Дейвид Линдзи
Спирала (57)

Глава 56

Отзвукът от атентата имаше крещящо политически оттенък и беше крайно объркващ. Новината за убийството беше един от гвоздеите на средствата за информация през уикенда и остана водеща в темите, разглеждани от радиото и телевизията, както и по първите страници на вестниците в цялата страна и през първите три дни на цялата седмица. След това събитието по-пълно отразиха „Нюзуик“, „Тайм“ и „Ю. Ес. Нюз енд Уърлд Рипорт“. Политическото убийство е винаги благодарна тема, но това специално беше незабавно признато за случай с по-широки последствия.

В разстояние на двадесет и четири часа беше създадена специална федерална комисия за пряко и независимо разследване. По всичко личеше, че Бениго Гамбоа Пара е имал приятели на високи места. Смъртта му предизвика буря от справедливо възмущение от страна на редица конгресмени, чиито трезви, уравновесени изявления бяха отразени от камерите на репортерите и запечатани за бъдещите поколения във „Федерал Риджистър“.

Притискан от журналистите за коментар, говорителят на администрацията на Рейгън се поколеба, изтъквайки, че не желае да съди прибързано, но мисли, че това убийство ясно доказва правотата на правителственото мнение, че Централна Америка и Мексико служат за удобна изходна площадка, от която комунистическите терористични движения могат да предприемат насилствени, разрушителни действия срещу САЩ.

Все пак на новата комисия бързо стана ясно, че убийствата през тези четири трескави дни са били планирани и извършени не от комунисти, а от радикална крайнодясна организация, чиито корени се крият в непроницаемия лабиринт на мексиканската политика и общество, където невинаги царят законите на логиката и разума. Ентусиазмът на комисията бързо охладня. Неотдавнашните сизифови усилия на Бюрото за борба с наркотиците да установи сътрудничество и да проведе съвместни операции с мексиканските власти бяха доказали колко влудяващо и безплодно може да бъде едно разследване в тази страна.

Независимо от това комисията направи учтиви и дипломатични запитвания и предложи да се създаде съвместна група за изясняване на случая. През следващите седмици говорителят на комисията похвали публично мексиканските служители от органите за запазване на реда за тяхната готовност за сътрудничество, докато в частен порядък членовете й наблюдаваха безсилно как разследването затъва в тресавището на неясни комюникета и учтиви, но безплодни съвещания. Запитванията, отправени към мексиканските власти, за по-конкретна информация за организацията, наричана „бухалите“ изчезна някъде в дебрите на мексиканската бюрокрация.

Полицейското управление на Хюстън отстъпи на заден план, при това с голямо облекчение. Хейдън, след като видя как върви разследването, опита да му обърне гръб. Разбираше, че след време то ще се отдръпне под формата на кратки съобщения по последните страници на вестниците, след което въобще ще изчезне от полезрението на обществения интерес. Все пак той често се улавяше, че се чуди как Негрете е успял да убегне на интензивното полицейско издирване непосредствено след убийствата в мотела и как Блас Медрано се е измъкнал от Щатите.

Повече обаче го интересуваше друг от въпросите, останали без отговор при този случай. Животът на Селия Морено беше се променил драматично. Измъчвана от факта, че е била манипулирана и използвана от неизвестна организация, тя беше загрижена и уплашена, че може да я убият заради изиграната от нея роля. Тя се отдръпна от предишния си активен и забързан живот и се прибра да живее при майка си. Намери си нископлатено секретарско място и всячески се стараеше да стане невидима.

