София Лундберг
Червеният тефтер (14)

14

Зад завесата кашля жената, която докараха снощи. Звукът отеква в стените. Тя е с пневмония и не би трябвало да е в същата стая, но няма как да я настанят в инфекциозното отделение, тъй като има рана от залежаване. Получи ли пристъп, звучи така, сякаш ще си изкашля дробовете. Дорис потреперва с погнуса и запушва ушите си с ръце.

— Може ли да ми дадете лаптопа?

Дорис се провиква в празната стая. Повтаря молбата си още веднъж, но този път въпросът й прозвучава като шепот. Гърлото й е пресъхнало и гласът й е станал писклив и накъсан. В студената болнична стая продължава да цари тишина, не се чуват стъпки в коридора. Няма кой да й помогне.

— Натиснете бутона. — Жената с пневмония изкашля думите, след като Дорис отново се опитва да извика.

— Благодаря, но не е толкова важно.

— Явно е достатъчно важно, щом викате. Натиснете бутона — повтаря ядосано жената.

Дорис не отговаря. Когато няма нужда от нищо, сестрите вечно седят в стаята и плямпат, но потрябват ли й наистина, не идват. Защо да не се опита сама? Лаптопът си стои на масата, където по-рано го сложи сестрата, но сега е затворен. Нали им каза да го оставят отворен, защо просто не правят каквото ги помоли? И все пак не би трябвало да е трудно да стигне дотам. Не е далече. Ако иска да й позволят да се прибере вкъщи, така или иначе ще й се наложи да се упражнява. Взема дистанционното на леглото и започва да натиска всички копчета едновременно. Горната част на леглото, където е главата й, се раздвижва, долната се сгъва при коленете. Дорис панически натиска спешния червен бутон, тресе дистанционното и блъска по всички възможни копчета. Най-сетне леглото спира да се движи.

— Опа, тук пък какво се случва? — разсмива се сестрата, щом влиза в стаята на бегом.

Леглото на Дорис е заприличало на полузатворено джобно ножче. Не й е смешно. Мига, та да прогони сълзите, избили от болката.

— Мислех да си взема лаптопа — посочва го тя, докато леглото бавно се спуска надолу, а болката в кръста й отслабва.

— Защо просто не натиснахте бутона? Щяхме веднага да дойдем и да ви помогнем. Нали се бяхме разбрали, Дорис?

— Искам да се упражнявам да ходя. Искам да си ида вкъщи. Не става само с рехабилитацията, твърде бавно върви.

— Търпение, Дорис. Трябва да знаете къде са границите ви. Не сте първа младост с вашите деветдесет и шест години. — Сестрата й говори бавно и съвсем малко по-високо от необходимото.

— Търпение и упоритост — измърморва Дорис. — Ако знаете само колко съм упорита.

— Това го чух. В такъв случай какво ще кажете да опитаме?

Дорис кимва и сестрата бавно премества крака й над рамката на леглото, като едновременно с това я изправя колкото да седне. Дорис стиска очи.

— Твърде бързо ли беше? Да не ви се зави свят? — Сестрата я гледа със съчувствие и я гали леко по косата. Дорис поклаща глава.

— Търпение и упоритост — повтаря тя и се хваща с ръце за мекия матрак.

— Едно, две, три, хоп! — Сестрата я изправя, като я е хванала през мишниците. Болката плъзва от хълбока към крака на Дорис. — Ще правим по една стъпка, какво ще кажете?

Дорис не отговоря, а премества болния си крак с няколко милиметра. После другия с няколко милиметра. Ето го лаптопа, още малко и ще го стигне. Дорис се опитва да съсредоточи погледа си върху черната чанта. Дотам са само два метра, но в момента й се струва, че пред нея зее същинска пропаст.

— Искате ли да си починете? Да седнете за малко? — Сестрата протяга крак и придърпва една табуретка, но Дорис поклаща глава и продължава мъчителните стъпки от по няколко милиметра към масата. Когато най-сетне стига, се хваща с две ръце за лаптопа и диша тежко, а главата й клюмва към гърдите.

