Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Den Röda Adressboken, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Радослав Папазов, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: София Лундберг
Заглавие: Червеният тефтер
Преводач: Радослав Петров Папазов
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 11.02.2020
Отговорен редактор: Деметра Димитрова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1981-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16467
История
- — Добавяне
11
— Надявам се, че ме разбирате.
Тя отмества поглед, заглежда се през прозореца и започва да наблюдава облаците. Вятърът си играе с малките бели купчинки по небето и ги кара да се движат с различна скорост: по-горният слой стои на едно място, а по-ниските прелитат бързо и се изгубват от поглед.
Мъжът до нея се покашля. Капчица слюнка хвръква от устата му и пада върху късо подстриганата му брада. Изрича името й. Тя обръща глава и го поглежда, а той продължава да говори.
— Не можете да живеете сама, особено сега, когато едва ходите. Какво ще правите? Не можете да отидете дори до тоалетната без чужда помощ. Да, вие и преди едва сте успявали, както чета тук. Дорис, доверете ми се. В старческия дом ще се чувствате добре. Не е за постоянно, а и ще ви позволят даже да си вземете някои собствени мебели.
За трети път социалният работник към болницата идва при нея с документите си. Три пъти вече Дорис слуша увещанията му за това колко било важно тя да продаде апартамента си и да прибере някъде мебелите и спомените си, за които няма място в старческия дом. За трети път се бори срещу инстинкта си да го цапардоса по главата с нещо тежко. Няма да напусне „Бастюгатан“. Това ще бъде третият път, в който служителят ще си отиде без нейния подпис.
Все още обаче той не си тръгва. Барабани с пръсти по хартията и звукът отеква в ушите на Дорис. Тя обръща глава въпреки болката, която изпитва при всяко движение.
— Само през трупа ми — изсъсква тя. — Забравете, че ще подпиша, казах ви вече и стоя зад решението си.
Мъжът си поема дълбоко въздух и удря документа в нощното шкафче. Или поне се опитва: някакъв си мизерен лист хартия не може да създаде кой знае какъв шум.
— Но, Дорис, как ще се оправяте сама? Обяснете ми.
Сякаш ще го убие с поглед.
— Оправяла съм се преди инцидента. Ще се оправям и след него. Просто тазобедрената ми става е счупена. Не съм инвалид! И все още не съм умряла. А когато това се случи, то няма да е нито тук, нито в старческия дом „Блоклокан“. Освен това по-скоро е редно да ми пожелаете успех с рехабилитацията, вместо да седите тук и да губите времето и на двама ни. Дайте ми няколко седмици и ще видите, че отново ще ходя нормално. Или пък пробвайте и вие да си счупите тазобедрената става и да ви сложат нова, та да ви видим после колко добре ще подскачате няколко седмици по-късно!
— Има и по-лоши места от „Блоклокан“. Убедих директора на дома да ви приеме, въпреки че обикновено не вземат пациенти във вашето състояние. Възползвайте се от тази възможност, Дорис. Следващия път няма да имате такъв късмет и ще ви разпределят където и да е.
— Заплахите не действат на нас, дъртофелниците, би следвало вече да го знаете, след като толкова пъти идвате в стаята ми. Днес няма да е по-различно. Вървете да досаждате на някой друг. Мисля да поспя.
— Така ли мислите? — Мъжът повдига вежди и свива устни. — Че ви досаждам? Всъщност просто искам да ви помогна. Не разбирате ли, че е за ваше добро? Че няма да се справите сама? Няма кой да ви помогне.
Когато най-сетне си тръгва, по бузите на Дорис се стичат сълзи, плъзват по бръчките й и се отправят към устата й. Вкусът на сол обхваща пресъхналите й устни. Сърцето й все още блъска силно от гняв. Вдига ръката си, посиняла от системите, и докосва брадичката си. После приковава поглед в една точка на стената. Свива решително стъпалото си десет пъти. Точно както й показа рехабилитаторът. Сетне полага огромни усилия да го вдигне с няколко милиметра. Гледа бедрото си и си представя, че петата й е във въздуха. За момент успява, после отново отпуска крака си върху възглавницата. Движението е изцедило цялата й енергия. Позволява си да си почине малко и след това се захваща с третото упражнение. Натиска коляното си към леглото, така че да опъне мускула на бедрото си, отпуска и после повтаря движението. Накрая толкова се напряга, че успява да повдигне таза си с няколко милиметра. Раната от операцията я боли, но Дорис вече прави малки движения, без болката да е твърде силна.
