София Лундберг
Червеният тефтер (13)

13

Лаптопът е на корема й и се повдига при всяко нейно вдишване. Вече цяла сутрин лежи така в полусънено състояние. От болкоуспокояващите постоянно се чувства уморена, но се мъчи да държи очите си отворени. Ако сега заспи, после цяла нощ няма да мигне. По-голямата част от екрана е заета от word файл, а в горния десен ъгъл си е оставила място за скайп. Чака Джени да й се обади и брои нетърпеливо оставащите часове от нощта в Сан Франциско.

Написва няколко думи, подрежда спомените си и се чуди дали всичко е последователно, или този абзац вече го е писала по-рано. Трябва да мисли за толкова много събития и починали хора, които някога са имали огромно значение за нея. Вдъхва отново живот на всички онези, оставили отпечатък у нея. Малко от тях имаха щастието да доживеят нейните години. Побиват я тръпки и тя усеща самотата в студената стая по-силно от всякога.

Закуската й е на нощното шкафче. Протяга се да вземе полупълната чаша с кафяв ябълков сок. Отхапала е само хапка от сандвича със сирене на подноса до нея. Хлябът има вкус на гума. Така и не свикна с шведския хляб: няма трохи, не хрупа и няма вкус на хляб. Езикът й е пресъхнал и е схванат и тя докосва с него няколко пъти небцето си, преди да надигне чашата към устата си и да отпие няколко глътки. Усеща как течността се спуска по гърлото към гръдния й кош и утолява жаждата й. Лакомо отпива още една глътка, после още една. Поглежда към часовника. Скоро в Калифорния най-сетне ще настъпи утрото. Джени и децата ще се събудят, ще влязат в жълто-зелената кухня, набързо ще си изядат закуската и ще се отправят към приключенията на деня. Дорис знае, че Джени винаги й звъни, когато е останала сама с малката. Остават още само няколко минути.

— Вече трябва да си почивате, Дорис. Оставете лаптопа за малко. — Сестрата й хвърля строг поглед и затваря лаптопа. Дорис го стиска и пак го отваря.

— Не, не може. Не го вземайте, чакам да ми се обадят — напипва с пръст флашката за мобилен интернет, която стърчи от едната USB букса. — Важно е.

— Не, трябва да си почивате. А това няма как да стане, ако държите постоянно лаптопа в себе си. А и ми изглеждате изморена. Тялото ви се нуждае от почивка, за да се излекува и отново да проходите.

Трудно е да си стар и болен и да не ти позволяват да решаваш сам кога си отпочинал, уморен или нещо по средата, както и какво да правиш и какво не. Дорис се предава, пуска лаптопа и оставя сестрата да го вземе и да го сложи на нощното шкафче, после обаче го посочва с пръст.

— Оставете го отворен. Така ще мога да видя, ако някой се опитва да се свърже с мен.

— Добре. — Сестрата завърта екрана към нея и й подава чашката с хапчета. — Трябва да си вземете лекарствата, преди да заспите.

Дорис послушно ги глътва с малкото останал ябълков сок.

— Доволна ли сте сега? — усмихва се тя.

— Боли ли Ви? — пита загрижено сестрата.

— Търпи се. — Дорис махва леко с ръка. Премигва и се мъчи да се пребори с успиващото действие на хапчетата.

— Поспете малко. Имате нужда.

Дорис кимва и отпуска главата си настрани, така че брадичката й докосва кльощавото й рамо. Заковава поглед в екрана, но усеща как започва да вижда размазано. Усеща собствения си мирис. Не е както обикновено, на нейния перилен препарат и парфюма й, а на някаква лека смесица от евтин прах за пране и пот. Затваря очи. Последното, което вижда, е развяващото се оранжево перде.

Червеният тефтер

Дж. Дженинг, Илейн

Кръглият заден прозорец на автобуса беше закрит с късо дебело оранжево перде, което се вееше напред-назад, докато се движехме по неравния път. Гледах през прозореца и не можех да откъсна поглед от всичко, което оставяхме зад себе си. Огромните сгради, чиито покриви достигаха небето на Манхатън. Колите. Предградията с красиви вили. Бурното море. Задрямах.

