София Лундберг
Червеният тефтер (10)

10

— Ужасно е да те гледам така! Още ли те боли? Да дойда ли?

— Не, Джени, какво ще правиш тук при една дъртофелница? Ти си млада, трябва да излизаш и да се забавляваш, а не да се грижиш за разни инвалиди.

Дорис обръща лаптопа, свещеникът все пак й го донесе, и маха на сестрата, която в този момент оправя леглото срещу нейното.

— Сестра, елате да видите моята Джени.

Сестрата се приближава и поглежда любопитно към екрана с единствената посетителка на Дорис.

— Ползвате скайп? Явно не ви е страх от новите технологии.

— Кого да го е страх? Дорис ли? Та тя винаги е в крак с времето. Няма да намерите по-модерна баба — смее се Джени. — Добре ли се грижите за нея? Ще се оправи ли?

— Разбира се, че се грижим за нея възможно най-добре, но не мога да ви кажа нищо относно състоянието й. Искате ли да разговаряте с лекаря на Дорис? Мога да уговоря телефонен разговор с него.

— Чудесно. Ако нямаш нищо против, Дорис?

— Питай го, на мен така или иначе не вярваш — усмихва се Дорис. — Ако ти каже обаче, че скоро ще умра, му обясни, че вече знам.

— Стига си приказвала така! Няма да умираш. Нали се разбрахме.

— Винаги си била наивна, скъпа Джени. Виждаш ме обаче на какво приличам. Смъртта се спотайва във всяка една бръчка, лепнала се е за тялото ми. Скоро ще ме пречупи. Такъв е животът. И знаеш ли какво? Ще бъде много хубаво.

Джени и сестрата се споглеждат, едната повдига вежди, другата си поема дълбоко въздух и бавно го издишва. Сестрата поне има къде да отиде. Оправя възглавницата на Дорис и изчезва през вратата.

— Престани вече да говориш за смъртта, Дорис. Това са глупости, които не искам да слушам. Jack! Come here, say hi to auntie; sheʼs badly hurt and in a hospital.^[1]

Високият тийнейджър се домъква до лаптопа. Помахва на камерата, а когато се усмихва, шината на зъбите му се вижда, той се усеща и бързо затваря уста.

— Гледай, check this out — насочва камерата към пода. После се качва разкрачен на скейтборда си. Повдига с единия си крак борда, превърта го и той пада на четирите си колела. Дорис му ръкопляска и извиква „браво“.

— Казала съм ти да не караш скейтборд вътре! — извиква ядосано Джени и после се обръща отново към Дорис. — Направо е обсебен от това нещо. Какво му става? Някаква проста дъска на колела му отнема вниманието по цял ден. Ако не сменя колелата, ще упражнява някакви трикове. Трябва да му видиш коленете, ще му останат белези за цял живот.

— Остави го, Джени. Защо просто не му вземеш наколенки?

— Наколенки ли? На тийнейджър? Не, опитвала съм, ама той отказва да ги носи. Не мога да му ги забия за краката. Не е яко с тях, разбираш ли? — завърта очи Джени и въздъхва.

— Млад е, остави го. Нищо няма да му стане от някой и друг белег. По-добре да ги има по тялото си, отколкото в душата. Изглежда ми щастлив.

— Да, винаги си е такъв. Предполагам, че съм имала късмет. Добри деца са.

— Имаш прекрасни деца. Така ми се ще да прелетя през океана и да ви прегърна всички. Но просто е невероятно, че мога да ви виждам оттук. Преди беше много по-трудно да поддържаш връзка с хората. Казвала ли съм ти колко бях малка, когато видях майка си за последен път?

— Да, казвала си ми. Разбирам, че са били трудни времена. Но накрая си се върнала в Швеция, както винаги си искала.

— Да, върнах се. Понякога се чудя дали нямаше да е по-добре да бях останала с вас. При теб и майка ти.

— Не, недей така. Не съжалявай за нищо, достатъчно други грижи имаш. Когато те налегне носталгията по миналото, си мисли за хубавите неща — усмихва се Джени. — Не искаш ли да се преместиш при нас? Мога да намеря някой старчески дом тук в Сан Франциско.