— Ама вие наистина сте упорита — усмихва се широко сестрата и я прегръща през раменете.

Дорис продължава да диша тежко. Не си усеща краката. Мъчи се да раздвижи пръстите си. Обръща глава и поглежда сестрата. После рухва.

Червеният тефтер

А. Андершон, Карл

Карл ни преведе през сградата на гарата и ни изведе на улицата. През цялото време разговаряхме. Двете с Агнес носехме малкия куфар, а той — големия. Каза, че ни чул в автобуса и разбрал няколко думи на шведски. Жълти таксита, checkers, стояха в колона пред гарата, но той ги подмина, макар че шофьорите му подвикваха. Вървеше с широка крачка и ние леко изостанахме.

— Ами ако ни измами? Ако се окаже опасен? — прошепна Агнес и дръпна куфара, за да спра. Аз пък го дръпнах на другата страна, погледнах я и й дадох ясен знак да продължи. Тя измърмори сърдито и тръгна. Следвахме русата коса, извисяваща се с поне десет сантиметра над всички останали. Изглеждаше като швед и може би затова реших да му се доверя.

Вървяхме ли, вървяхме. От време на време Карл се обръщаше да види дали още сме зад него. Вече ми бяха излезли мазоли на ръката от куфара, когато най-сетне стигнахме до една малка тухлена къща. Пред червената врата имаше две чугунени саксии с нарциси. Карл ни кимна.

— Пристигнахме. Майка ми не се чувства много добре — обясни ни той и отвори вратата.

Къщата беше на три етажа, само с по една стая на всеки. Влязохме направо в кухнята. Там на един люлеещ се стол седеше възрастна жена с ръце на коленете и празен поглед.

— Мамо, виж кого съм ти довел. Две момичета от Швеция. — Карл кимна към нас.

Жената не вдигна поглед, сякаш не бе разбрала, че някой е дошъл.

— Мамо, с тях ще можеш да си говориш на шведски. — Погали я по бузата.

Сините й очи бяха изцъклени, зениците съвсем малки. Косата се спускаше разрошена по раменете й, а няколко кичура бяха застанали пред едното й око. Раменете и врата й бяха завити с дебел плетен шал. Не изглеждаше никак чист.

— Казва се Кристина. Не говори, откакто татко изчезна. Понякога казва някоя и друга дума на шведски и затова си помислих, че… — Карл ни обърна гръб в опит да скрие тъгата си, прочисти гърло и продължи: — Помислих си, че може да я накарате да проговори. А и имам нужда от помощ в домакинството.

— Нека опитам. — Агнес се приближи внимателно до люлеещия се стол. Седна на пода с гръб към жената. — Ще поседя тук — заговори тя на шведски. — Мога и цяла нощ да остана така. Ако искате да ми кажете нещо, ще ви изслушам.

Жената не отвърна. След известно време обаче столът започна да се люлее напред-назад. И аз седнах. В къщата цареше тишина. Чуваха се само лекото скърцане на стола и далечният шум от улицата. Разбрахме се да останем за няколко дни и Карл ни постла матрак в хола на горния етаж. Извади матрак и за Кристина и внимателно я сложи да легне. Нямаше сили да я пренесе цели два етажа нагоре, до спалнята.

Карл често идваше в хола да си поговори с нас. Никога обаче не говореше за Кристина. Разказваше ни кратки истории от живота си и от банката, в която работеше. Уведомяваше ни и за развитието на войната в Европа. Положението се бе влошило през месеците, които бяхме прекарали при Илейн. Карл обаче не можа да ни каже дали Швеция се е включила във войната. В Америка за Европа се говореше, сякаш е една-единствена държава.

В началото не смеехме да питаме къде е отишъл баща му. Но колкото повече опознавахме Карл, толкова по-лични ставаха разговорите ни. След няколко седмици събрахме смелост. Отговорът не ни изненада.