Няколко часа по-късно слязохме на спирка, обозначена само от една крайпътна табела и изкривена пейка. Наоколо се носеше остра миризма на море и водорасли. Силният вятър навяваше песъчинки и те се забиваха в бузите ни като остри иглички. Наведохме се и тръгнахме бавно по пустия път под съпровода на разбиващите се вълни на плажа до пътя. Вятърът бе толкова силен, че се налагаше да се накланяме силно надясно, та да пазим равновесие.

— Дали сме на правилното място? — прошепна Агнес, сякаш не смееше да го каже по-силно.

Поклатих глава и вдигнах рамене. Не я обвинявах, макар да ми се искаше. Утешавах се, че сегашната ни ситуация не бе по-различна от предишната. Нито е по-хубаво, нито по-лошо — продължаваме да сме изгубени в една чужда страна и отчаяно да се нуждаем от помощ. Трябваше да си намерим покрив над главата и някакви приходи. Кутията беше празна, остатъкът от парите бях навила на ролка и прибрала в сутиена си. Там бяха на по-сигурно място. Към тях бях прибавила и парите от Алан. Беше станала същинска пачка и постоянно усещах тежестта й до гърдите си. Ако не успеехме да намерим Илейн, щяхме да потърсим друго място. Имахме средства за още няколко нощи.

Само че съвсем се бяхме загубили. Осъзнахме го при вида на запечатаните прозорци. Дървените къщи бяха като празни сенки. Нямаше туристи, смях или живот.

— Тук няма никой. Същински призрачен свят — промърмори Агнес и спря.

Аз също спрях и двете седнахме близо една до друга върху куфарите си. Взех няколко камъчета от земята и ги сложих между пръстите си. От процъфтяваща кариера на модел в Париж с високи обувки и цял гардероб, пълен с рокли, бях стигнала до мазоли на краката, потна блуза и пуста улица някъде в Америка. И това само за няколко седмици. Не можах да сдържа сълзите си. От очите ми рукнаха неудържимо две реки по напудрените ми бузи.

— Да се върнем в Манхатън. Там ще продължиш да си търсиш работа. И аз мога да работя. — Агнес зарови лице в рамото ми и въздъхна дълбоко.

— Не, ще продължим още малко. — Усетих как силите ми се възвръщат и изтрих с ръкав сълзите и сополите си. — След като спират автобуси, трябва да има нещо тук. Все някой живее на това място. Ако Илейн е тук, ще я намерим.

Надигнахме куфара, който мъкнехме заедно, той се люшна на една страна и продължихме напред. Загубехме ли баланс, единият му край се удряше болезнено в пищялите ни, но ние не спирахме да вървим. Болеше ме, когато камъчета се забиваха в подметката ми, сякаш бях боса. Накрая, слава богу, къщите зачестиха, а чакъленият път премина в асфалт. По тротоара вървяха хора с наведени глави, облечени с дебели вълнени якета и плетени шапки.

— Стой тук и пази куфарите — заръчах на Агнес, щом стигнахме до място, което приличаше на център.

Няколко мъже седяха на една пейка. Приближих се и се усмихнах, но бях посрещната от порой неразбираеми думи. Говореше мъж с гъста побеляла брада. Заради многото миниатюрни бръчици по лицето, очите му сякаш се смееха. Отговорих му на шведски, но той поклати неразбиращо глава. Опомних се и превключих на развален английски.

— Know Elaine Jenning? — Той ме зяпаше. — Look Elaine Jenning^[1] — продължих аз.

— Aha, youʼre looking for Elaine Jenning^[2] — отвърна той и изрече още няколко неразбираеми за мен думи. Усмихнах му се смутено. Той замълча, хвана ръката ми и посочи.

— There. Elaine Jenning lives there^[3] — изрече той бавно и много ясно, сочейки към една къща малко по-надолу по улицата. Беше бяла, със светлосиня врата. Къщата беше тясна и от едната страна се издигаше кула, която й придаваше вид на кораб. Боята отпред се беше олющила и фасадата изглеждаше на петна. Боядисани в бяло кепенци пазеха прозорците от вятър. Кимнах и се поклоних в знак на благодарност, а после направих няколко крачки назад, усмихнах се и се затичах към Агнес.

— Ето там! — извиках й и посочих къщата. — Там живее! Илейн живее там!