— Ти си най-прекрасното създание на света, толкова съм щастлива, че те имам, скъпа Джени. Но не, благодаря, ще си остана тук, както бях решила. Нямам сили за друго… И като казах, че нямам сили, мисля, че е време да си почина. Прегръщам те, мила. Поздрави Уили и скоро ще се чуем пак, нали?

— И аз те прегръщам, Доси! Да, следващата седмица по същото време. Тогава тъкмо ще са те оперирали…

— Да — въздъхва Дорис. — Така е.

— Не се притеснявай, всичко ще мине добре. За нула време ще проходиш отново, ще видиш — кима Джени с широко отворени очи.

— Следващата седмица по същото време — промълвява Дорис и изпраща задължителната въздушна целувка.

Бърза да затвори на ентусиазираната Джени, но след това тишината внезапно я връхлита като дебело мокро одеяло. Дорис продължава да се взира в черния екран. Няма сили да помръдне ръцете си и да напише още няколко реда, както си е намислила. Диша тежко и усеща ужасен вкус в устата си след поредното оригване. Стомахът й е разстроен от болкоуспокояващите. Чувства го подут и чувствителен. Премества топлия лаптоп върху корема си, затваря очи и усеща облекчение от топлината.

 

 

Някаква сестра влиза в стаята. Оставя лаптопа върху нощното й шкафче, завива я и изгася лампата.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Сякаш във вените ми течеше въглеродна киселина. Онази нощ почти не мигнах, а работният ден после мина неусетно. Когато най-сетне приключих задълженията си, изтичах на бегом от търговския център, като прескачах по три стъпала наведнъж. Той ме чакаше на пейката в парка. Държеше скицник в ръка и рисуваше нещо с молив. Гола жена, чиято коса се спускаше по тялото й и закриваше гърдите й отчасти. Засрамих се от гледката. Той махна скицника при вида на зачервените ми бузи и се усмихна смутено.

— Само се опитвах да нарисувам красотата ти — промълви той.

После разлисти скицника и ми показа други картини, най-вече на сгради и градини. Рисуваше хубаво, наблягаше с молива на детайлите и ъглите. Имаше и една рисунка на магнолия — дебели клони, осеяни с тънки, нежни цветове.

— Кое е любимото ти цвете? — попита ме разсеяно и продължи да рисува.

Замислих се и си спомних цветята в Швеция, които толкова ми липсваха. Накрая отговорих: „Рози“ и му разказах за белите рози пред работилницата на татко. Споделих колко ми липсва и как е починал. Той ме прегърна и ме притисна към себе си, а аз отпуснах глава на гърдите му. Погали ме нежно по косата. В онзи миг вече не се чувствах самотна.

 

 

Тъмнината се спусна над парка и пейката, на която седяхме. Сладостният мирис на жасмин се носеше във въздуха, птичките замлъкнаха, а уличните лампи светнаха и хвърлиха бледа светлина върху чакъления път.

 

 

— Усещаш ли? — попита внезапно той и разкопча горните две копчета на ризата си. — Усещаш ли топлината?

Кимнах, а той хвана ръката ми и я допря до челото си. То беше влажно от избилите капчици пот.

— Ръката ти е толкова хладна, любов моя — смъкна я от челото си и я целуна. — Как може да е така хладно, когато жегата е толкова смазваща.

Лицето му изведнъж се озари. Винаги ставаше така, щом му хрумнеше нещо. Сякаш се забавляваше от собственото си въображение. Подаде ми ръка да стана, притисна ме към себе си и се завъртя с танцувална стъпка.

— Ела, ще ти покажа едно тайно място — прошепна той, притиснал чело към моето.

Тръгнахме по вечерните улици на Париж, сякаш имахме цялото време на света. Толкова ми бе лесно да разговарям с Алан. Можех да му споделя мислите си. Да му разкажа за носталгията, за мъката си. Той слушаше. Разбираше.

 

 

Накрая стигнахме до внушителния виадукт ДʼОтьой. Той беше на два етажа, по които влаковете преминаваха над широката река. Слязохме по стълбите до плажа, където лодките бяха вързани през нощта.

— Какво ще ми показваш и къде е това тайно място? — Поколебах се и спрях на стълбите. Алан изтича нетърпеливо обратно, да ме вземе.

— Хайде, не можеш да се наречеш истинска парижанка, ако не си се къпала в Сена.

Изгледах го изумена. Да се къпя? Как изобщо му беше хрумнало.

