Дейвид Линдзи
Спирала (56)

Глава 55

В двора на мотел „Златният път“ имаше половин дузина полицейски коли, както и няколко линейки и пристигналите камионетки на телевизията. Хейдън се спря за минута пред вратата, която току-що беше затворил, после погледна надясно, където балконите на стаите бяха се напълнили с гости на мотела, облечени в различна степен. Светлините на полицейските коли хвърляха отблясъци по лицата, които бяха обърнати към него.

Хейдън се огледа, забеляза Аледо и Томас, които бяха се облегнали с гръб на парапета и също гледаха към него.

— Господи — каза Аледо. — Каква… каква работа. — Старият полицай явно имаше нужда да каже нещо.

Коридорите на евтината конструкция на мотела се разтресоха, когато останалите полицаи се разтичаха нагоре-надолу по стълбището, подвиквайки си един на друг и на хората от медицинския екип, задържайки зяпачите на разстояние.

— Не пускайте никого да влиза там, докато не дойдат детективите от „Убийства“, — каза Хейдън на Аледо. После погледна отворената врата на номер 325 и допълни. — Нито тук.

Той пристъпи през прага на 325 и взе телефона с кърпичката си. Чакаше Дистал да се обади. Отвън шумът от радиостанциите отекваше в стените на мотела и в колоните на магистралата.

— Кабинетът на лейтенант Дистал.

Хейдън разпозна гласа на Нън.

— Робърт, къде е Дистал?

— На път към Гамбоа. Ти в мотела ли си? Какво, по дяволите, става там?

Хейдън го осведоми накратко, после запита:

— А тук кой ще дойде?

— Пит и Маршал, Синглетън и Уотс.

— А как е положението в дома на Гамбоа?

— Старецът се е съгласил да изчака Дистал, но със сигурност си тръгва. Не зная никакви подробности как смята да го направи, но знам, че лейтенантът се канеше да го огради отвсякъде с полицейски коли.

— Окей, благодаря — каза Хейдън и сложи слушалката. Излезе в коридора и видя Лапиер и Джон Маршал да си пробиват път между струпалите се в двора полицейски коли и да се насочват към стълбището. Обърна се към Томас. — Дай ми за момент радиото си. — Младият полицай откопча радиостанцията от колана си и му я подаде. Още не беше се възстановил емоционално. В същото състояние беше и Аледо, но неговият опит го беше научил да скрива чувствата си; тъкмо си запалваше цигара.

— Благодаря за помощта тук — каза Хейдън на Томас. Замълча, като му се искаше да попита младежа дали се чувства добре, но след като размисли малко, реши да не го прави. — Задължен съм ти.

Той сам вече беше се примирил с факта, че е взел погрешно решение, след като беше застрелял човека на оградата. Без да знае, че Ариспе е вече толкова близо до последното си издихание, той беше се надявал, че индианецът ще бъде най-прекият източник на сведения за Медрано и не беше преследвал Негрете. Сега, когато Ариспе и двама от мъчителите му бяха мъртви, излизаше, че той е изтървал Негрете и може би с него и последния шанс да получи сведения за Медрано. Разбира се, ако се предположи, че методите на Негрете за измъкване на информация са успели при Ариспе.

— Сигурно няма нищо ново от обажданията — обърна се той към Лапиер.

— Нищо — лаконично отговори Лапиер, гледайки към застаналите на входа Аледо и Томас.

— Окей. Ще се опитам да заваря Дистал и Гамбоа на хеликоптерното летище — каза Хейдън. — Ще се върна тук щом Гамбоа замине, и ще ти помогна да приключим.

Тичайки надолу по стълбите, Хейдън се опита да си представи как ли е изглеждала изтеклата седмица в очите на Лапиер. Несъмнено, съвсем не се е отнесъл с одобрение към начина, по който Дистал беше оставил Хейдън да действа. Човек не можеше да му се сърди за това. Седмицата беше протекла с толкова много кръв, а и Хейдън постоянно се случваше на най-невралгичните места.

Вместо отново да прескача оградата, той мина между колите в двора и побърза към тъмното местенце под магистралата, където беше оставил колата си. Сега там не беше толкова тъмно — полицейските коли хвърляха сапфирени и рубинови отблясъци през редкия жив плет, отделящ подножието на магистралата от околността на мотела. Хейдън отключи колата, влезе вътре и се изтегли на заден ход на улицата. След няколко минути вече се изкачваше по рампата към Югоизточната магистрала, насочвайки се към Западния транспортен възел.