 

 

Илейн отвори вратата и ни приветства на френски, а поздравът й беше като топла прегръдка за нас. Тя ни покани вътре, извади завивки, направи чай и ни остави на спокойствие да й разкажем за случилото се след раздялата ни на кораба. За Алан. За писмото, оказало се старо. За дните, прекарани в хотела в Манхатън. Илейн въздишаше и мънкаше, но нищо не казваше.

— Може ли да останем няколко седмици тук? И да учим английски с теб?

Илейн стана и започна да прибира чашите. Чаках да ми отговори.

— Трябва да започнем нов живот в Америка, но не знам как — продължих след малко аз.

Тя кимна и започна да сгъва дантелените покривки на масата.

— Ще опитам да ви помогна. Първо с езика, после с работата и жилището. Може да останете тук, но трябва да сме внимателни. Синът ми е малко особен.

— Не искаме да сме ви в тежест.

— Той не обича чужди хора. Ще се наложи да ви крия, ако искате да останете тук. Иначе няма как да стане.

Настана тишина. Получихме помощ, макар да си я бяхме представяли по друг начин.

Илейн стана рязко, донесе някаква кутия и я сложи на масата.

— Хайде да оставим за малко сериозните разговори. Какво ще кажете да поиграем на „Монополи“? — попита въодушевено тя. — Играли ли сте някога? Няма по-добър лек срещу тъга и мрачни мисли от една хубава игра на „Монополи“. Една съседка ми я подари, когато се нанесох тук.

Ръцете й трепереха, докато разгръщаше игралното поле. Нареди фигурките и сложи едно кристално шишенце с някаква тъмночервена течност. Подаде на Агнес фигурка с формата на кученце.

— Кучето ти отива, Агнес. Казва се dog на английски.

Агнес повтори думата, взе медната фигурка в ръка и я разгледа. Илейн я гледаше доволно.

След кратко колебание си избрах един ботуш.

— Boot — произнесе Илейн, но аз бях потънала в мисли. — Повтаряй след мен, boot.

Потреперих.

— Не ми се играе, Илейн! — Хвърлих моя boot и той се търкулна по игралното поле, а после падна на земята. — Искам да съм сигурна, че можем да останем. Какво имаш предвид, като казваш, че трябва да се крием? Защо?

— О, малко шери няма да ни се отрази зле. — Илейн се усмихна насила и стана. С Агнес я наблюдавахме мълчаливо в малката кухня. — Имам една малка стая на тавана, можете да се настаните там. Ще слизате само през деня, но не и когато синът ми си е вкъщи. Малко е срамежлив, thatʼs all.

Това е всичко. После ни заведе в таванската стая. Там имаше един тесен матрак, облегнат на стената. Илейн го смъкна. Гледахме как се вдига прахът, докато тя ни търсеше възглавници и завивки. Помогна ни да качим куфарите. Накрая ни връчи по едно гърне за ходене по нужда и заключи вратата.

— Ще се видим утре. Опитайте да не вдигате шум — заръча ни тя, преди да затвори вратата.

Тази нощ, под дебелите вълнени завивки, спахме всяка с крака към главата на другата. Навън вятърът бучеше. Леденостуден въздух се провираше през пукнатините. Това ни накара да се увием плътно със завивката, после да я придърпаме до ушите си и накрая да се завием презглава.

Червеният тефтер

Н. Нилсон, Йоста

Бързо свикнахме с правилата в малката бяла къща. Всеки ден протичаше по един и същи начин. Веднага щом синът на Илейн излезеше, тя се качваше на тавана и ни отключваше. Ние изпразвахме гърнетата си отвън и после сядахме на масата. Илейн ни сервираше горещо кафе и малко хляб. След това започваха дневните ни уроци по английски. Илейн сочеше разни предмети и говореше, докато ние й помагахме с домакинската работа. Чистехме, готвехме, шиехме, кърпехме чорапи и тъчахме килими. Илейн ни говореше през цялото време, а ние повтаряхме след нея. Още на втората седмица съвсем спря с френския. Следяхме внимателно нюансите в гласа й и така тя започна вместо отделни думи да ни дава кратки изречения. Молеше ни да вземем разни неща и ни възлагаше задачи. Понякога не я разбирахме, но тя никога не се предаваше. Опростяваше изразите си, използваше по-малко думи, жестикулираше или ни караше да познаем думата под формата на игра, докато накрая не избухвахме в смях. Чак тогава с намигване ни обясняваше какво е имала предвид. Уроците й бяха истинско бягство от действителността.

