихва плахо и състрадателно.

— Къде съм? Мъртва ли съм?

— Жива сте. Намирате се в интензивното отделение. Имахте малко проблеми със сърцето, претърпяхте лек инфаркт.

— Мислех, че съм мъртва.

— Не, не сте мъртва. Сърцето ви бие отново стабилно. Докторът премахна запушването. Помните ли, че бяхте в операционната? — Дорис кимва леко и несигурно. — Как се чувствате?

Тя докосва небцето си с език.

— Леко жадна.

— Искате ли малко вода?

Дорис успява да извика усмивка на измъченото си лице.

— Ако може малко ябълков сок.

— Ей сега ще ви донеса. Починете си и скоро ще се почувствате по-добре. — Сестрата се обръща.

— Отвратително е да си дъртофелница.

Сестрата отново завърта глава към нея.

— Моля?

— Много е неприятно да си дъртофелница.

Сестрата избухва в смях, но се овладява при вида на сериозното изражение на Дорис.

— Сега вероятно не сте в най-добрата си форма. Но ще се оправите. Прекарахте лек инфаркт, извадили сте късмет.

— Вече съм над деветдесет и шест години. Късметът ми си има граници.

— Да, точно така, имате още доста, докато станете на сто! — Сестрата й кимва и я хваща за ръка.

— Смъртта, смъртта, смъртта — мърмори си тихо Дорис, когато най-сетне я оставят сама. До леглото й има апарат. Тя обръща глава и проследява с любопитство цифрите и линиите: пулса, който подскача нагоре-надолу около чертичката за осемдесет, кривата на кардиограмата и нивото на кислород в кръвта.

Червеният тефтер

А. Алм, Агнес ПОЧИНАЛА

Всичко се срина. Точно там, на улицата, пред агенцията. Бях без работа. Без жилище. Без приятели. Само с една омъжена сестра на няколко пресечки разстояние. Помня как дълго стоях там и наблюдавах преминаващите коли. Не можех да реша накъде да тръгна — наляво или надясно. Трябва да призная обаче, че имаше една посока, към която ме влечеше, Джени. Някога Йоста ме бе помолил да съм винаги вярна на себе си и да не позволявам на обстоятелствата да решават съдбата ми. В онзи момент, както и в много други, аз наруших обещанието си. Не виждах друг избор. Бавно тръгнах към къщата, която наскоро бях напуснала.

Карл още не се беше прибрал. Агнес седеше до Кристина и шиеше. И двете вдигнаха поглед, щом прекрачих прага. Агнес скочи на крака.

— Ти се върна! Знаех си! — прегърна ме силно тя.

— Няма да остана задълго — промърморих аз.

— Напротив, ще останеш. С Кристина можете да ползвате леглата на горния етаж — кимна към стълбите сестра ми. — С Карл ще спим тук, на разгъваемия диван.

Поклатих глава — нямаше как да се съглася с това.

— Вече сме го обсъдили. Надявахме се да се върнеш. Тук има място за теб. Можеш да ми помагаш с домакинската работа. — Агнес ме прегърна отново и аз усетих корема й. — Сега е мой ред да ти помогна. Ти си го правила толкова пъти за мен, а тук ще имаме нужда от теб. — Хвана ръцете ми и ги сложи върху корема си. Повдигнах вежди и отворих широко очи, щом проумях.

— Бременна ли си? Защо не каза по-рано? Бременна си!

Тя кимна развълнувано. Не успя да сдържи устните си и те се разтеглиха в широка усмивка, придружена от лек кикот и размахване на ръце.

— Не е ли прекрасно? — възкликна Агнес. — Ще си имаме малко бебче вкъщи! — Грабна плата, по който бродираше. Беше светложълто бебешко одеялце.

Сърцето ме преряза при спомена за разговорите с Алан за деца, но веднага прогоних тези мисли. Това беше моментът на Агнес и нейното бебе. Усмихнах й се.

Не можех да не остана. Много се радвах. Карл и Агнес, Кристина и аз. Превърнахме се в едно странно семейство, което с нетърпение очаква появата на един нов малък живот. Елиз — майка ти.