— Ти добре ли си? Няма да се събличам пред теб. Нали не си си го помислял?

Отдръпнах се от него, но Алан не пускаше ръката ми и оставаше непоколебим. Скоро отново се озовах в прегръдките му.

— Ще си затворя очите — прошепна той. — Няма да гледам, обещавам.

Три лодки бяха вързани една за друга. Покатерихме се на едната, която имаше стълба на задната част. Алан си съблече ризата и си събу панталона, а после скочи във водата прецизно, с главата надолу. Сетне настана тишина и постепенно повърхността на реката отново стана гладка. Извиках името му. Тогава той изплува отново до лодката, хвана се за ръба и облегна ръце. Водата се стичаше от тъмната му коса. Усмихна се и белите му зъби проблеснаха в нощта.

— Криех се, за да може госпожицата да скочи необезпокоявана във водата. Хайде, побързай — засмя се той и отново изчезна.

Можех да плувам. Бях се научила в Стокхолм. Беше обаче толкова тъмно, че се поколебах. Сърцето ми биеше бясно от страх. Накрая изритах обувките си и си свалих роклята. Отдолу носех корсет, както беше обичайно за онова време. Корсетът беше от дебела коприна, с телесен цвят. Не го съблякох. Когато протегнах крак над реката, Алан го хвана и ме дръпна. Изпищях и паднах с плясък в прегръдките му. Смехът му кънтеше под моста.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Алан винаги успяваше да ме разсмее. Преобърна всичките ми разбирания за света, макар същевременно да го смятах за леко побъркан. Чак сега разбирам как неговите виждания се основаваха на дълбоките му познания за човечеството и посоката, в която бе тръгнал светът. Като гледам днешните семейства, виждам хората, за които той говореше преди толкова години.

— Домът е твоят собствен свят — казваше Алан — твоето лично кралство. Затова и домът трябва да отговаря на начина ти на живот. Кухнята да е подходяща за храната, която ще се готви в нея, за хората, които ще живеят там. Кой знае, може би в бъдеще жилищата изобщо няма да имат кухни. А и защо са ни, ако има ресторанти, където готвят далеч по-вкусно от нас.

Изключително се забавлявах как говори за домове без кухни, при положение че тъкмо се бяха появили първите хладилници и други кухненски уреди. Всички се стараеха да се снабдят с възможно най-модерното оборудване.

— Може би кухните на бъдещето ще изглеждат като тези в ресторантите — смеех се аз. — Вероятно ще се счита за нормално да си имаш личен готвач и сервитьор в трапезарията?

Алан винаги игнорираше ироничните ми подмятания и оставаше сериозен.

— Имам предвид, че всичко се променя. Старите сгради се събарят и на тяхно място се строят нови. Украшенията придобиват някаква функция. Затова и стаите ще придобият ново значение.

Поклатих глава — не бях сигурна дали говори сериозно, или се шегува. Обожавах способността му да си фантазира някакви неща и да създава абстрактни сюрреалистични картини, които отговаряха на характерната за онова време парижка живопис. За Алан архитектурата беше в същността на човешките взаимоотношения и отговор на всички загадки на живота. Възхищаваше се на разни строителни материали, ъгли, фасади, стени и ниши. По време на разходка изведнъж се заковаваше на място, за да съзерцава някоя сграда. Налагаше се да го замервам я с шал, я с ръкавица, за да се сети и да тръгне. После се приближаваше към мен, прегръщаше ме и ме вдигаше. Завърташе ме, сякаш бях дете. Харесваше ми да се държи с мен, като че ли съм негова собственост, и че си позволява да ме целува пред всички хора насред улицата.

Понякога ме чакаше пред студиото, където работех. Щом приключех и излезех все още с грим на лицето, той гордо ме прегръщаше през кръста и ме водеше към някой ресторант. Странно е, но с Алан винаги имахме толкова много теми за разговор, че никога не настъпваше неловко мълчание. Разхождахме се бавно из Париж и погълнати един от друг, не забелязвахме нищо от заобикалящата ни суматоха на града.

Алан не разполагаше с много собствени пари. Освен това въобще не знаеше как да се държи в по-изискана компания. Всъщност дори нямаше как да се озове сред такива хора, тъй като единствените му официални дрехи бяха безнадеждно старомодни и твърде големи. С тях имаше вид на тийнейджър, облякъл стария костюм на баща си. Ако не беше онова негово пленително излъчване при първата ни среща на пейката, вероятно никога нямаше дори да го забележа. Споменът от онзи ден винаги ме е карал да не съдя хората по външния им вид.