— Как си, Дорис? Как е кракът ти? — Една сестра сяда на леглото й и хваща ръката й.
— Добре е. Не боли — лъже тя. — Утре искам да стана и да вървя или поне да се опитам. Все ще направя няколко стъпчици.
— Много добре — усмихва се сестрата и я погалва по бузата. Дорис се отдръпва. — Ще напиша в картона ти каква рехабилитация си поискала.
Отново я оставят сама. Леглото срещу нея тази нощ е празно. Чуди се кого ли ще настанят там утре, в понеделник. Понеделник, вторник, сряда. Смята на пръсти. Остават още три дни, преди да се чуе отново с Джени.
Червеният тефтер
А. Алм, Агнес
Апартамент близо до халите. Стая с кухня. Външна тоалетна и течаща вода на двора. Не беше най-прекрасният квартал за живеене, но жилището си беше наше и там бяхме само двете. Агнес и аз. Спяхме заедно в едно малко легло. Скърцането, когато някоя от нас се обърнеше, се превърна в мелодия. Затворя ли очи, все още мога да я чуя. Дори най-малките движения караха ръждясалите пружини и кривата желязна рамка да засвирят. Понякога даже се боях, че цялото легло ще се разпадне.
Агнес беше очарователна. Тази дума най-добре я описва. Винаги ми помагаше и проявяваше разбиране. Но същевременно беше мълчалива и понякога малко тъжна. Нощем се въртеше насън и тихичко ридаеше. Сълзите се стичаха по бузите й, без да се събуди. Просто се притискаше към мен. Опитвах ли да се преместя, тя ме следваше, докато накрая едва не падах на земята.
Една сутрин, докато пиехме чай в леглото, Агнес започна да разказва. Думите й ми помогнаха да я разбера, или поне донякъде. Беше преживяла ужасни неща, от които аз се бях спасила. С мама били толкова бедни, че нямали пари за храна. Сестра ми не ходела на училище. Изгонили ги от апартамента и прекарали последните месеци при Ана Кристина.
— Мама така страшно кашляше — говореше Агнес, а гласът й бе толкова тих, че едва я чувах. — След всеки пристъп по ръцете й имаше кръв, тъмночервена и плътна като слуз. Спяхме заедно на кухненския диван и аз усещах как тялото й се гърчи от болка при всяко кашляне.
— Ти беше ли до нея, когато почина? — попитах аз и сестра ми кимна. — Какво каза тя, каза ли нещо изобщо?
— Желая ти достатъчно… — Агнес замлъкна. Хванах ръката й и преплетохме пръсти.
— Получихме ги. Достатъчно гадории. Не мислиш ли?
Разсмяхме се. Както вероятно само сестрите могат да се разсмеят една друга. Макар все още да не се познавахме.
Никога няма да забравя първото лято с Агнес. Джени, ако искаш да опознаеш някого добре, трябва да делиш едно легло с него. Няма нищо по-обезоръжаващо от това да се сгушиш до някого късно вечер. Тогава си такъв, какъвто си, без оправдания и извинения. Благодарна съм на ръждясалото легло, че отново станахме сестри. Сестри, които си споделят всичко.
В свободното ми време се разхождахме из парижките улици — и двете с шапки и ръкавици, та да се предпазим от слънцето. Разговаряхме на френски. Сестра ми учеше думи на улицата. Кола, колело, рокля, шапка, паве, книга, кафене. Това се превърна в игра. Аз посочвах нещо и казвах думата на френски, а тя повтаряше. Навсякъде търсехме думи. Агнес учеше бързо и нямаше търпение да тръгне на училище. Така и аз щях да вляза в обувките й и да изживея поне малка част от онова детство, което тъй рано бях изгубила.