Хейдън се опита да я убеди, че страховете й са неоснователни, но на практика сам той не беше сигурен в това. Той имаше собствено мнение за самоличността на тайнствения Ричард Елкин и започна дискретни, но все по-активни проучвания чрез Митчел Гарнър, като използваше някои канали на Държавния департамент. Междувременно поддържаше контакт със Селия. Всеки път, когато тя се обаждаше в управлението, за да информира за странни коли в квартала или тъмни силуети, мяркащи се нощем около дома на майка й, Хейдън пристигаше със служебната кола и изслушваше уплашените й, несвързани думи за потенциални убийци. Селия беше станала известна на всички патрули, обикалящи квартала. В нито един случай забелязаните от нея коли или описаните от нея хора не бяха се оказали подозрителни. Заговорът срещу живота й беше станал идея фикс на собственото й въображение.

След това, една вечер, в края на септември, Митчел Гарнър позвъни на Хейдън в дома му.

— Стюарт, извинявай, че те безпокоя, но при мене има някой, който иска да поговори с теб.

В момента Хейдън мислеше за друго. Разтърси глава, за да се съсредоточи и изведнъж усети прилив на адреналин.

— Във връзка с проучванията ли?

— Да, точно така. — Гласът на Гарнър беше делови, лишен от емоции.

— Може ли да разговаряме при теб?

— Тук ще бъдем само тримата.

— Тръгвам веднага.

Не след дълго вече паркираше колата в подземния гараж на Републиканската банка, след което взе асансьора до четиридесет и осмия етаж. Насочи се към вратата с табелка „Юридически кантори“. Натисна черния бутон до вратата и се ослуша за изщракването на инсталацията. Бутна вратата и видя насреща си Гарнър.

— Може би тъкмо това очаквахме — каза Гарнър с нисък глас. Вратовръзката му беше изкривена, а ризата доста измачкана от дългото седене зад бюрото. — Обади ми се преди около два часа. Каза, че иска да говори с теб за твоите проучвания и че работи за Държавния департамент. Поканих го да дойде. Когато дойде, спомена няколко познати имена от дипломатическата ни мисия в Мексико Сити. Каза ми, че мога да им звънна и да се информирам за него. Даде ми домашните им телефони.

— Значи можем да му вярваме?

— Можем да вярваме на хората, които гарантират за него — отговори Гарнър. — Макар че не мисля, че те са разбрали точно какво работи той. Не са го и питали. Стори ми се, че са свикнали да се мярка изневиделица там.

Хейдън го последва през късия коридор, покрай празната ниша с няколко кресла за чакащите клиенти, странно осветена от синкавата светлина на черните крушки, инсталирани там специално заради разположените наоколо тропически растения. Кабинетът на Гарнър беше в дъното на коридора. Минаха през стаята на секретарката и влязоха в него.

От стола, на който седеше до бюрото на Гарнър, насреща им се надигна мъж, който изглеждаше малко над петдесетте. Беше висок може би метър и деветдесет и четири, с късо подстригана кестенява коса, прошарена със сиво. Керемидената на цвят кожа на лицето му подсказваше, че прекарва много време на открито. Изглеждаше в добра физическа форма, много по-добра в сравнение с повечето мъже на неговата възраст. Бледосивите му очи любопитно срещнаха любопитството в погледа на Хейдън.

— Стюарт Хейдън — каза Гарнър. — Това е Карл Хайдрих.

Хайдрих се усмихна без ентусиазъм и се здрависа с Хейдън.

— Седнете, седнете, моля — каза той с учтива фамилиарност, показвайки на Хейдън другия стол, като че беше в собствения си кабинет. Гарнър също се приближи до бюрото си.

Наистина Хейдън беше започнал тези проучвания, но този човек беше пожелал да види него самия. Реши да слуша и да остави Хайдрих да поеме инициативата в разговора.

— В Хюстън съм само за няколко часа — каза решително Хайдрих. — В дванадесет и половина трябва да бъда на летището за самолета на „Интерконтинентал“, така че нямам много време.

