София Лундберг
Червеният тефтер (1)

1

Солницата. Кутийката с хапчета. Купичката с таблетки за смучене. Апаратът за кръвно налягане в найлонова чантичка. Лупата, към която с три възела е прикрепена червена връв от коледна завеса. Телефонът с огромни цифри. Червеният тефтер с изхабена кожена подвързия, чиито огънати ъгли разкриват пожълтели страници… Тя внимателно подрежда нещата на кухненската маса. Трябва да са нагласени в права линия и да изглеждат добре. Не бива да остават гънки по изгладената светлосиня покривка.

Сетне момент на тишина. Тя отправя поглед към улицата, обгърната от сива дъждовна пелена. Вижда хора със забързана походка — някои с чадър, други без. Голите дървета. Калта по асфалта и водата, проправяща си някак път.

Забелязва катеричка да подскача на един клон и в очите й проблясва искрица радост. Навежда се към прозореца и проследява с поглед движението на малкото създание. Пухкавата опашка се поклаща напред-назад, докато животинчето ловко се придвижва по клоните. После скача на земята и бързо се отправя нанякъде към нови приключения.

Май скоро ще стане време за ядене, сеща се тя и слага ръце на корема си. С трепереща ръка взема лупата и я поставя върху златния си часовник. Цифрите са твърде малки и тя се отказва. Обвива коляното си с ръце и затваря очи в очакване на познатия шум при отварянето на външната врата.

— Дорис, спиш ли? — провиква се по-силно от необходимото някой и я изтръгва от съня. Тя усеща ръката на рамото си, опитва се да се усмихне сънено и да кимне на младата санитарка, надвесила се над нея.

— Сигурно съм задрямала. — Думите я задавят и тя се закашля.

— Ето, пийни малко вода. — Санитарката бързо носи чаша и Дорис отпива няколко глътки.

— Благодаря… Извинявай, забравих как се казваш. — Пак ново момиче. Предишното напусна, искало да продължи образованието си.

— Та това съм аз, Дорис. Улрика. Как си днес? — пита момичето, но не изчаква отговор.

Такъв и не последва.

Дорис наблюдава мълчаливо как Улрика трескаво шета в кухнята. Момичето грабва черния пипер и прибира солницата в шкафа. Оставя цялата покривка на гънки.

— Казала съм никаква сол — заявява Улрика с подноса в ръце и я гледа строго. Дорис кимва и въздъхва, а Улрика маха фолиото и изсипва върху керамична чиния рибата с картофи, грах и сос. Санитарката пъхва храната в микровълновата и настройва печката на две минути. Машината забръмчава и миризмата на риба бавно се разнася из жилището. Докато чака храната да се стопли, Улрика започва да рови из нещата й: нахвърля небрежно вестниците и писмата, изважда чиниите от миялната.

— Студено ли е навън? — Дорис отправя поглед към прозореца. Все така е мрачно и дъждовно. Не си спомня кога за последно е излизала. Сигурно е било през лятото. Или може би през пролетта.

— О, да, скоро идва зима. Дъждовните капки днес са същински ледени топченца. Радвам се, че имам кола и не се налага да вървя пеша. Успях да паркирам на улицата точно пред вратата. В предградието, където живея, се паркира много по-лесно. Тук в града положението е безнадеждно, но понякога човек може да извади късмет. — Улрика бърбори без прекъсване. После думите преминават в тананикане. Някаква комерсиална песен, Дорис я разпознава от радиото. Момичето продължава да шета. Пуска прахосмукачка в спалнята. Дорис я чува как тропа, надява се да не бутне ръчно изрисуваната й ваза, над която толкова трепери.

По-късно Улрика се връща с рокля в ръце. Онази вълнената, виненочервената, с широките ръкави. Един конец се спуска от подгъва. Последния път, когато я облече, Дорис се опита да го откъсне, но болката в кръста не й позволи да се наведе толкова ниско. Сега посяга в опит да докопа конеца, но Улрика рязко й обръща гръб и захвърля роклята на един стол. После се приближава и започва да разкопчава копчетата на халата й. Внимателно издърпва ръкавите, а Дорис изохква леко — болката в гърба се разпростира до раменете. Денонощно я усеща. Напомня й колко изнемощяло е тялото й.

— Сега ще те изправим. Ще те вдигна на три. — Улрика я обгръща с една ръка, помага й да стъпи на краката си и й съблича халата. Дорис не помръдва. Стои насред студената кухня, а е само по бельо. И то трябва да се смени. Улрика й откопчава сутиена и Дорис се прикрива с ръка. Гърдите й увисват към корема.