Понякога не е нужно човекът срещу теб да има същите интереси или стил, Джени. Достатъчно е да умеете взаимно да се разсмеете.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Дните ми минаваха по един и същ начин. Усмихвах се с тъмночервените си устни, позирах, както ми кажеха, радвах дамите от висшата класа и накланях глава пред правоъгълната кутия на фотографа. Мислите ми обаче бяха изпълнени с любов и копнеж. Мислех за Алан през цялото време, когато не бяхме заедно. Обичах да седна до него на пейката в парка. Той си рисуваше някакви линии в скицника, които по-късно се превръщаха в сгради. Беше проектирал вече един цял град. Често си представяхме в коя от къщите бихме живели.

Понякога ми се налагаше да работя извън Париж. И двамата мразехме тези дни. Веднъж Алан дойде до апартамента и ме взе с кола под наем. И до ден-днешен помня марката — черен „Ситроен Тракшън Авант“. Алан заяви, че ще ме закара чак до двореца в Прованс, където трябваше да представям дрехи и бижута. Не беше опитен шофьор, може би даже сядаше за първи път зад волана, и ме раздруса доста, а и в началото колата постоянно му изгасваше. Аз пък се смях до сълзи.

— Никога няма да стигнем, ако продължаваме да се лашкаме така.

— Скъпа моя, бих те закарал с колело до Луната и обратно, ако се наложи. Разбира се, че ще стигнем. Дръж се сега. Натискам газта!

Натисна педала до долу и така потеглихме отново сред облак изгорели газове. Когато най-сетне, с няколко часа закъснение, отбихме по алеята към двореца, цялата бях прашна и потна. Тъкмо се целувахме в колата, когато мосю Понсар внезапно отвори вратата. Изгледа ядосано Алан и вдигна лют скандал как така целувам мъж, за когото не съм омъжена. Наложи се Алан да избяга обратно по алеята, за да не го пребият. Въпреки че ситуацията беше сериозна, аз едва сдържах смеха си. Алан се обърна малко по-нататък и ми изпрати няколко въздушни целувки.

Щом приемът приключи, се измъкнах навън и намерих Алан да дреме на тревата пред двореца. Двамата изтичахме бързо обратно при колата, за да не ни хване мосю Понсар. Прекарахме топлата нощ, сгушени един до друг, под открито небе. Брояхме падащите звезди и си представяхме, че това е броят на бъдещите ни деца.

— Виж, момче — възкликна Алан и посочи първата.

— И момиче — въодушевих се аз при втората.

— Още едно момче — засмя се Алан.

След шестата падаща звезда ме целуна и каза, че ни стигат толкова бебета. Аз го погалих нежно по врата, зарових пръсти в косата му, поех си въздух и ароматът му стана част от мен.

Червеният тефтер

С. Смит, Алан

Бяха изминали малко повече от четири месеца, откакто се бяхме запознали, когато той внезапно изчезна от живота ми. Един ден него вече просто го нямаше. Никой не почука на вратата ми. Никой не ме чакаше пред работа, за да ми се усмихне и да ме целуне. Не знаех къде живее, не познавах роднините му, нямах представа с кого да се свържа, за да разбера какво му се е случило. Бях усетила, че му има нещо в последно време. Не беше така весел и кипящ от енергия. Освен това започна да се облича по-елегантно. В началото си мислех, че заради мен си е купил ново палто и лъскави кожени обувки. Може би обаче имаше друга причина? Безпокойството и отчаянието ми нарастваха с всеки изминал ден.

Отидох до пейката в парка, където той обикновено рисуваше в скицника си. Беше празна, като изключим един еднокрак гълъб, който подскачаше напред-назад по нея в търсене на трохи. Продължих да ходя там всеки ден. Сядах на пейката и го чаках с часове, но той така и не дойде. Понякога почти усещах присъствието му, сякаш седеше до мен.

Дните минаваха. Разхождах се самичка по нашите маршрути и се надявах да се появи, да се окаже, че всичко е било просто лош сън. Споменът за него все повече се превръщаше в далечен блян. Проклинах се, че бях толкова наивна и погълната от любовта си. Твърде малко въпроси му бях задала, твърде малко знаех за него.