Не спомена нито откъде идва, нито закъде пътува. Хейдън го погледна в лицето. Нямаше и следа от притеснение и Хейдън почувства, че фамилиарността в държанието му се дължи повече на навика от непрекъснатите пътувания и срещи с много хора, отколкото на открит характер. Имаше вид на сигурен в себе си човек, при това сигурен в по-голяма степен от обичайната показна самоувереност на правителствените чиновници. Помисли си, че навярно е човек, свикнал с несигурните обстоятелства, свикнал да преценява и контролира трудните положения.

— Ще говоря направо, г-н Хейдън — започна Хайдрих. — Г-н Гарнър вече ме е проверил. — По лицето му пробягна усмивка. — Сигурен съм, че ви е казал, че съм служител на Държавния департамент. Някои от хората там мислят, че вие имате право на известни пояснения във връзка с вашите проучвания. Тук съм, за да се опитам да отговоря на въпросите ви.

Той замълча и погледна Гарнър, после прехвърли погледа си на Хейдън.

— Това не би трябвало да ви затруднява — каза Хейдън. Не смяташе да казва нищо повече. Ясно му беше, че Хайдрих е дяволски добре запознат с всички въпроси, които той беше отправял. Нямаше смисъл да губят време и да ги повтарят. Той погледна Хайдрих очаквателно.

По лицето на Хайдрих се появи сянка на дълбок размисъл, която бързо изчезна.

— Добре — каза той, мятайки крак връз крак. — Знаете ли, можете да вярвате на онова, което ще ви кажа, но ще се наложи да се задоволите със… сбита информация. След като привърша тук, ще считаме, че сме отговорили на вашите безпокойства. Разбирате ме, нали?

— Мисля, че да — отговори Хейдън.

— Окей. Няма да ви изнасям лекция за международните отношения — каза Хайдрих. — Знам, че и двамата сте запознати със становището на правителството за значението на Централна Америка и Мексико за националната ни сигурност. Този въпрос едва през последните години привлече вниманието на средствата за масова информация и обществеността, но всъщност това мнение е било споделяно от всеки американски президент през нашия век. В резултат събирането на сведения в Мексико от страна на американското разузнаване има дълга история. Мрежата ни от orejas (уши — исп.) там е по-развита от където и да било по света. Плащаме им добре за вършената работа. При тяхната ужасна икономика — не е трудно да се намерят кандидати. Имаме агенти в профсъюзите, в университетите, в дисидентските групи, в полицията, на всички равнища в правителствения апарат… на всички. Много малко са нещата, които се случват там, без ние предварително да сме ги забелязали да се очертават. Понякога, със скрити ходове успяваме да въздействаме на събитията, понякога не успяваме.

Хайдрих посегна към джоба на сакото си и извади пакет цигари. Лапна една и прибра пакета. От другия джоб извади запалка. Не запали, обаче, цигарата. Не бързаше да запуши.

— Бениго Гамбоа — каза Хайдрих — беше един от нашите източници в администрацията на Портильо. Всред „бухалите“ подобна роля играеше Даниел Ферети.

Хейдън подскочи. Гамбоа! Ами да. Той беше подозирал нещо такова. Но Даниел Ферети? Господи, това беше съвсем неочаквано. Мислено прехвърли всичко случило се. Не можеше да намери никакъв смисъл в ролята, която беше играл Ферети. Очевидно истината или частта от истината, която щеше да му разкрие този човек, щеше да е сложна и объркана. Той зачака.

Хайдрих пъхна запалката обратно в джоба си.