Всяка сутрин Агнес заставаше в профил пред огледалото в кухнята и започваше да гали корема си. И с всяка сутрин той ставаше все по-голям. Всички споделяхме радостта от бременността й и сестра ми ми позволяваше да докосвам и галя корема й колкото си искам. Бебето растеше в него и накрая вече можех да видя отпечатък от краче, когато риташе. Опитах да го хвана, но тогава Агнес блъсна ръката ми и извика, че я гъделичкам.

Дните минаваха по-бързо, когато се чувствах нужна на някого. Помагах на Агнес да пазарува и готви, чистех и перях. Тя ставаше все по-неподвижна и слабееше, лицето й се стопи. Коремът й изглеждаше като балон, закачен за кльощаво тяло. Постоянно я питах дали наистина се чувства добре, но тя ме успокояваше, че е само малко уморена. Все пак била бременна.

— Толкова ще бъде хубаво, когато детето се появи на бял свят. Така и аз ще мога да си стана пак същата — въздъхваше все по-често тя.

Когато един ден слязох в кухнята, заварих Агнес на дивана със синкавочерни устни. Кожата й беше синкава и гореща. Очите й бяха широко отворени и тя сякаш съскаше, докато се опитваше да диша. Нямам сили да я опиша по-подробно. Ще ми се да можех да забравя този момент. Като онзи с татко. Само че сега не мама, а аз крещях.

Успяха да извадят Елиз, преди твоята баба, Агнес, да почине. Бременността беше отровила тялото й и вътрешните й органи спряха да работят. Изведнъж вече нея я нямаше. А ние се оказахме с един малък вързоп, който не спираше да плаче. Сякаш знаеше, че майчината любов й е била отнета.

Държах майка ти в скута си почти постоянно, всеки ден. Люлеех я и се опитвах да я обичам. Хранехме я с обикновено краве мляко, стоплено до телесна температура, но от него ужасно я болеше корем. Не спираше да пищи. Помня как сложих ръка на коремчето й и то избълбука, сякаш вътре имаше живо същество. Кристина ме сменяше понякога, опитваше се да успокои и двете ни, но беше твърде стара и изморена.

Карл не издържаше на плача и тъгата. Излизаше сутрин рано от къщи и се прибираше късно. Чак когато намери кърмачка, някаква жена, съгласна да дава от млякото си и на чуждо дете, положението в къщата се успокои.

Постепенно животът се нормализира. Елиз растеше и ни дари с първия си гукащ смях. Агнес ми липсваше ужасно, но се мъчех да се държа заради малката.

Един ден излязох от къщи. Мислех да се поразходя малко и да купя месо и зеленчуци. Стъпките обаче ме отведоха до пощенския офис, където не бях ходила от толкова време, и се чудех дали Йоста ми е писал. Не беше. Но там имаше друго писмо, адресирано до мен. От Франция:

Дорис,

Не мога да ти опиша колко ми липсваш. Войната е жестока. Много по-жестока, отколкото можеш да си представиш. Всеки ден се моля да оцелея, за да мога отново да те видя. Имам твоя снимка. Пазя я във вътрешния си джоб. На нея си онази красива роза, която срещнах в Париж. Доста неща ми се изясниха тук. Държа снимката ти близо до сърцето си и се надявам да чувстваш любовта ми отвъд океана.

Завинаги твой,

Алан

А аз бях там, в Ню Йорк. Където трябваше да бъде и той. Където най-сетне можехме да сме заедно. Но той беше във Франция. През следващите няколко седмици сякаш постоянно се движех в мъгла. Не можех да мисля за нищо друго, освен за Алан. За нас.

Всяка вечер, когато приспивах Елиз и я гледах как спокойно спи, аз се отдалечавах от мисълта да напусна страната. Елиз беше толкова беззащитна, малка и сладка. Имаше нужда от мен. Въпреки това започнах да заделям част от парите, които Карл ми даваше за храна.

Накрая не можех повече. Събрах си багажа и поех по пътя си. Не се сбогувах с Кристина, въпреки че тя ме видя да си вземам куфара и да излизам. Не написах бележка на Карл. Не целунах Елиз, просто нямах сили за това. Затворих очи за момент, щом излязох от къщата, и се отправих към пристанището. Бях приключила с Америка. Връщах се обратно в Европа. Трябваше да съм при Алан. Любовта ми ме теглеше към него.