Къде беше отишъл? Защо ме беше оставил? Нали щяхме да сме винаги заедно?

Червеният тефтер

А. Алм, Агнес

През първите няколко седмици след внезапното изчезване на Алан аз се превърнах в блуждаещ призрак. Под очите ми се образуваха тъмни торбички от плач, а кожата ми стана бледа и започна да се бели от многото безсънни нощи и солени сълзи. Не ми се ядеше, нямах сили и отслабнах.

Всяка минута, независимо дали бях будна, или не, прекарвах в мисли за него.

Разделите са най-ужасното нещо на света, Джени. До ден-днешен мразя да се сбогувам с хората. Раздялата с любим човек винаги оставя дълбока рана в душата ни.

 

 

Болно ми е да си го призная, но след време повечето хора избледняват в съзнанието ни. Не че спомените за тях изчезват. Не и че вече не означават толкова за нас. Но първоначалният панически страх поутихва и го замества някакво по-неутрално чувство, с което по някакъв начин все пак можеш да живееш. В някои случаи по-късно вече не искаш да възродиш старата дружба и връзката става по-скоро по принуда, отколкото по желание. Поддържаш контакт с тези хора, разменяте си писма, а накрая ти ги прибираш в пощенските им пликове и ги забравяш.

След няколкото години, прекарани в Париж, дори споменът за собствената ми майка беше избледнял. Как някога ме беше оставила на произвола на съдбата и ме беше хвърлила в живота на възрастните, за който нищичко не знаех, а сестра ми беше оставила при себе си… Усещането, че избира между децата си, надделя. Сещах се за нея от време на време. Но постепенно спря да ми липсва.

Алан не избледняваше, изобщо даже. Почти непрестанно беше в мислите ми. Болката понамаля, но не и любовта ми към него. Беше изпепеляваща.

В началото живеех ден за ден, после час за час. Чудех се къде бях сгрешила, търсех обяснение защо ме беше изоставил. Накрая се научих да влагам цялата си енергия в това да си скубя веждите и да си гълтам корема, вместо да разсъждавам относно бъдещето. Бяха изминали цели седем години, откакто напуснах Швеция. Разполагах с пари и бях независима — малко жени по онова време можеха да се похвалят със същото. Модата беше моят живот, а гримът ме превръщаше в друг човек, на когото хората се възхищаваха и който бе достатъчно добър. Всекидневието ми бе изпълнено с постоянно преследване на съвършенството.

Така в деня, когато пристигна една съдбоносна за мен телеграма, аз тъкмо си купувах кожени обувки със същите червени перли като тези по новата ми рокля. Влизах от магазин в магазин, гледах дали обувките пасват на роклята, молех продавачите да ги лъснат само за да ги отхвърля след това, понеже не ми харесва закопчалката. Водех безгрижен живот и сега като поглеждам назад, се срамувам от себе си. Не е трудно да превърнеш млади момичета в егоцентрични вещици. И до ден-днешен е така. Повечето се чувстват привлечени от блясъка на златото и малко от тях се замислят. Голяма част от тогавашните манекенки идваха от богати аристократични семейства. Знаеше ли, Джени, че благодарение на тях ние придобихме висок статут в обществото?

Но да се върнем на телеграмата. Беше от съседката на майка ми и сложи успешно точка на разрушителния ми начин на живот.

Скъпа Дорис,

С голяма мъка се налага да ти съобщя, че майка ти почина след дълго боледуване. Заедно с колегите и приятелите й събрахме пари за билет за малката Агнес. Тя ще пристигне в Париж с влак на 23 април в 13:00 часа. Оставям я в твоите ръце. Прибрала съм принадлежностите на майка ти в едно таванско помещение.

Желая ви щастието да грее над вас.

Сърдечни поздрави,

Анна Кристина

Една починала майка, която ми беше чужда. И една малка сестра, която се появи внезапно в живота ми като грешно адресиран пакет. Последния път, когато се видяхме, тя беше момиченце на седем години. Сега срещу мен на перона объркано крачеше висока тийнейджърка. В едната си ръка носеше малка износена чанта, пристегната с широк кожен колан. Това май беше старият колан на татко с петна от бяла боя. Погледът й блуждаеше из тълпата, търсейки мен, сестра й.