Всичко се случило много бързо. Един ден с майка му се прибрали вкъщи, а баща му вече си бил стегнал багажа. Казал им няколко думи и си тръгнал. Не им оставил пари, но им позволил да задържат къщата.

— Остави мама заради друга жена. След като си тръгна, нещо у нея умря. Чувстваше се изгубена в Ню Йорк, защото той беше нейната сигурност. Вършеше всичко, дори говореше вместо нея. — И тримата замълчахме. — Изминаха три години, откакто ни остави. Не ми липсва. Не ми липсва нито хуморът, нито доминантният му характер. Всъщност ни е много по-добре без него, ще ми се само мама да го проумее. Тя обаче изпадаше във все по-дълбока депресия. Спря да общува с хора, спря да се грижи за дома ни и за външния си вид. Накрая седна на люлеещия се стол и спря да става от него. Почти думичка не казва.

С Агнес се редувахме да седим до Кристина и да й говорим. Тя почти не помръдваше на стола и понякога аз се боях да не се вкамени. Колко време човек може да изкара, без да мърда и да издава звук, преди да се превърне в статуя?

Изминаха няколко седмици. Карл беше самотен и искаше да останем; твърдеше, че влияем добре на Кристина. И беше прав. Накрая една ранна утрин, докато варяхме вода за чай, чудото се случи.

— Разкажете ми нещо за Швеция — промълви тихо тя. Толкова хубаво бе да я чуем да изрича тези думи на шведски.

Бързо се приближихме, седнахме от двете й страни и заразказвахме. За снежните преспи, в които си играехме. За картофите и херингата. За уханието на тихия пролетен дъжд. За първите жълтурчета. За агнетата по полетата на Юргорден. За колоездачите по „Странвеген“ през хладните летни нощи. С всяка описана от нас картина очите й светваха все повече. Не каза нищо повече, но все по-често ни поглеждаше. Замълчавахме ли, тя повдигаше вежди и ни кимваше да продължим.

Дните минаваха, а ние не спирахме да се опитваме да развеселим Кристина. Един ден Карл се прибра и видя стола й празен.

— Няма я. — Погледна ни. — Няма я! Къде е? Къде е мама?

Засмяхме се и му посочихме мивката. Тя миеше чиниите от обяда. Беше бледа и слаба, но стоеше права и ръцете й се подчиняваха. Карл се приближи и се усмихна внимателно. Дълго я прегръща, като същевременно ни гледаше с насълзени очи.

 

 

Търсехме информация за Швеция, но никой не можеше да ни я даде. Вестниците пишеха за Хитлер и успехите му, както и за сълзите на французите, когато германските войници нахлули в Париж и окупирали града. Взирахме се в черно-бели снимки. Не можех да си представя какво се случва в града, който толкова обичах и така ми липсваше. Сигурно вече изобщо не изглеждаше така, както когато го оставих. Написах няколко реда на Йоста, но отново не получих отговор.

Останахме при Карл и Кристина. Не плащахме нищо, но помагахме в готвенето и чистенето. По този начин Карл ни се отблагодаряваше. Докато той беше на работа, ние си говорехме с Кристина. Тя не можеше да обясни защо толкова време бе мълчала, но сподели, че сякаш е спала месеци наред. Дните минаваха, тя все по-успешно се грижеше за себе си, а аз отново се замислих за бъдещето. Трябваше да си намерим работа и собствено жилище. Налагаше се отново да се сблъскаме с широкия свят след почти цяла година, прекарана в изгнание.

Агнес въобще не се вълнуваше от моите планове и това често ме ядосваше. Спря да ми споделя, а понечех ли аз да й кажа нещо, изглеждаше разсеяна и замислена. Започна да ми отговаря на английски, когато се обръщах към нея на шведски. Забелязах как предпочита да общува повече с Карл, отколкото с мен. Вечер двамата сядаха на дивана в кухнята и си шепнеха по цяла нощ. Точно както преди правеше с мен.

