София Лундберг
Червеният тефтер (12)

12

Мъжът пак седи до нея, а тя отново е извърнала глава към стената, както и преди.

— Не можете повече да останете тук. И не можете да се приберете вкъщи. Затова трябва да ви преместим в старчески дом. Нека бъде временно, но в момента не сте в състояние да се грижите за себе си. Сестрата ми сподели, че сте се опитали да ходите днес, но не сте успели. Как ще живеете в апартамента си? Сама?

Тя продължава мълчаливо да се взира в стената. Чува се само слабото пиукане на някаква аларма в коридора и глухите стъпки на сестрите.

— Щеше да е много по-хубаво, ако можехме да поговорим за това, Дорис. Ако поне се опитате да разберете. Знам, че сте свикнали да се справяте сама, но тялото ви се е предало. Тежко е, разбирам.

Тя бавно извърта глава и го поглежда ядосано.

— Разбирате ли? Какво по-точно разбирате? Колко е потискащо да лежиш в това легло? Колко е тежко да си мечтаеш да се върнеш вкъщи? Колко ме боли ставата? А може би разбирате какво искам и какво не? Мисля, че ще се почувствате много по-добре, ако просто си тръгнете. Разкарайте се. Да ви няма! — изсъсква разярено тя. Стиска устни, усеща как кожата на брадичката й се опъва. Одеялото се е увило около горната част на тялото й и тя прави опит да си завие краката, но пронизващата болка я спира. Мъжът се изправя, остава така известно време и я гледа мълчаливо. Дорис усеща погледа му и се досеща какво си мисли. Че е самотна дъртофелница, която никога няма да се справи сама. Нека си го мисли. Но не може да я принуди да направи каквото и да било, и двамата го знаят. Иска й се той да си тръгне и сякаш чул мислите й, мъжът прави две крачки назад, а после се обръща и излиза, без да се сбогува. Тя чува звука от късане на хартия, формулярът става жертва на гнева на социалния работник и се озовава в кофата за боклук. Дорис се усмихва. Четвърта скромна победа.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Беше петият ни ден в Ню Йорк. Налагаше се да се замислим за бъдещето си, но ни липсваха идеи как да оцелеем в новата страна. И двете изпитвахме силна носталгия. Аз — към Париж и неговите улици, а Агнес към Стокхолм. И на двете ни липсваха хората, които бяхме оставили там. Писах на Йоста. Само на него можех да се оплача по този начин. Помолих го за помощ, макар да знаех, че няма какво да направи.

Отправих се към „Блумингдейлс“ за първия си ден в склада. Бях готова за огромната разлика в сравнение с всекидневието ми в Париж. Тук не беше възможно целият ми ден да минава с усмивки. Оставих Агнес в малката стая сама със заръките ми: Не излизай от стаята, не отваряй вратата, не разговаряй с никого.

Навсякъде беше шумно. И се носеше реч на непознатия език. Хората викаха, колите надуваха клаксони. Имаше много повече автомобили, отколкото в Париж. Минах покрай няколко сгради на път за търговския център. От шахтите се издигаше пара и аз ги заобикалях, тъй като не исках да стъпвам върху тях.

Шефът ме поздрави с добре дошла. Говореше бързо, сочеше, жестикулираше, кимаше, усмихваше се и пак говореше. Сбърчи чело, като видя накрая, че не го разбирам. Произношението му не можеше да се сравнява с това на Илейн, която толкова внимателно артикулираше. Ако не знаеш езика, това директно те праща в дъното на йерархията и точно там се бях озовала аз. Извиних се, като наведох глава.

Чувствах се силна и ентусиазирана преди първия си ден, но постепенно започнах да усещам тежестта в краката и силната болка в раменете си от вдигането на тежки неща. Позволиха ми да остана няколко дни, но след това шефът ми поклати глава и ми изплати хонорара в брой. Езиковата бариера беше твърде голяма и често разбирах задачите си погрешно. Опитах да възразя, но той продължи да клати глава и ми посочи вратата. Какво щяхме да правим сега? Оставаха ни само още две нощи в хотела. На път към къщи още повече се отчаях. Къде щяхме да отидем, как щяхме да се оправим и да заживеем в тази нова страна?