После страхът отново се развихри. Опасенията, че пак ще има война, които хората споделяха шепнешком във всяко кафене, се оправдаха. Започна унищожителната Втора световна война. Жегата и безпокойството от неизвестното бъдеще бяха налегнали парижките улици. Отначало Франция бе пощадена и животът в Париж продължи, сякаш нищо не се бе случило. Усмивките на хората обаче мистериозно бяха изчезнали. Война и пушка бяха сред новите думи, които с Агнес чухме на улицата. Изведнъж започнах да получавам все по-малко работа. Модните къщи започнаха да пестят, а това за нас се превърна в истинска финансова катастрофа. Дори търговските центрове спряха да наемат манекени. Агнес продължи да ходи всеки ден на училище, докато аз само чаках телефонът да звънне и да ми възложат отново познатите задачи. Накрая започнах да търся друга работа, но никой не искаше да ме назначи. Получих отрицателен отговор както от касапина, така и от пекаря и аристократичните семейства. Все още имах някакви спестени пари, но те се топяха бързо.
В апартамента имахме едно пращящо старо радио от тъмно дърво, с пожълтяла задна част и позлатени копчета. Включвахме го всяка вечер. Събитията пряко ни засягаха. Предаванията ставаха все по-брутални, съобщаваше се за стотици жертви. Войната беше толкова близо, а същевременно имахме чувството, че е толкова далеч. Агнес си запушваше ушите, но аз я принуждавах да слуша, за да знае какво се случва.
— Спри, моля те, Дорис, спри! Такива ужасни картини изникват в съзнанието ми! — проплакваше тя.
Веднъж просто скочи на крака и изхвърча от апартамента. Тъкмо обясняваха как германците са превзели Варшава и полската съпротива е пречупена. Намерих я в задния двор, свита край дървата. Беше обвила здраво краката си с ръце, а погледът й беше празен. От покрива се чуваше глухото гукане на гълъбите. Бяха навсякъде и цялата пътека беше побеляла от изпражненията им.
— За теб може да са само цифри — изсъска ми Агнес — но всъщност ставаше дума за хора. Хора, които доскоро са били живи, а сега са мъртви. Разбираш ли?
Последните думи ги изкрещя с укор, сякаш не разбирах смисъла на думата „мъртъв“. Свих се и аз плътно до нея.
— Не искам да умра — разплака се тя и отпусна глава на рамото ми — не искам да умра. Не искам германците да идват тук.
Червеният тефтер
С. Смит, Алан
Един ден Агнес се прибра вкъщи с писмо в ръка. Пликът вероятно някога е бил бял, но сега беше пожълтял и мръсен, целият в печати, марки, лепенки и задраскани адреси. Вътре имаше писмо от Америка.
Беше изминала повече от година, откакто той бе изчезнал. И сега, насред целия ужас от войната, най-сетне беше пратил писмо. Сякаш беше чул нестихващото ми безпокойство, че съм го загубила. В плика имаше брошура за пътувания към Ню Йорк и пачка долари. Думите, написани на листа хартия, завинаги се отпечатаха в съзнанието ми:
Скъпа Дорис, моя най-прекрасна роза. Наложи се да напусна Париж внезапно и не успях да се сбогувам. Прости ми. Баща ми дойде и ме взе, защото майка ми има нужда от мен тук. Нямах избор.
Ела при мен. Нуждая се от теб. Прекоси океана, та да мога отново да те взема в прегръдките си. Ще те обичам вечно. Изпращам ти всичко, което ти трябва за пътуването. Ще се погрижа за теб, щом дойдеш.
Ще се видим скоро, липсваш ми.
Подателят беше Алан Смит. Моят Алан.
Препрочитах писмото отново и отново. Отначало се ядосах. Толкова дълго нямаше вест от Алан, а сега ми пишеше толкова кратко писмо. После обаче радостта надделя. Сякаш отново се изпълних с живот, сякаш парализиращата мъка започна да ме отпуска. Той беше жив, никъде не бях сгрешила, обичаше ме.
Прочетох писмото на Агнес.
— Заминаваме! — извика тя със сериозен поглед и повдигнати вежди. — Защо да седим тук, където друго, освен война не ни очаква.