— Когато през 1982 г. изтече президентският мандат на Портильо, правителството му остави в наследство редица финансови скандали. Някои от хората, с които работехме, включително Гамбоа, бяха замесени в тях. Помогнахме им да се измъкнат от Мексико. Много от тях избягаха с огромни суми пари. Решихме, че това си е тяхна работа, вътрешни мексикански проблеми. Не се задълбочавахме по въпроса за законността. Това беше четири години преди Маркос и Бейби Док. По онова време всичко беше различно. Те бяха ни помагали, затова и ние им връщахме услугата. Редица от тях се заселиха тук, в Щатите, но всички оставиха много врагове в Мексико. След като на властите в Мексико им беше потрябвало известно време, докато оценят нанесените щети, да видят реалния размер на финансовите си загуби, „бухалите“ се самоназначиха за ангели отмъстители. Причините са прекалено сложни, за да ги анализирам тук, но ние получихме достатъчно сигнали за намеренията им да извършат убийства тук… макар и не от Ферети. В групи като тази на „бухалите“, които често са непредсказуеми, обикновено поддържаме повече от един информатор. Само че в тези случаи те работят независимо, без някой от тях да знае за другия — по този начин получаваме и различни преценки за положението. В конкретния случай това се оказа и решаващо. Като скри от нас информацията, която му беше известна, Ферети се издаде, че не играе честно с нас.

Хайдрих смукна дълбоко от цигарата си и издуха на една страна дима. Изглежда търсеше как да изрази по най-подходящ начин онова, което искаше да каже.

— Това ни постави в деликатно положение — каза той. — Истината, г-н Хейдън, е, че Гамбоа беше се превърнал в тежест за нас. Откак беше пристигнал в Щатите, той се държеше така, като че нашата страна му дължи много, макар че ясно бяхме му казали, че считаме всички сметки за уредени. Той обаче се опита да печели пари чрез една асоциация, която беше създал, използвайки предишните си отношения с нас като средство за натиск в сделките. Много рисковано. Нещо, което не се прави. Опитвайки се да сключи големи сделки с поземлена собственост, той спомена няколко имена. Прекалено много имена. Определено той беше се превърнал в проблем. Затова при тази история с „бухалите“… е, решихме, че ако го пипнат, няма да бъде нещо, за което си струва да се вдига голям шум.

Хейдън беше смаян за втори път, изненадан истински да чуе това. Погледна Гарнър, който гледаше втренчено Хайдрих с непроницаемо като на психиатър изражение на лицето. Ако чутото го беше шокирало, стараеше се да не го показва.

Хайдрих замълча. Погледна Хейдън и продължи да пуши, без да даде да се разбере смята ли да продължи. Като че с показната си безочливост претендираше да е казал всичко, което трябва. А може би това беше и известна вътрешна реакция на високомерното мълчание на Хейдън. Хайдрих очевидно не беше човек, който да се остави да го доминират психологически. Не беше тип на подчинен, не беше момче за поръчки, дотичало при Хейдън с опашка между краката, за да му докладва за необмислените действия на Държавния департамент. Ако Хейдън искаше нещо от него, трябваше да помоли за това. По всяка вероятност дори не беше дошъл тук с особено желание.

— Моята загриженост — каза внимателно Хейдън — е свързана със Селия Морено. Тя работеше за вас, нали?

Хайдрих помръдна глава в полукимване.

— Да — каза той, — така беше. Известно време я държахме под око. Завербувахме я веднага щом възникна възможност, след като започнахме да подозираме Ферети. Макар че вече знаехме, че има подготовка на убийство, оставихме я да го „открие“ сама. Считахме, че това ще я мотивира по-силно. Освен това не можехме да й разкриваме много. Тя все пак не беше професионалист. Онова, което искахме от нея, бяха конкретните подробности. Бог ми е свидетел, че научавахме много малко, преди тя да се включи. Успяваше да ни дава интересни подробности. Беше добра, дяволски добра.

Хейдън си спомни ухилената физиономия на сатир на Валверде, поглеждащ към Селия, застанала пред тях с голи крака в розовата си копринена рокля. Представи си двамата голи върху мъхестия кафяв диван — бледия задник на Валверде, гладките колене на Селия. И как всеки път, когато Валверде я е събличал, тялото й се е превръщало в застрахователна полица на Естебан.

Хейдън направи усилие да се върне в настоящето.

— Елкин ваш човек ли беше?

Хайдрих кимна.

