Дейвид Линдзи
Спирала (58)

Епилог

Не беше се върнал умишлено на това място, т.е. не беше възнамерявал да го прави. Когато обаче уличният знак попадна в обсега на фаровете му, той зави спонтанно. След миг стоеше на улицата, от другата страна на имението Белграно и гледаше стените му през капките на лекия дъждец.

Беше средата на ноември. През октомври сушата беше най-после разбита от гръмотевични бури, подхождащи повече за пролетта, после пороите измиха града като ритуално, пречистващо обмиване. Бурите и дъждовете прекършиха гръбнака и на смазващата горещина и разгневеното лято, подобно на зъл дух при гласа на петела, беше принудено да разхлаби хватката си. Последваха периоди с ясно време, по-прохладни дни, дни на обновление в края на една дълга и гореща година. След това, в първите седмици на ноември, над града се спуснаха сиви, влажни дни, с мантия от мъгли, облаци и дим. Дъждът почти не спираше. Хейдън отпразнува четиридесет и първия си рожден ден.

Гледайки сега стената, потъмняла от седмиците дъжд и покрита със сенки, той не усещаше тревога, спомените не ускориха пулса му. Той изгаси фаровете и уличното осветление оцвети дъждовните капки в оловен цвят.

Чистачките работеха усилено. Избърсваха стъклото пред него и той виждаше железните порти на имението. Дъждът щеше да увеличи ръждата по тях. Спомни си как Муни говореше за тази ръжда през онази сутрин. Вътрешната страна на предното стъкло се беше замъглила и очертанията на портата вече не се виждаха отчетливо, постепенно мъглата ги изкривяваше. Чистачките се раздвижиха пак — нагоре-надолу. Стъклото се изчисти и портата се очерта ясно.

Чистачките продължаваха да се вдигат и спускат…

Той се пресегна към седалката до себе си и взе тъмносивата си мека шапка. Тънкият филц овлажни пръстите му, докато я слагаше на главата си. Отвори вратата и излезе навън. Там се дишаше по-добре. Докато караше, всичко беше наред, но да седи вътре в колата, и то на тъмно, когато вали дъжд, започваше да го притеснява.

Нямаше значение колко дъжд беше паднал в предградията, тротоарите бяха винаги грапави. И никога не ставаха съвсем чисти и измити. Той повървя малко, без да обръща внимание на влажната стена от другата страна на улицата. Дъхът му излизаше на облаче от устата в ноемврийския студ. Спря, огледа се на двете посоки и като прекоси улицата, тръгна към портата. На два пъти стъпи в локви, които можеше и да избегне, ако беше внимавал повече.

Спря пред портата от ковано желязо и погледна през решетката към изоставената тревна площ и алеите. Пъхна ръце в джобовете и се ослуша. В здрача, от вътрешната страна на портата, дъждът шумолеше в сухите бурени.

Всичко беше съвсем различно. Онази сутрин грееше ярко слънце и до портата се беше събрала неголяма тълпа. Въздухът беше изгарящо сух и мъртвите бурени скърцаха като цвъртящи насекоми. В краката му лежеше мъртвец. С него беше Муни. Сега беше тъмно и мокро и той беше сам. Нощният въздух беше пропит с влага. Нямаше насекоми и влажните бурени бяха клюмнали. Нямаше и труп, само призракът на Муни.

Погледна нагоре през извисяващите се кипариси, към горния етаж на старата къща. Тя се забелязваше трудно дори през деня, а в тази мъглива вечер Хейдън по-скоро усещаше нейното присъствие, но го усещаше с чувство за реалност, като че я докосваше и влизаше в стаите й. През сенките, преплетените храсти и кипарисите уличните лампи хвърляха отблясъци в стъклата на прозорците на втория етаж. Да, старият дом си беше все още там, затаен, желаещ да го оставят на мира, желаещ Хейдън да си отиде.

Хейдън усети, че краката му са мокри. Тънката кожа на италианските обувки не беше подходяща за разходки под дъжда. Краката му бяха изстинали, а неравностите на тротоара създаваха усещане, че стъпва върху трупа на мексиканеца от онази сутрин. Тогава той лежеше точно тук. Представи си го да помръдва под краката му с едва доловими конвулсивни потрепвания, карайки го да загуби равновесие.

Той се огледа по-далеч, много по-далече по „Чикон“, към самотното розово кълбо на неголяма неонова реклама над прозореца на някакво заведение. Господи, защо трябваше да си представя такива неща? Чуваше звука на стъпките си, докато се движеше към ъгъла. Знаеше, че макар и да върви внимателно, малки петна от кал замърсяваха с всяка стъпка носовете на обувките му. На отделни места крехките голи клончета на високите храсти се клатеха над стената, подобни на кичури несресана, буйна коса, ръсейки от връхчетата си капки вода.

Когато стигна до ъгъла, той не се поколеба и зави. Видя стената, която се простираше далеч напред, а в средата й да тъмнее желязната врата. Под този ъгъл решетката на вратата не се виждаше. Там някъде беше лобното място на Муни. Тротоарът му се стори по-тесен, улицата — доста по-близо до стената. Отново тръгна напред. Приближи се до вратата и се спря пред нея. Тя също му изглеждаше много тясна сега.

Погледна тротоара в краката си. От ръба на шапката му течеше постоянна струйка, която падаше в краката му, там, където Муни беше изпитал последното и загадъчно усещане. Оттук беше видял света да свършва. Може би последното, което е видял, е било нощното небе. Може би е видял звездите и те са запечатали завинаги в зениците му искрящите си образи. Може би звукът на кучешки лай го е придружавал в пътя му към вечността. Какъв ли мирис бе усетил? Какъв вкус? И каква, за бога, е била последната му мисъл?

Хейдън обърна очи към вратата и погледна през нея. Гладките стъбла на бамбука блестяха на дъжда. В мрака изглеждаха черни.

Погледът му се върна отново към вратата. Всъщност никога не беше се заглеждал по-внимателно в нея. Пристъпи крачка напред. Вратата от ковано желязо беше красиво произведение на майстора си, украсено с привличащи окото мотиви. Основният елемент на рисунката напомняше водовъртеж, спирала, завиваща се неудържимо към центъра. Макар и да не беше запомнил вратата, той помнеше всяка подробност около смъртта на Муни. Това беше за него сърцето на водовъртежа, центъра на четиридневната спирала на насилието, погълнала живота на толкова човешки създания, отнесла ги към центъра си, в който всичко попаднало изчезваше завинаги. Той щеше да я запази в паметта си. Смъртта на Муни беше реална като дъжда, миг извън времето, запечатан с очите на паметта.

Той прокара пръстите на едната си ръка по орнаментите на вратата, желязото се оказа люспесто от ръжда и се ронеше при допира. Бавно постави пръстите си върху странния спирален мотив и го сграбчи силно, гледайки как облачетата на дъха му плуват през пръстените на спиралата навътре, към черните бамбукови стъбла.

Невероятно!

Изведнъж, като че сепнал се, той разтърси силно вратата и замръзна, вслушвайки се в звука на веригата и желязната спирала, погълната от влажната, мрачна паст на нощта. После се обърна и бавно се отдалечи.