— Ох, милата, та ти замръзваш! Хайде към банята.

Улрика я хваща за ръка и Дорис тръгва след нея с несигурни стъпки. Усеща как гърдите й се удрят в тялото и ги притиска здраво със свободната си ръка. В банята е по-топло, има подово отопление. Изритва чехлите и усеща приятната топлина под ходилата си.

— Сега да ти облечем роклята. Вдигни ръцете.

Тя се подчинява, но успява да ги вдигне само до гърдите си. Улрика се мъчи с дрехата и накрая й я облича презглава. Дорис поглежда санитарката, а тя й се усмихва.

— Гледай ти, колко красив цвят. Много ти отива. Искаш ли да ти сложа и малко червило? И може би малко руж?

Гримовете са на масичката до мивката. Улрика взема червилото, ала Дорис поклаща глава и се извръща.

— Какво става с храната? — пита тя, докато се придвижват обратно към кухнята.

— Храната ли? Олеле! Ама че съм глупава, съвсем я забравих. Ще се наложи пак да я претопля.

Улрика се спуска към микровълновата, отваря вратичката, пак я затваря, настройва печката на една минута и я включва. После сипва в една чаша сок от боровинки и слага чинията на масата. При вида на кашата Дорис сбърчва нос, но гладът надделява и тя тиква вилицата в устата си.

Улрика сяда от другата страна на масата с чаша в ръка. Онази, ръчно нарисуваната, с червените рози. Дорис никога не я ползва от страх да не я счупи.

— Кафето е скъпоценност — усмихва се Улрика — не мислиш ли?

Дорис кимва, но не отмества поглед от чашата. Само да не я изпусне.

— Нахрани ли се? — пита Улрика, след като известно време са седели мълчаливо. Дорис кимва. Улрика се изправя и вдига чинията. Връща се с още една чаша кафе. Тази е тъмносиня от Хьоганес.

— Заповядай. Първо обаче да подухаме малко, нали? — усмихва се тя и отново сяда. — Ама че време. Вали ли, вали. Сякаш никога няма да спре.

Дорис понечва да отвърне, но Улрика продължава да говори:

— Чудя се дали пратих на сина ми резервен чифт чорапки за детската градина. Малките със сигурност ще подгизнат днес. Да, знам, че там би следвало да имат някакви резервни. Иначе ще прибера вкъщи един бос и сърдит палавник. Предполагам, знаеш как е. Колко деца имаш?

Дорис поклаща глава.

— Сериозно ли? Нямаш деца? О, бедничката, никой ли не ти идва на гости? Не си ли се омъжвала?

Липсата на каквато и да е тактичност от страна на санитарката изненадва Дорис. Обикновено не я разпитват така или поне не толкова директно.

— Все някакви приятели трябва да имаш. Не идват ли понякога? Това нещо изглежда доста дебело — посочва тя тефтера на масата.

Дорис не отговаря. Хвърля поглед към снимката на Джени в коридора. Санитарката не я е забелязала. Джени е толкова далече, но същевременно в мислите й е винаги до нея.

— О, не — продължава Улрика. — Вече трябва да тръгвам. Ще си говорим следващия път.

Улрика оставя чашите в миялната, включително и ръчно рисуваната. После забърсва плота с парцал, пуска миялната и преди Дорис да съумее да промълви и дума, вече е навън. През прозореца Дорис вижда как в бързината младата жена се мъчи да си облече якето и после изчезва в някаква червена кола с общинския герб на вратата. Със ситни крачки Дорис отива до миялната и я спира. Изважда ръчно рисуваната чаша, внимателно я изплаква и я прибира някъде навътре в шкафа, зад големите купички за десерт. Поглежда от всички ъгли, за да се увери, че чашата вече не се вижда. Доволна, сяда пак на масата и заглажда покривката с ръка. Подрежда отново вещите. Кутийката с лекарствата, таблетките за смучене, лупата и телефонът са пак на мястото си. Понечва да вземе тефтера, но се спира. От толкова време не го е отваряла. Разгръща корицата и имената на първата страница се набиват на очи. Всички са задраскани. До тях е изписана все една и съща дума. ПОЧИНАЛ.

Червеният тефтер

А. Алм, Ерик

Толкова много имена минават през живота на човек. Замисляла ли си се за това, Йени Джени?