 

 

Отдалече познах разрошената кестенява коса. Спрях на място и се загледах, докато хората продължаваха да минават покрай мен. И той седеше неподвижно, макар отдавна да ме бе забелязал. Бяхме толкова близо един до друг, че го почувствах като магнит, теглещ ме към себе си. Той стана от стъпалата на хотела и аз хукнах към него. Хвърлих се в обятията му и се разплаках като изоставено дете. Той отвърна на прегръдката ми и с целувки изтри сълзите ми. Огромната ми радост премина в яд. Започнах да го удрям с юмруци по гърдите.

— Къде беше?! Защо ме остави?! Защо си тръгна?! — Спря ме, като хвана здраво ръцете ми.

— Успокой се — френският му прозвуча като музика в ушите ми — успокой се, ma chérie. Майка ми се разболя, както ти написах — шептеше в косата ми. — Трябваше да съм до нея. Писах ти веднага щом дойдох. Защо се забави толкова?

Държеше ме здраво в прегръдката си.

— Съжалявам, о, колко съжалявам, Алан… Любими… Получих писмото ти наскоро и веднага пристигнах.

Той ме погали утешително по главата. Зарових лице в палтото му и вдишах аромата му. Беше точно както го помнех. Толкова много спомени. Чувствах се защитена.

Не беше облечен както преди. Раираният костюм му беше по мярка. Изобщо не беше като в Париж. Погалих сакото му.

— Нека се качим в стаята ти — прошепна той.

— Не мога, сестра ми е тук. Дойде при мен в Париж, след като ти си тръгна, и сега е горе.

— Ще си вземем друга стая. Ела!

Грабна ръката ми и ме поведе през вратата. Портиерът ни позна и кимна, а Алан започна да му обяснява нещо. Получи някакъв ключ и двамата изтичахме до асансьора. Вътре той обви топлите си ръце около главата ми и устните ни се докоснаха. Беше от онези целувки, които карат времето да спре. Не съм имала много такива през живота си. Влязохме в стаята, а той ме вдигна и ме занесе на леглото, спусна ме внимателно и се притисна към мен. Разкопча блузата ми и нежно погали кожата ми, целуна ме. Любихме се. Сляхме се в едно.

След това лежахме и дишахме в такт. Бяхме толкова близки. До ден-днешен пулсът ми се ускорява, като си припомням как се чувствах тогава. Колко щастлива бях, докато заспивах в прегръдките му.

Когато се събудих, вече се беше стъмнило. Той лежеше буден до мен, с ръце зад тила. Приближих се и отпуснах глава на гърдите му.

— Утре сутрин се връщам в Европа — прошепна той и бавно ме погали по гърба и ме целуна по челото.

Светнах лампата и го погледнах.

— Извинявай, какво каза? В Европа ли? Не можеш, та там бушува война. Не знаеш ли?

— Точно към войната отивам. Аз съм французин и мой дълг е да бъда там. Майка ми е французойка, аз съм роден там, там са корените ми. Не мога да предам семейството си, моята кръв. Те разчитат на мен.

Гледаше мрачно стената. Онзи жив поглед, на който бях свикнала, бе угаснал, сега в очите му имаше само тъга.

— Но аз те обичам — прошепнах.

Той въздъхна дълбоко, седна на ръба на леглото, опря лакти на коленете си и зарови глава в ръцете си.

— Ще трябва да се справиш без мен, Дорис. Когато се върна, все още ще съм женен.

Погалих с буза гърба му. Целунах топлата му кожа.

— Но аз те обичам, не ме ли чуваш? Дойдох тук заради теб. Щях да дойда по-рано, ако писмото не се беше забавило. Помислих, че войната те е накарала да ми пишеш. С Агнес тръгнахме колкото се може по-бързо.