Непрекъснато се носеше слух, че германците арестували цивилни граждани. Изкарвали ги от домовете им и конфискували цялото им имущество. Не знаехме какво се случва с жертвите, но бяхме изплашени. Сестра ми се стряскаше от ужасяващите истории, които чуваше в училище, където всичко се изопачаваше и преувеличаваше.
Вечер седяхме в кухнята и разговаряхме за пътуването. Агнес беше така убедена, че го иска. Нямаше сили да се бори със страховете си. Бързо взехме решение. И двете искахме да заминем. При мен обаче копнежът за Алан бе по-силен от страха. Продадох по-голямата част от дрехите, шапките и обувките си, както и всички мебели и картини. Останалото прибрахме в два големи куфара заедно с писма, снимки и бижута. Изпразних банковата си сметка и събрах една значителна сума в банкноти в стара кутия от бонбони, която Алан ми беше подарил. Държах я плътно до себе си, скрита в дамската ми чанта.
Отново бях побрала целия си живот в няколко куфара, но за първи път го правех като голям човек. Чувствах се сигурна и изпълнена с надежда. Единственият останал жив член на семейството ми беше с мен и с Алан щяхме отново да бъдем заедно.
Червеният тефтер
Дж. Дженинг, Илейн
Беше един дъждовен и мрачен ноемврийски ден през 1939 година. Бях си облякла мекото червено палто от кашмир. То се открояваше сред всички останали сиви и кафяви палта. Бях увила главата си със сив шал и така с достойнство се качих по рампата на кораба, за да напусна Европа и кариерата си. Продължавах да бъда манекенката Дорис. Кеят гъмжеше от хора със или без билет. Някои ме познаха от цветните снимки от списанията и започнаха да ме сочат с пръст и да си шепнат. Други пък бяха изцяло отдадени на сбогуването през сълзи с близките си. Бях стигнала почти догоре, когато се обърнах и помахах на света — сякаш бях някоя кинозвезда. Никой обаче не ми отвърна. Агнес се качи, без да се обръща. За нея Париж беше междинна гара, от която скоро щеше да остане само блед спомен. Аз пък завинаги щях да запазя в сърцето си времето, прекарано в този град. Докато корабът ни, който бе един от последните, отплавали от Генуа, напускаше пристанището, аз гледах тъжно към брега от прозореца на каютата.
„СС Вашингтон“ беше голям и красив кораб. Дадоха ни просторна каюта с двойно легло, което не скърцаше. Освен това матракът не потъваше по средата и така имахме малко повече място. Първата нощ и двете не можахме да заспим.
— Кажи ми, че се облича елегантно. И че е богат. Разкажи ми всичко! О, толкова е романтично… — прошепна Агнес.
Не знаех какво да й отговоря. Щом затворех очи, виждах лицето му и съвсем ясно си спомнях неговия аромат, който толкова пъти бях усещала в прегръдките му. Но не знаех почти нищо за него. Беше изминало твърде много време.
— Той е архитект и визионер. Има много чудати идеи, но ти ще го харесаш, защото се смее често.
— Ама не разбрах дали се облича елегантно — засмя се Агнес и аз запратих възглавницата си право в лицето й. Никога не спираше да задава въпроси. Разказах й всичко, което помнех. Как сме се срещнали, колко импулсивно сме действали, колко сме били щастливи и колко страстна е била връзката ни. Говорих й за зелените му очи. За усмивката му.
Зачудих се защо все пак ми пише. Защо сега, а не по-рано? Дали новините за войната бяха стигнали до него? Колкото сълзи бях проляла при изчезването му, толкова сега бях изпълнена с очакване и любов, като знаех, че той все още мисли за мен. Копнеех да го видя.
Преди да се качим на кораба, изпратих две писма. Едното беше за Йоста. Бяхме позагубили връзка през последните години, но въпреки това исках да знае къде се намирам. Обрисувах подробно с думи последните си мигове в Париж. Другото писмо беше за Алан. В него имаше подробности относно пристигането ни и кратко съобщение, подобно на неговото. Скоро щяхме да се видим. Виждах го пред очите си като сцена от внушителен филм. Той ни чака на кея, облечен в прекалено големия си костюм, а разрошената му коса се вее на вятъра. Аз съм с елегантното червено палто. Щом ме забелязва, се усмихва широко и ми маха. Аз се втурвам към него, хвърлям се в обятията му и го целувам, фантазиите ми нарастваха с всяка изминала нощ на люлеещия се кораб. Същевременно обаче ставах и все по-нервна.
