София Лундберг
Червеният тефтер (16)

16

Тътенът от разбиващите се вълни се загубва сред шумотевицата от преминаващите по улицата коли. Луксозната къща има хубава гледка, но те не бяха помислили за трафика, когато се нанасяха. Никога не сядат на боядисаната в бяло веранда, за да погледат морето. Днес е изключение.

Уили се прибира от работа и Джени го посреща. Тя е седнала с Тайра на коленете си в градинската люлка, която сглобиха преди много години, когато все още бяха влюбени отскоро и все искаха да седят плътно един до друг. Сега Джени се люлее лекичко на нея, а връзките проскърцват.

— Защо седиш навън и дишаш тоя отровен въздух? Това не е добре за бебето. — Уили им се усмихва, но изражението на Джени остава сериозно.

— Трябва ли да я наричаш бебе? Скоро ще стане на две.

— На година и половина е и тъкмо започна да ходи.

— На двайсет месеца е, две седмици и три дни. Скоро ще стане на две.

— Добре де. В такъв случай ще я наричам Тайра. — Уили повдига рамене и отваря вратата.

— Мисля да замина за Швеция.

Той пуска вратата и тя се затръшва. Тайра проплаква.

— Моля? Швеция ли? Какво е станало?

— Дорис получи инфаркт днес. Умира.

— Инфаркт? Мислех, че си е счупила крака?

— Положението е сериозно. Трябва да отида при нея. Не мога да я оставя да умре сама. Толкова време ме няма вече… Няма как.

— И как ще стане? Кой ще се грижи за децата? Няма да се оправим без теб.

— Моля? Това ли ще ми кажеш?

— Не е хубаво това с Дорис, разбира се, тя е много възрастна. Но животът тук продължава и ние имаме нужда от теб.

— Мога да взема Тайра с мен. Момчетата са на училище през деня, ще се справите.

— Не можеш да ни оставиш.

— Няма да ви оставя. Така ли си мислиш?

Уили си поема дълбоко дъх и отмества поглед от Джени. Тя слага ръка на рамото му.

— Всичко ще бъде наред. Ще се оправите.

— Знам, че тя значи много за теб, но по-важна ли е от нас? Не можеш просто да ни оставиш. Работата ми е важна, благодарение на нея успявам да се грижа за цялото семейство. Не мога да съм вкъщи, когато момчетата се прибират от училище. Кой ще ги гледа?

— Трябва да има начин. Ще наемем някого.

Уили не отговаря. Свива устни, влиза вътре и толкова силно затръшва вратата, че Тайра подскача. Джени се отпуска на люлката, наглася си възглавницата и слага Тайра на корема си. На детето обаче не му се лежи, изправя се веднага и измрънква недоволно.

— Шшш, легни. Поспи малко — прошепва Джени и притиска момиченцето към себе си.

Уили се подава отново от вратата.

— Кажи ми, моля те, че се шегуваш.

Джени поклаща глава. Уили извърта ядосано очи. Тя го гледа мълчаливо, със сбърчено чело и сълзи в очите.

— Но тя умира, не разбираш ли?

— Знам, че умира. И това е ужасно тъжно. Но се боя, че няма да мога да си върша работата, докато те няма. Няма как да правя всичко сам вкъщи и същевременно да ходя на работа.

Джени сяда и оставя Тайра да седи сама в другия край на люлката. Уили излиза навън, обляга се на стената и я погалва леко по бузата.

— Извинявай… Разкажи ми какво е станало.

— Днес се чухме по скайп. Отначало всичко си беше както обикновено. Тя също. Каза, че паднала и затова й сложили превръзка на бузата, но се смееше и се шегуваше. Знаеш я Дорис. После изведнъж се хвана за гърдите. Не успяваше да си поеме дъх. Сякаш гледах епизод от „Анатомията на Грей“. Започнах да крещя с все сила. Накрая се появиха лекарите с един от онези апарати за електрошок.

Уили сяда до нея и хваща ръката й.

— Значи наистина е било инфаркт.

— Да. Лекарят каза, че тя става все по-слаба. Счупеният крак и операцията не са й се отразили добре. По-късно сестрата ми обясни, че се наложило да й направят ангиопластика^[1].

— Скъпа, нали знаеш, че може да живее още дълго. Какво ще правиш там? Ще чакаш да умре? Не мисля, че ще ти се отрази добре.

Целува ръката й, но Джени се дръпва и го отблъсква.

— Мислиш, че няма да ми се отрази добре? На мен? В момента мислиш само за себе си! За теб е по-удобно да остана тук, това е цялата работа. Но знаеш ли какво? Тя е всичко, което ми остана. Единствената ми връзка с Швеция. Последната ми връзка с мама и баба.

Уили едва успява да потисне въздишката си.

— Помисли поне. Моля те, любов моя. Разбирам, че в момента се чувстваш зле. Но поне можеш да изчакаш да видиш как е тя. Може пък да се оправи.

Притиска я към себе си и скованото й тяло накрая се отпуска. Главата й пада на гърдите му и Джени вдишва познатия, придаващ сигурност, аромат. Ризата на Уили е мокра и Джени разкопчава няколко копчета, за да положи буза върху голата му кожа.

— Защо вече не сядаме тук отвън? — прошепва тя, затваря очи и усеща морския бриз по лицето си. Някакъв камион избумтява покрай тях. Двамата се разсмиват.

— Ето защо — прошепва Уили и я целува по главата.