Късно една вечер Кристина седеше на люлеещия се стол и шиеше покривка за масата, а аз четях вестника и както обикновено, търсех информация за войната. Във всяка статия за загинали войници виждах Алан. Толкова бях потънала във вестника, че не забелязах как са застанали до мен, хванати за ръка. Наложи се Агнес два пъти да ми го повтори:

— С Карл ще се женим.

Погледнах първо нея, после него. Не разбирах. Та тя беше толкова малка, твърде малка да се жени. При това за Карл?

— Не се ли радваш? — възкликна Агнес и протегна ръката си с гладкия златен пръстен. — Нали се радваш за нас? Толкова е романтично! Ще се венчаем в Шведската църква. А ти ще си ми кума.

Така и стана. Черешовите дръвчета тъкмо бяха цъфнали и сватбеният букет на Агнес беше със същия цвят: рози, бръшлян и бяла мимоза. Стисках го здраво с двете си ръце, докато Карл слагаше втори златен пръстен на левия й безимен пръст. Пръстенът се заклещи на кокалчето й, но Карл го размърда напред-назад и успя да го намести. Агнес носеше бялата ми рокля от „Шанел“, която често бях обличала в Париж. Роклята сякаш беше шита за сестра ми — никога не бях виждала Агнес толкова красива. Златистата й коса се спускаше до раменете на големи вълнисти къдрици, а два кичура бяха повдигнати нагоре с шнола на бели перли.

Трябваше да се радвам за нея, но вътрешно усещах липсата на Алан. Сигурно си мислиш, че твърде много се оплаквам заради него, Джени, но ми е трудно. От някои спомени човек не може да се отърси. Остават у нас като гнойна рана. Понякога тя се пука и тогава боли, толкова страшно боли.

Червеният тефтер

А. Андершон, Карл

През следващите месеци си пролича ясно, че в къщата има нова жена. Агнес се разпореждаше, като очакваше да се съгласявам с нея и да правя каквото ми каже. Сякаш едно малко дете си играеше на възрастен. Ядосваше ме.

Една сутрин крачех по коридора. Дъските скърцаха на две места. Аз ги прескачах и продължавах да вървя напред-назад. Наближаваше осем часът и Карл скоро щеше да тръгне за работа. Щом се появи, спрях и му кимнах за довиждане. Той отвори вратата и в къщата нахлу цялата шумотевица от улицата. После отново стана тихо и аз продължих да снова напред-назад. Пръстите на дясната ръка ме боляха от много гризане на нокти и въпреки това не спирах да го правя. Влязох в кухнята.

— Не мисля да стоя повече тук. Нямам намерение цял живот да съм прислужница.

Агнес ме зяпаше, докато ядните френски думи излизаха от устата ми. Само тя разбираше езика и затова често говорех на него. Повторих й го няколко пъти, докато накрая тя кимна и се опита да ме успокои. Вече си бях събрала багажа в големия куфар от Париж и бях облякла костюм, вместо рокля. Косата ми беше прибрана, устните — начервени. Бях готова да се сблъскам с външния свят и отново да извоювам мястото си на успяла манекенка. Твърде дълго вече не бях попадала под светлините на прожекторите.

— Но къде ще отидеш? Къде ще живееш? Не е ли по-добре първо да ти намерим нещо?

Аз й изсумтях в отговор.

— Остави куфара. Не ставай глупава. — Агнес говореше спокойно. Приглади роклята си, която Карл наскоро й бе подарил. Купуваше й дрехи и я променяше по свой вкус. — Остани още няколко дни. Моля те, остани. Карл има връзки, ще ти помогне.

— Карл, Карл, Карл. Само за него мислиш. Наистина ли си въобразяваш, че той е решението на всички проблеми? Оправях се добре в Париж и без двама ви. И в Ню Йорк ще се оправя.