Започнеше ли се да свечерява, тя ни гонеше обратно на тавана. Чувахме завъртането на ключа и тропането на обувките й надолу по стълбите. Независимо от времето, Илейн винаги сядаше на верандата да чака сина си Робърт. Наблюдавахме я през една пролука на бялото перде. Илейн винаги се изправяше и се усмихваше широко, но Робърт никога не я поздравяваше, а просто я подминаваше с поглед, забит в земята. Всеки ден гледахме как я наказва с мълчанието си и я игнорира.

Един ден Агнес не се сдържа.

— Вие никога ли не си говорите?

Илейн поклати тъжно глава.

— Аз го изоставих. Новият ми мъж получи работа в Европа и аз нямах друг избор, освен да го последвам. Робърт никога не ми го прости. При първа възможност се върнах, но бяха изминали много години. Беше твърде късно. Сега ме мрази.

Изкарваше си гнева върху нея. Чувахме как й крещи, ако нещо не беше както трябва. Тя пък приемаше всичко и се извиняваше за щяло и нещяло. Кълнеше се в майчината си обич и молеше за прошка сина, когото завинаги бе загубила. Беше самотна в една вече чужда за нея страна, при човек без капка желание да има нещо общо с нея.

Часовете, прекарани на тавана, винаги минаваха по-бавно от тези, прекарани с Илейн. Все още помня какви мисли се въртяха в съзнанието ми там горе. Мъката от липсата на Алан. Постоянно беше в ума ми. Не разбирах как можа да ме остави отново. Как можа толкова бързо да си намери друга жена и да се ожени. Чудех се коя ли е тя и дали и за тях времето е спирало, когато са били заедно.

Неспокойствието лесно се надигаше у мен в тясното помещение и затова се мъчех да се разсейвам, като отново търсех Йоста. Всяка вечер пишех дълги писма на светлината на една малка газова лампа и му разказвах за новия ни дом. За гледката от къщата към морето и пясъка, за вятъра и как ме удря през лицето, щом изляза на двора да си поема въздух. За английския и как звучеше в ушите ми. Как думите се преплитаха в някаква каша, когато американците говореха твърде бързо, както всъщност правеха винаги. И френският ми бе звучал по същия начин през първите ми месеци в Париж. Разказвах за Илейн и странния й син. Илейн пускаше писмата ми всеки ден и после чаках търпеливо за отговор. Така и не получих такъв и започнах все повече да се тревожа, че нещо му се е случило. Знаех, че войната продължава да бушува из Европа, но трудно успявах да се добера до повече информация. В Америка животът си продължаваше, сякаш нищо не се бе случило, сякаш Европа не гореше.

Един ден писмото пристигна. В плика имаше лист хартия с няколко реда, написани на ръка, и изрезка от вестник. Статията беше за Йоста и неговите рисунки. Текстът беше критичен и завършваше с изречението: „Вероятно това беше последната изложба на този художник“. Така и никога не бях разбрала картините на Йоста, затова и не се изненадах от негативната рецензия. За мен те винаги са били абстрактни и изкривени сюрреалистични експлозии от цветове с геометрично съвършенство. Статията обаче обясняваше дългото му мълчание, а няколкото реда на Йоста разкриваха душевното му състояние. Разбрах защо писмото съдържаше само един въпрос от учтивост дали сме добре, и защо само между другото споменаваше колко се радва, че сме живи.

Стана ми мъчно за него. Явно се беше вкопчил в изкуство, за което не притежаваше достатъчно талант и което го правеше нещастен. Липсваше ми повече от всякога. Липсваха ми разговорите ни. Бяха минали девет години от последната ни среща. В статията имаше негова снимка. Изрязах я и я забодох с кабарче до леглото си. Всяка вечер, преди да духна слабата светлина на газената лампа, се питах дали някога пак ще го видя. Дали някога пак ще видя Швеция.

Червеният тефтер

Дж. Дженинг, Илейн ПОЧИНАЛА

През цялото време бяхме наясно, че не можем да се крием вечно. И логичното се случи — една ранна утрин бяхме разкрити. Агнес си беше забравила вълнената жилетка на един стол в хола и чухме как Робърт изкрещя:

— Чия е тая жилетка? Кой е бил тук?!