Когато ме забеляза, тя се закова на място и се вторачи в мен, докато хората я подминаваха. Бутаха я и тялото й се люлееше напред-назад, но погледът й не се отместваше от мен.

— Агнес? — Въпросът ми беше излишен — тя беше мое копие на същата възраст. Само дето беше малко по-едра и с тъмна коса. Агнес срещна погледа ми със зяпнала уста и широко отворени очи. Сякаш бях някакъв призрак. — Аз съм сестра ти. Не ме ли познаваш?

Протегнах ръка и тя я хвана. В същия момент цялото й тяло се разтресе и чантата й падна на земята. Агнес пусна ръката ми и обви тялото си с ръце. Повдигна рамене.

— Ела, миличка. — Прегърнах я и усетих как треперенето й се пренася върху мен. Дишах спокойно и усещах аромата й, беше ми толкова познат. — Много ли те е страх? — прошепнах й. — Мъчно ли ти е? Разбирам те. Сигурно ти е било много трудно, когато е починала мама.

— Приличаш на нея. Изглеждаш точно като нея — смотолеви тя.

— Така ли? Толкова отдавна беше, че вече почти не я помня. Нямам дори нейна снимка. Ти имаш ли?

Внимателно я погалих по гърба и тя започна да диша по-спокойно. Пусна ме и направи няколко крачки назад. После извади от джоба си една изтъркана снимка и ми я подаде. Мама седеше на табуретка за пиано, облечена с дългата си официална синя рокля. Винаги я обличаше, когато имаше повод.

— Откога е снимката?

Агнес не отговори, защото вероятно не знаеше. Очите на мама бяха изпълнени с живот. Едва в този момент осъзнах, че тя наистина си е отишла, че никога повече няма да я видя. Обзе ме паника. Мама беше умряла с мисълта, че не ме е грижа за нея. Сега нямаше да получа втори шанс да я убедя в противното.

— Може би някой ден ще я видим отново на небето — опитах аз, но Агнес се разплака от думите ми. Моите собствени сълзи се стичаха вътре в мен. Почувствах студенина в гърдите и ме побиха тръпки. — Не плачи, миличка. — Притиснах я към себе си и чак тогава видях колко е изморена. Клепачите й се затваряха, а под очите имаше тъмни сенки. — Знаеш ли, че в Париж правят най-хубавите шоколадови шейкове? — Агнес избърса сълзите си. — А знаеш ли, че те са най-доброто лекарство срещу сълзите? Ей тук на ъгъла е най-приятното кафене в града. Какво ще кажеш да идем там?

Хванах я за ръката и двете бавно тръгнахме през сградата на гарата. Вървяхме по същия път, по който бях минала седем години по-рано с мадам. Тогава не проливах сълзи, както правеше сестра ми в момента — сестричката ми, която точно като мен не по свое желание се беше озовала някъде из широкия свят. Сега най-важната задача в живота ми бе да се грижа за нея. Тази мисъл ме плашеше.

Агнес преобърна живота ми. Ролята на родител ме ужасяваше. Налагаше се да намеря хубаво училище за сестра си, защото трябваше да научи френски. Нямаше да позволя да работи като чистачка или прислужница, нито пък да стои пред някоя камера с фалшива усмивка на лицето. Исках Агнес да получи всичко онова, за което аз бях мечтала: образование, възможности и най-важното — истинско детство, много по-дълго от моето.

Още на следващия ден напуснах стаята в апартамента, който делях с още две манекенки. Започнах да подбирам ангажиментите си. Вече имах постоянни договори. Ревюта в търговския център. Снимки за „Ланвен“ и „Шанел“. Всичко онова, което в началото ме плашеше, сега се бе превърнало във всекидневие.

 

 

Продължавах да имам обожатели. Понякога се срещах с тях, приемах подаръците им или пък разговаряхме. Никой обаче не можеше да заеме мястото на Алан в сърцето ми. Никой нямаше неговия поглед, никой не беше в състояние да надникне в душата ми, както го правеше той. Никой не ми даваше онази сигурност.

Същото важеше и за мястото на Агнес. От деня, в който дойде при мен, аз започнах да продавам подаръците, които получавах, за да й купувам учебници. Освен това спрях да прекарвам времето си в търсене на обувки, подходящи за роклите ми.