Всички тези имена, които се появяват, а после изчезват. Които разбиват сърцето ни и ни карат да плачем. Които ни стават любовници или врагове. Понякога разлиствам тефтера си. Той се превърна в нещо като карта на живота ми. Искам да ти разкажа малко за него. Ти си единствената, която ще ме помни. Така ще помниш и живота ми. Приеми го като завещание. Подарявам ти спомените си. Не притежавам нищо по-ценно от тях.

Годината беше 1928-а. Имах рожден ден и ставах на десет. Още като получих пакета, вече знаех, че вътре има нещо специално. Видях блясъка в очите на баща ми. Тези тъмни очи, обикновено заети с нещо друго, сега нетърпеливо очакваха моята реакция. Подаръкът беше опакован в красива тънка копринена хартия. Погалих я с върха на пръстите си. Фината повърхност се състоеше от съвкупност от шарки. Отстрани имаше дебела червена панделка. Не бях виждала по-красиво опакован подарък.

— Отвори го де, отвори го! — Малката ми сестра Агнес се беше надвесила над масата и се беше подпряла с лакти върху покривката, за което мама й се скара.

— Да, хайде, отвори го! — И татко не издържаше вече.

Докоснах с палец панделката, а след това издърпах двата й края и я развързах. В пакета имаше тефтер с лъскава кожена подвързия и остра миризма на оцветител.

— В него ще записваш всичките си приятели — усмихна се татко — всички онези, с които ще се срещаш в живота си. На всички вълнуващи места, които ще посетиш. Така няма да ги забравиш.

Взе тефтера от ръцете ми и го отвори. Под буква А вече беше написал името си. Ерик Алм. А срещу него — адреса и телефона на работилницата. Той много се гордееше, че са им прекарали линия. Вкъщи все още нямахме телефон.

Татко беше голям човек. Нямам предвид физически. Изобщо даже. Мислите му обаче бяха твърде големи за нашия скромен дом. Те сякаш постоянно се рееха по непознати места из целия свят. Често имах чувството, че изобщо не му се иска да е с нас. Не му допадаше скромният живот и всекидневието го потискаше. Жадуваше за знания и пълнеше дома ни с книги. Не помня да е говорил много. Дори с мама. Все седеше с книгите си. Понякога се покатервах в скута му в креслото. Той никога не възразяваше, но ме избутваше настрана, така че да не му засенчвам буквите и картинките, с които се занимаваше. Винаги носеше сладникавата миризма на дърво, а косата му беше покрита със стружки и изглеждаше побеляла. Ръцете му бяха груби и целите в драскотини. Всяка вечер ги мажеше с вазелин и спеше с тънки памучни ръкавици.

Обвивах ръце около врата му и леко го прегръщах. Така си седяхме в някакъв наш свят. Придружавах го в неговите мислени пътешествия, към които се отправяше с всяка прелистена страница. Четеше за различни страни и култури, а после забождаше кабарчета върху световната карта на стената. Сякаш беше посещавал тези места. „Един ден, казваше той, ще обиколя света.“ След това изписваше цифри до кабарчетата. Единици, двойки и тройки, в зависимост от предпочитанията си. Вероятно животът на изследовател би му подхождал много повече.

Само да не беше работилницата, завещана му от дядо. Дори след като дядо почина, татко продължи всяка сутрин да изпълнява дълга си и да ходи в нея. Работеше заедно с чирака си в мрачното помещение с купчини дъски край стените, откъдето все се носеше остра миризма на терпентин и разтворител. На нас, децата, не ни позволяваха да влизаме и затова само сядахме на прага и гледахме. По тъмнокафявата дървена фасада бяха пораснали бели рози. Когато листата им падаха, ние ги събирахме и ги слагахме в купички с вода. Правехме си от тях наш собствен парфюм, който си пръскахме по врата.

Спомням си струпани полуготови столове и маси, стружки и стърготини, инструменти, окачени на куки на стената: длета, триони, дърводелски ножове и чукове. Всички си имаха определено място. Татко седеше на един стол зад тезгяха и оттам погледът му обхващаше цялата работилница. Държеше си молив зад едното ухо и носеше скъсана кафява кожена престилка. Работеше до тъмно и зиме, и лете. После се прибираше. При креслото си.

Татко. Душата му е още с мен. Под купчината вестници на стола, направен от него, и седалката, плетена от мама. Най-съкровената му мечта беше да обиколи света. Вместо това всичко, което остави след себе си, се намираше между четирите стени на нашия дом: люлеещият се стол на мама с красивите орнаменти. Дървените, ръчно изработени украшения. Библиотеката, където все още стоят някои от неговите книги. Моят татко.