Той се измъкна от прегръдката ми, стана и започна да си закопчава ризата. Вдигнах ръце към него и го помолих да се върне. Той се наведе и ме целуна. Видях сълзи в очите му.

— Винаги ще си в сърцето ми, скъпа Дорис. Ще ми се да ти бях писал пак, когато не получих отговор от теб, но си мислех, че не ме искаш.

Станах от леглото и се опитах да го спра. Бях чисто гола и помня, че той целуна първо едната ми гърда, после другата, но накрая рязко се обърна. Извади пачка пари от портмонето си. Поклатих потресена глава.

— Полудя ли? Не искам парите ти. Искам теб!

— Вземи парите, ще ти трябват. — Гласът му звучеше уверено, но усетих, че потиска плача си.

— Кога тръгваш?

— Сега. Нямам време. Пази се, любов моя. Моя най-красива роза. Не оставяй никога живота или обстоятелствата да те сломят. Ти си силна. Ходи гордо с високо вдигната глава.

— Ще се видим ли пак? Моля те, кажи, че ще се видим пак скоро.

Алан не ми отговори и през всички тези години постоянно се питам какво ли си е мислил. Как можа да се държи така хладно? Как можа да тръгне? Как ръката му бе в състояние да затвори вратата.

Аз останах сама. В едно разхвърляно легло с миризмата на пот и любов.

Червеният тефтер

Дж. Дженинг, Илейн

Всеки човек има тежки мигове в живота си. Те ни променят. Понякога го осъзнаваме, друг път не. Но болката ни следва постоянно, скрита със стиснати юмруци някъде дълбоко в сърцето и готова да избухне чрез сълзи и гняв. Или в най-лошия случай — да избие в студенина и безразличие.

И до ден-днешен, видя ли по телевизията или чуя ли някой да говори за Втората световна война, си представям как е умрял. Сякаш съм видяла с очите си как куршумите разкъсват тялото му, кръвта се плисва във всички посоки, а той крещи от ужас и отчаяние. Или как бяга по полето от някакъв танк, който обаче накрая го застига, минава през него и го оставя прегазен, с лице, заровено в калта. Или как го бутат през борда на някой кораб и той се удавя. Как умира от студ, самотен и уплашен в някой окоп. Как войници от СС го причакват в някоя тъмна уличка и го намушкват с нож. Знам, че това е странен навик, но не спирам да виждам тези картини в съзнанието си. Нищо не мога да направя. Неговата сянка ме преследва цял живот.

Онази нощ завинаги се запечата в съзнанието ми.

Моят любим… Бяхме създадени един за друг и въпреки това не бяхме заедно. Мисълта за това продължава да ме мъчи.

 

 

След като Алан затвори вратата, аз дълго останах на земята, облегнала гръб на рамката на леглото. Банкнотите бяха разпилени около мен. Нямах сили да плача. Не можех да си представя, че за последен път съм била в прегръдките му. Накрая слънчевите лъчи си проправиха път през пердето и ме изкараха от мислите ми. Оставих аромата на Алан, смесен с моя собствен, зад врата с цифрите 225, гравирани върху жълт метал. Отчаяно се мъчих да заровя спомена за него в хотелската стая, докато той плаваше с кораб към войната в Европа.

Агнес ми се разкрещя, когато се прибрах. Беше пребледняла и изтощена от безсънната нощ, прекарана в тревога насред тази чужда страна.

— Къде беше? Отговори ми! Какво се е случило?

Не намерих правилните думи и тя продължи да ми крещи. Трудно ми беше да обясня нещо, което самата аз не разбирах. Вместо това започнах да ровя из багажа за листчето с фамилията на дамата от кораба, Илейн. Хвърлях вещите през рамо, на леглото, на пода, но макар и да прерових всички джобове и да изтърсих всички дрехи, не го намерих.

— Какво търсиш? Отговори ми! — Гласът на Агнес прозвуча още по-писклив, сякаш моята паника се бе пренесла върху нея. Накрая ме сграбчи за ръката и насила ме накара да седна на леглото. — Какво се е случило? Къде беше? — попита тя със смекчен тон.