На кораба постоянно организираха разни мероприятия, планирани до най-дребния детайл от ентусиазирания екипаж: стрелба по глинени гълъби, боулинг, танци, викторини. С Агнес се сприятелихме с много нови хора. Преди да отплаваме, изобщо не се бяхме замисляли, че не знаем английски. Импулсивното ми решение беше продиктувано от любов, какво значение имаше езикът? Знаех само няколко думи на английски, а Агнес и тях не знаеше. За щастие, се запознахме с Илейн Дженинг, една по-възрастна американка, която говореше френски, и тя се превърна в наш ангел спасител. Ние посочвахме нещо, тя казваше думата на английски, а ние я повтаряхме. Бързо научихме всички възможни предмети на кораба. На нея й беше приятно да учи някого на майчиния си език и затова изговаряше всяка дума възможно най-точно и ясно, та да я запомним по-лесно.
Илейн наскоро бе останала вдовица. Мъжът й бил търговец и двамата бяха обиколили целия свят. Последните две години прекарали във Франция. И тя като мен бе живяла сред висшата класа на Париж. Носеше дрехи, шити по поръчка, и няколко различни огърлици с перли. Понякога си въобразявах, че съм я виждала в търговския център сред дамите, които бяха подръпвали роклите ми в търсене на нещо елегантно. Пудрата по лицето й постоянно се стичаше на вадички в бръчките й, когато се потеше, и тя се бършеше с бродирана носна кърпа, от което кожата на лицето й изглеждаше винаги на ивици. Носеше косата си прилежно вързана със сребриста лента. От време на време преместваше фибите си, преди да са поддали от тежестта на косата й. Илейн ни караше да се чувстваме сигурни насред океана, на път към неизвестното.
Повечето от пасажерите на кораба бягаха от нещо. Илейн се прибираше у дома. Връщаше се към живота, който бе оставила зад себе си преди повече от трийсет години.
Червеният тефтер
С. Смит, Алан
С Агнес стояхме на палубата, скрити под черен чадър, и с изумление оглеждахме небостъргачите, които се извисяваха до сивите облаци. Времето беше мъгливо и валеше ситен дъждец; капчиците се шмугваха под чадъра с помощта на вятъра. Вдигнах яката на палтото си и зарових брадичка в шала. Наклоних леко чадъра, та да пази по-добре, но Агнес решително го изправи отново. Пречеше й да вижда, а не искаше да изпусне и най-малкия детайл по пътя към пристанището. Изпищя радостно, когато съзря Статуята на свободата, внушителния подарък от Франция. Статуята гледаше към нас, вдигнала високо факлата в ръката си. В този момент бях убедена, че ни очаква хубав живот. Въпреки това ми се наложи четири пъти да отида до тоалетната. Агнес ми се изсмя след четвъртия.
— Притеснена си, а? — усмихваше се тя, без да откъсва поглед от брега.
От коментара й не ми стана по-добре и затова изсумтях:
— Разбира се, че съм притеснена, не съм го виждала от толкова време. Представи си, че не го позная?
— Просто върви бавно. И се усмихвай. Преструвай се, че знаеш накъде си тръгнала. Така всичко ще се нареди.
— Да вървя бавно и да се усмихвам? Звучи като нещо, което мама би казала. Тя имаше безброй странни идеи.
Агнес се засмя.
— Да, така си беше. Все обичаше да повтаря „бъди силна“. На теб казвала ли ти го е?
Аз също се засмях и кимнах. Звучеше ми много познато.
Когато слязохме от кораба, послушах съвета на сестра си. На сбогуване двете дълго прегръщахме Илейн, а тя ми даде бележка с красиво изписан адрес.
— Ако някога имате нужда от помощ, да знаете къде да ме намерите — прошепна Илейн.
Разменихме си целувки по бузите с останалите пътници, с които се бяхме запознали, и аз тръгнах бавно с червеното си палто по тясната рампа. Исках веднага да ме забележи. Усмихвах се с мисълта, че ме гледат.