— Карл, Карл, Карл. Май си чух името. За какво си говорите? Проблем ли има? — Карл се беше върнал да си вземе чадъра. Обгърна Агнес и я целуна по бузата.

— Няма проблем — промърмори тя.

Той я погледна въпросително.

— Pas de problème — отсякох аз и тръгнах.

Агнес хукна след мен.

— Моля те, не ме оставяй — умоляваше ме тя. — Нали сме сестри. Трябва да сме заедно. Твоят дом е тук при нас. Имаме нужда от теб. Изчакай поне да си намериш жилище и работа. Двамата с Карл ще ти помогнем.

Агнес занесе куфара обратно до леглото ми и аз не успях да възразя. По-късно същата вечер се вгледах в лицето си в мръсното напукано огледало. Пътуването и първите месеци в Америка бяха оставили своите следи. Доскоро гладка, кожата под очите ми сега беше подута, мека и сивкава. Внимателно повдигнах веждите си нагоре. Очите ми отново се изпълниха с живот и видях себе си такава, каквато бях преди. По-млада, по-красива. Трябваше все още да изглеждам така. Усмихнах се широко пред огледалото. Усмивката, с която толкова се гордеех, сега беше измъчена. Поклатих глава и устните ми се отпуснаха.

Почти не бях докосвала гримовете от Париж. Отвих капачката на кутийката с пудра и я нанесох върху лицето си. Червените петна изчезнаха под дебелия бял слой, бръчките се заличиха. После започнах да рисувам бузите си в розово. В началото бяха малки розови кръгчета, но после започнаха да стават все по-големи и по-тъмни. Не можех да спра. Нарисувах тъмни линии около очите си чак до слепоочията. Направих веждите си черни като въглени. Покрих клепачите си плътно със сенки. Сложих си толкова много червило, че устните ми станаха двойно по-големи. Погледнах нелепото лице в огледалото. Сълзите ми се стичаха. Нарисувах един голям дебел черен кръст върху отражението си.

Червеният тефтер

П. Пауърс, Джон Робърт

Издържах така още известно време, но от живота в малката къща все повече ме хващаше клаустрофобия. Този път планирах изнасянето си малко по-добре. Когато си събрах нещата и си тръгнах, Карл вече беше отишъл на работа, а Кристина все още спеше. Реших, че така е най-добре. Така със сестра ми можехме да се сбогуваме подобаващо. Агнес се разплака и ми даде всичките си пари.

— Скоро ще се видим отново, обещавам — прошепнах аз и се прегърнахме.

Избутах я леко настрани и тръгнах, без да се обръщам. Твърде болезнено бе да гледам сълзите й. Следващите няколко нощи спах в малък хотел на Седмо авеню. В стаята ми почти нямаше място — леглото и нощното шкафче заемаха почти цялото пространство. Още първите дни написах писмо на Йоста. Разказах му как се чувствам и какво се бе случило. Този път получих отговор само след две седмици. Писмото беше адресирано до пощенския клон до Централната гара. Всеки ден ходех напразно дотам, докато най-сетне служителката ми връчи едно писмо. Толкова бях нетърпелива, че веднага го отворих. Беше написано с грозен почерк. Усмихнах се, щом го разпознах. Надявах се да съдържа билет до Стокхолм или пари. Състоеше се обаче само от думи. Йоста ми пишеше, че няма никакви пари, а животът в Стокхолм бил тежък. Войната влияела зле на всички. Той оцелявал, като разменял картини за храна и вино.

Ако можех, щях да изпратя кораб да те вземе, скъпа Дорис. Да те пренесе бързо през океана и да те доведе до красивото пристанище на Стокхолм. Аз щях да гледам с бинокъл през прозореца как моряците акостират. А щом те видех, щях да се втурна надолу и да те чакам с разтворени обятия. Мила Дорис, би било прекрасно да видя една скъпа приятелка след толкова години! Винаги си добре дошла. Знаеш го. Никога няма да забравя онова малко момиченце, което ми сервираше вино на „Бастюгатан“ 5.