Поклатих глава, но сълзите замъглиха погледа ми. Тя седна до мен и внимателно ме прегърна.

— Разкажи ми, моля те. Плашиш ме.

Погледнах я и успях да изрека само една дума — името му.

— А… Алан… Алан.

— Дорис, трябва да го забравиш…

— Бях с него. Цяла нощ, тук в хотела. Извинявай, не мислех… Забравих… Но той дойде при мен.

Агнес стисна по-силно ръката ми. Зарових глава в рамото й, а сълзите се стичаха по лицето ми.

— Къде е той?

Бях намокрила пуловера й и сега усещах влага под бузата си.

— Тръгна си… Пак ме остави. Връща се в Европа. Отива на война.

Хълцах неудържимо. Агнес ме държеше в обятията си. Дълго останахме така в мълчание. Накрая надигнах глава и я погледнах. Тя ми подейства успокоително и този път аз намерих думи.

— Това е последната ни нощ в хотела — промълвих изтощено. — Имаме пари за още няколко дни, но после край. Трябва да си намерим жилище. Илейн ми беше дала листче с цялото си име и адрес, но не мога да го намеря.

— Аз си спомням. Фамилията й беше Дженинг.

Замълчах за момент и се опитах да подредя мислите си.

— Каза ли къде живее?

— Не. Синът й обаче е рибар и живее някъде край брега. На полуостров, ако не се лъжа. Тя каза, че къщата му била с изглед към морето.

— Мили боже, та това може да е навсякъде. Америка е огромна, сигурно има стотици полуострови! Къде е това листче!

Агнес ме гледаше с големите си очи. И двете мълчахме. Продължихме да ровим из куфарите и джобовете на дрехите си. Изведнъж сестра ми извика:

— Ама я чакай! Когато се сбогувахме с нея, тя каза, че няма търпение да се прибере и че е само на няколко часа път. Следователно, живее някъде близо до Ню Йорк.

Нищо не отвърнах, главата ми беше пълна с тревожни мисли. Агнес обаче не се отказваше.

— Как е риба на английски?

Спомних си как Илейн ни сочеше всички възможни ястия на кораба.

— Fish.

Агнес излезе от стаята. Няколко минути по-късно се върна с карта в ръце. Показа ми я развълнувана. Имаше оградени три места край морето.

— Виж, може би е тук! Портиерът огради няколко места, но само едно е полуостров. Съвсем в края на полуостров, така каза тя! Трябва да е това място, Монток.

В онзи момент нямаше какво друго да направя, освен да послушам малката си сестра и да оставя ентусиазма й да удави тревогата ми. Стегнахме си багажа, оставихме куфарите до вратата и прекарахме една последна нощ в хотела. Все още си спомням цепнатините по тавана, как проследявах с поглед очертанията им и търсех нови пътища по кафяво-сивото небе, под което се бях озовала. След години Агнес ми сподели, че и тя е лежала будна. Посмяхме се, че и двете не бяхме гъкнали, а се бяхме старали да не помръдваме, за да не събудим другата. Ако си бяхме поговорили, може би тревогата и самотата щяха да са по-поносими.

Полата, която си бях облякла сутринта, ми беше хлабава на талията. Навих блузата си и я запасах в нея, за да не се мърда. Безуспешно — полата пак се свличаше. За тези няколко седмици в Америка се бях стопила.

Двете понесохме куфарите. Най-тежкият имаше само една дръжка, затова често се редувахме. Ръцете и раменете ни боляха, но нямахме избор. Някак стигнахме до „Гранд Сентрал“, централната гара на Ню Йорк, облицована с жълто-бели каменни плочи. С помощта на картата и жестикулациите на Агнес си купихме билети до Монток. Нямахме представа как ще намерим Илейн — опитвахме се да не мислим за това. Автобусът тръгна от гарата, а ние седяхме една зад друга и наблюдавахме през прозореца. Удивявахме се на високите сгради, чиито покриви се губеха от погледа ни, на уличните латерни и електрическите жици над улиците, както и на навалицата от хора и автомобили.