Спряхме след паспортния контрол. Беше пълно с хора в очакване на някого. Следващите минути ми се сториха часове. Навсякъде около нас се носеха думи на език, който почти не разбирахме. С Агнес седнахме на куфарите си, които един носач ни беше смъкнал от кораба. Леденостуденият вятър полази по чорапогащника и под полата ми. Потреперих. Агнес се заглеждаше във всеки преминаващ. В сините й очи се четеше надежда. В моите пък имаше сълзи. Никой от тези хора не беше Алан.
Беше изминал почти цял час, когато един мъж в черен костюм се приближи. Носеше каскет, но го свали, докато разговаряше с нас.
— Miss Alm? Miss Doris Alm? — попита той.
Аз станах от куфара.
— Yes, yes — отговорих развълнувано. Подадох му единствената снимка, която имах на Алан и която бях сложила в античен медальон. Често го носех на врата си, но никога преди не го бях отваряла. Агнес се наведе любопитно.
— Защо не си ми казала, че имаш негова снимка?! Това обаче не е Алан — посочи мъжа с пръст тя. — Кой е този?
Той измърмори нещо на английски. От вътрешния си джоб извади пощенски плик и ми го подаде. В него имаше няколко реда на френски.
Скъпа Дорис,
Останах крайно смутен, когато получих писмото ти. Не знам какво те води насам, след като измина повече от година. Мила Дорис, защо идваш чак сега? Чаках те месеци наред, но напразно. Бях принуден да остана тук, защото майка ми беше много болна и не можех да я изоставя.
Накрая нямах сили да чакам повече и да се надявам. Реших, че си ме забравила. Продължих напред. Сега съм женен и не мога да се срещна с теб. Шофьорът ще те закара в хотел, където има резервирана стая на твое име. Там можеш да останеш две седмици за моя сметка. Няма как да се видим. Ужасно съжалявам. А.
Припаднах.
Агнес ме пляскаше по бузите.
— Дорис, стегни се! Нямаме нужда от него. Досега успявахме да се справим, а ти от години се бориш сама в живота. Остави я тази мечта и стани.
Не ми стигаше въздух, усещах голяма тежест в гърдите си. Той това ли беше? Просто една мечта? Агнес ми помогна да се изправя. Помогна ми да се кача в колата на мъжа. Не помня нищо от пътуването. Нито билбордове, нито хора, миризми или думи. Беше изминала цяла година, откакто той бе изпратил писмото. Трябваше да се досетя, когато видях пожълтелия плик и всички тези задраскани адреси. Само да беше дошло навреме, сигурно аз щях да съм на мястото на жена му. Сега до него имаше друга. Усетих как стомахът ми се преобръща при тази мисъл. Доповръща ми се.
С Агнес лежахме прегърнати в голямото меко хотелско легло, скрити от страшния свят навън. Отново бяхме в чужда страна с непознат език. Нямахме планове и разполагахме с твърде малко пари. Не можехме и да се върнем. Бяхме оставили зад себе си Европа в разгара на война.
Пред прозореца, само на около трийсет сантиметра, започваше тухлената фасада на съседската къща. Толкова дълго се бях вторачила в нея, че очертанията й започнаха да се размиват пред очите ми. На четвъртия ден станах. Измих се и си напудрих лицето, сложих си червено червило и си облякох най-красивата рокля. После тръгнах по улиците на града, които бяха изпълнени с живот и разговори. На развален английски успях да попитам за търговските центрове в близките квартали. Посетих всеки един от тях, но манекените там бяха различни. Те се държаха като рекламни агенти, разговаряха с клиентите и ги развеждаха. В Париж на никого от нас не му се налагаше да каже и дума, всъщност даже не ни беше позволено да говорим. Тук от манекените се очакваше не само да показват дрехите, а и да ги продават.
След като се бях поразходила нагоре-надолу по улиците, накрая успях да си уредя работа на пробен период за един ден в „Блумингдейлс“. Озовах се в склада. Там аз, уважавана в Париж манекенка, трябваше да опаковам стоки и да шия рокли с тънките си пръсти и лакираните си в червено нокти, но бях твърдо решена да получа работата и да остана. Сега обаче ни трябваше и жилище.