Твой Йоста

Хартията беше изрисувана с красиви червени, лилави и зелени цветя. Сякаш пълзяха по дясната страна на листа, извиваха се в ъглите и обгръщаха текста. Внимателно прокарах пръст през изящните цветя, илюстрация на загрижеността на Йоста към младата прислужница, която някога бе познавал. Боите бяха релефни и аз можех да усетя всеки един размах на четката по дебелата хартия. Цветята бяха по-красиви от всички негови странни картини.

Още пазя писмото, Джени, то е при останалите, в металната кутия. Даже може да има и някаква стойност. Все пак накрая Йоста стана известен, макар и много след смъртта си.

Останах дълго в пощенския клон с писмото в едната ръка и плика в другата. Последният мост към спасението бе рухнал, а светът около мен бе станал черно-бял. Накрая внимателно сгънах листа и го прибрах в сутиена, близо до сърцето си. Желанието ми да се прибера в Стокхолм възможно най-скоро измести разочарованието. Затичах се към тоалетните. Започнах да щипя бузите си, докато почервенеят, и си сложих червило. Оправих си бежовото сако и вдигнах полата, която бедрата ми все още не можеха да изпълнят. После се запътих към агенцията за модели „Джон Робърт Пауърс“. Карл ми беше казал, че агенцията работи с красиви момичета. Така те си намираха работа като манекенки в Ню Йорк, а не чрез търговски центрове и моделиери както в Париж. Сърцето ми заблъска лудо в гърдите, щом хванах дръжката на вратата. Нямах представа какво прави агенцията, но бях готова да опитам. Красотата беше единственият ми коз.

— Hello — смотолевих тихо пред голямото бюро, зад което седеше дребничка жена. Беше облечена в тесен костюм на червени и черни райета. Побутна очилата си надолу и ме изгледа от глава до пети. — Бих искала да се срещна с Джон Робърт Пауърс — смънках несигурно на английски.

— Имате ли уговорена среща? — Поклатих глава и жената ми се усмихна надменно. — Госпожице, това е агенция „Джон Робърт Пауърс“. Не можете просто да се появите тук и да си мислите, че ще се срещнете с него.

— Просто реших, че той ще иска да се срещне с мен. Идвам от Париж и съм работила в големи европейски модни къщи като „Шанел“ например. Чували ли сте за „Шанел“?

— „Шанел“? — Жената се изправи и ми посочи един тъмносив стол край стената. — Седнете там. Веднага се връщам.

Чакането ми се стори цяла вечност. Накрая жената се върна в компанията на един нисичък мъж. Той носеше сив костюм, под него се подаваше жилетка, а от единия му джоб висеше златна верижка. И мъжът като рецепционистката ме изгледа от глава до пети, преди да каже нещо.

— Значи сте работили за „Шанел“? — Погледът му все още се плъзгаше от краката ми нагоре, но мъжът избягваше очите ми. — Обърнете се — подкани ме господин Пауърс и подчерта думите си, като завъртя ръка.

Направих половин завъртане и го изгледах през рамо.

— Явно е било доста отдавна — изсумтя той, обърна ми гръб и си тръгна. Погледнах неразбиращо към рецепционистката.

— Това означава, че можете да си вървите — кимна ми към вратата тя.

— Няма ли да ми дадете да пробвам някакви дрехи?

— Госпожице, със сигурност някога сте били много сладка манекенка. Тези дни обаче са отминали. Тук има място само за млади момичета.

Изглеждаше почти доволна. Вероятно приемаше всяко отхвърлено от господин Пауърс момиче за свой личен триумф.

Докоснах бузата си с ръка. Кожата ми все още бе гладка и мека като на дете. Прочистих гърло.

— Може ли да си уговоря среща с господин Пауърс, когато той разполага с повече време.

Жената поклати решително глава.

— Боя се, че няма да стане. Най-добре си потърсете друга работа.