— Една приятелка беше тук цял следобед и пихме чай — промълви глухо Илейн.

— Казал съм ти да не пускаш никого в къщата! Не разрешавам жива душа да прекрачва прага ми! Разбра ли ме?

Агнес се приближи до мен и подът изскърца. Гласовете рязко замлъкнаха. Последваха шумни стъпки по стълбите и после той разби вратата с един ритник. Погледът му, щом ни видя, сгушени на матрака, беше убийствен. Изправихме се бързо и трескаво затърсихме дрехите си в тъмнината. Полуголи, изтичахме покрай него и избягахме на улицата. Той ни последва и изхвърли куфарите ни навън. Пантите на големия се счупиха и издрънчаха на улицата. После същата съдба сполетя и дрехите ни. Красивите ми рокли от Париж се озоваха в калта по чакъления път. Грабнахме ги и ги натикахме в куфарите. От всичко обаче най-добре си спомням колко бясно биеше сърцето ми. Видях Илейн да ни наблюдава през същата пролука на пердето, зад което Агнес бе прекарала толкова часове в мълчаливо плетене. Беше вдигнала ръка, но не ни махаше. Бе ни дала толкова много. Включително езика си. Това бе най-големият й подарък за нас. Изплашеният й поглед зад пердето е последният ми спомен от нея. Робърт стоеше на стълбите с ръце на кръста и гледаше как вдигаме куфарите и си тръгваме. Чак когато автобусът пристигна на спирката малко по-надолу по улицата, се обърна и влезе обратно вътре.

Слънчевите лъчи се отразяваха в лъщящо сивия автобус и ни заслепяваха, когато се качвахме. Червено-белите седалки бяха меки и топли. Седнахме най-отзад и се загледахме през прозореца, докато автобусът бавно се заклатушка по пътя. Не знаехме какво се случва през това време в бялата къща. И все пак изпитвахме някакво облекчение. Езикът на другите пътници вече не ни беше чужд. Можехме да говорим с шофьора и да му кажем къде отиваме. Обратно в Манхатън. Месеците, прекарани в къщата, ни бяха направили по-силни и готови за живота на свобода. Агнес дори се разсмя. Смехът я заля като вълна на безкрайното море и зарази и мен.

— Ама на какво се смеем всъщност? — успях най-сетне да си поема дъх аз.

Агнес също отново придоби сериозно изражение.

— Имам чувството, че току-що сме избягали от затвора.

— Да, този таван взе да се превръща в килия. Знае ли човек, май не беше лошо, че така се стекоха нещата.

Вече беше следобед. Щяхме да пристигнем в Манхатън по тъмно, а нямаше къде да отседнем. Когато пристигнахме на гара „Гранд Сентрал“, Агнес спеше дълбоко на рамото ми. Взехме си багажа и тръгнахме към осветената сграда за пристигащи. Оставихме куфарите в един ъгъл. Агнес изглеждаше отчаяна.

— Къде ще идем сега? Къде ще спим?

— Ако не си намерим къде да отседнем, ще трябва да останем будни тази нощ. Гледай багажа, а аз ще отида да потърся някой евтин хотел.

Агнес седна и се облегна на стената. Някакъв рус мъж се появи пред нас.

— Извинете, шведки ли сте?

Познах го от автобуса. Беше облечен в обикновен черен костюм, с бяла риза под него. Агнес отговори на шведски, но непознатият поклати глава и каза: No, no. Не говореше езика, но майка му беше от Швеция. Поговорихме си и той предложи да ни помогне. Предложи да ни настани, докато си намерим собствено жилище.

— Убеден съм, че майка ми ще се зарадва да си поговори с някого на шведски.

Спогледахме се колебливо. Не е особено разумно да последваш непознат мъж в дома му. Той обаче изглеждаше мил и честен. Вдигна тежкия ни куфар и двете с Агнес тръгнахме след него.

Какво се бе случило с Илейн, разбрахме много по-късно, когато се върнахме в Монток, за да я видим. Къщата беше необитаема и попитахме една съседка. Малко след като си бяхме тръгнали, сърцето на Илейн просто спряло по време на поредния скандал с Робърт. Той бил съкрушен. Чак тогава дал воля на тъгата по загубената си майка. Съседката каза, че същата седмица напуснал къщата и отплавал. Оттогава никой не го бе виждал.