— И от ФБР всъщност не са знаели нищо за всичко това?

Хайдрих поклати глава, но не каза нищо. Върна се пак към Селия.

— Разбрахме, че тя е загрижена за безопасността си. Няма от какво да се страхува. Вършела е добри дела за добрите.

Добри дела за добрите, помисли си Хейдън. Кой, по дяволите, беше дал право на Хайдрих да оценява моралната страна на нещата.

— Но защо тогава сте действали пред нея толкова прикрито?

— Е, може би това би могло да се организира и по-добре — съгласи се Хайдрих. — Само че не разполагахме с достатъчно време. Не можехме да рискуваме да й кажем повече.

— А „опашките“, които забелязах на летището в Гуадалахара? — обади се и Гарнър.

В ъгълчето на устата на Хайдрих пропълзя нещо като сконфузена полуусмивка.

— Изглеждаше като вечер на аматьорите, нали? Истината е, че това пътуване ни изненада. И ви даде известна преднина в играта. Беше несръчно от наша страна. До този момент смятахме, че нямате никакъв шанс да предотвратите убийството.

Мозъкът на Хейдън избърза напред, опитвайки се да свърже в едно цяло всичко чуто.

— Значи сте знаели за Блас Медрано, какво е подготвял и за кога?

Хайдрих повдигна рамене и присви едното си око.

— Това е деликатна област. Знаехме и не знаехме. — Не каза нищо повече.

— Предполагам, че за мотела ни се е обадил ваш човек — каза Хейдън. — Така и не успяхме да го открием.

— Точно така. — Хайдрих остави цигарата си на пепелника, в ъгъла на бюрото на Гарнър. — Негрете беше побеснял. Страхувахме се, че ще измъкне достатъчно сведения от Ариспе навреме и ще предотврати атентата. Знаехме, че вие няма да успеете да го направите. Не бихте могли да прибегнете до подобни методи, а нямаше друг начин индианецът да се застави да проговори. Много лошо беше, че Негрете го хвана, не очаквахме това. Иронията беше в това, че двамата с Негрете се опитвахте да постигнете едно и също, разбира се, по различни причини и по различен път.

— А вие бяхте заложили на „бухалите“, нали?

За момент Хайдрих мълчаливо го изгледа. После повдигна ръка и погледна часовника си.

— По този въпрос толкова — каза той.

Не последваха други въпроси, настъпи тишина. Хейдън погледна Гарнър, който беше извадил от джоба си химикалка и сега драскаше върху лист хартия. Невъзмутимостта му се беше изпарила. Изглеждаше притеснен и не вдигаше очи.

Хейдън се бореше с нарастващия си гняв, всъщност — с няколко отделни, противопоставящи се един на друг вида гняв. Яд го беше на самия себе си за тази реакция сега, за сляпото преклонение пред институциите, за възмущението, в което имаше и малко лицемерие. Добро дело за добрите! Хайдрих играеше в сложна игра с широки мащаби и комплексен характер и Хейдън си напомни, че едва ли е в състояние да заема позата на съдник. От опит знаеше, че в подобни състезания понякога се изискват жестоки решения, решения, които ретроспективно като че отричат първоначалната цел. Знаеше също, че е по-лесно да критикуваш някого, отколкото да се поставиш на неговото място.

Погледна към светлините на града, които приличаха на искри от разпилян огън. Внезапно го обзе чувство на умора и безсилие. Имаше прекалено много неща за разбиране, въпреки че вече беше разбрал немалко. Прекалено много тайни, прекалено много жестокост. Не му се искаше да говори повече с Хайдрих, дори не му се искаше да го погледне. Усещаше се прозрачен, като че обзелото го чувство на отчуждение, гняв и празнота, антипатията към Хайдрих, бяха видими. После осъзна, че хич не го е грижа, че пет пари не дава за това.

Когато Хайдрих излезе от стаята, никой не каза нищо.