За кратка част от секундата се озова над мястото на кръстовището на „Ричмънд“, където всичко беше започнало преди три дни. Веднага след това се намери в друг град, в района на „Поуст Оук“, където небостъргачът на „Транско“ се издигаше над всичко и изкривяваше перспективата, като че искаше да убеди онзи, който го гледа, че само той е реален, а всички останали сгради са миниатюрни макети.

Продължи към блестящото сърце на района и стигна до изхода към „Сан Фелипе“. Пред себе си виждаше парка, в който се намираше хеликоптерното летище, но той зави наляво по „Сан Фелипе“ и продължи по него, минавайки покрай заведението, където само преди няколко часа Медрано беше влязъл да напълни термоса си с кафе. Защо ли се беше навъртал толкова наоколо и защо беше идвал толкова често в това малко кафене? Дали покорният син беше способен да подкара като самоубиец кола-бомба, пълна с експлозив? Хейдън не вярваше в това. Това би било нечувано действие на латиноамериканска терористична група, при това дясна.

Тогава защо Медрано беше забелязван толкова пъти в квартала? Не би могъл да знае, че Гамбоа е решил да отиде тази вечер и да вземе хеликоптер. Допреди един час сигурно не го е бил решил и самият Гамбоа. И все пак още преди това да бъде решено, Медрано се беше озовал в района. Дебнеше.

Хейдън влезе на паркинга на Поуст Оук Плаза и паркира между колите на хората, дошли да вечерят в ресторанта „При Тони“. От дясната му страна беше „При Зак“, а отляво, в края на „Амбасадор Уей“, се издигаха сградите на „Трикорп Плаза“, „Кон Текс Тауър“ и още десетина небостъргача. Той включи радиостанцията на Томас и се обади на Дистал. Един полицай каза, че Дистал е излязъл от колата пред вратата на Гамбоа и че мексиканецът се готви да тръгва. Последваха статични смущения, после се чу гласът на Дистал:

— Стю. Чух какво се е случило там. Надявам се, че с теб всичко е наред.

— Никакви проблеми.

— Боже всемогъщи! Чудя се още какво може да ни се стовари на главите, преди този човек да се махне оттук.

— Как смяташ да го изпратите?

— По дяволите, още не мога да реша дали да го поведа крадешком по обиколен път, или да го съпровождаме с включени фарове и сирени. Ще сложа две коли отпред и две коли отзад и на всяко кръстовище ще изпращам една кола напред да блокира следващото кръстовище срещу евентуално нападение. Няма да губим никакво време. А ти докъде стигна?

Хейдън му разказа с няколко думи.

— Не мога да се отърва от мисълта, че той се намира някъде наоколо.

— Разбирам те — каза Дистал. — Окей, те вече слизат по стълбите. След малко изчезваме оттук.

— Кой е с него? — запита бързо Хейдън.

— Хмм, изглежда синът му и още един тип, който носи куфарче. Само тримата са.

Хейдън си представи широката порта с осветени колони от двете страни и достолепния Гамбоа да слиза бързо по стълбите с другите двама. По зелените площи се въртят полицаи, раздвижват се полицейски коли, лъскавата лимузина очаква с разтворени врати, солидна и черна като ковчег.

— Ще се присъединя към вас на хеликоптерното летище — каза Хейдън.

— Много добре — отговори Дистал, после се чу шум от затръшване на врата.

Хейдън се помъчи да си представи дали Медрано седи някъде наблизо в този момент и дали Гамбоа ще бъде жив след двадесет минути. После включи двигателя и излезе от паркинга.

Оставаха още двадесет минути, дори може би — петнадесет, и Гамбоа щеше да излети с хеликоптера. На Медрано не му оставаше много време.

След като бяха научили тази сутрин от Сиси Фаръл за експлозива, след като бяха се чудили как ли ще го използват срещу Гамбоа, сега единствената възможност, според Хейдън, оставаше взривяването с устройство за дистанционно управление. Това беше за Медрано единственият начин да се добере до Гамбоа, без физически да се приближава до него. И тъй като двадесет и пет кила не се разнасят лесно насам-натам, сигурно експлозивът е бил поставен някъде, за да бъде възпламенен от разстояние.

Само че по какъв начин смяташе Медрано да събере на едно място Гамбоа и експлозива? Хейдън се върна мислено към началото, вторник сутринта, Ирено Лопес. Лопес беше прекарал в Хюстън три седмици, наблюдавайки накъде из града се движи Гамбоа, беше събирал сведения къде, кога и как пътува той. Тази информация им беше позволила да нанесат удара върху лимузината само минути след като беше тръгнала от ресторанта, където беше обядвал Гамбоа. Само хитростта на Негрете беше спасила възрастния мексиканец. Дали сведенията, събрани от Ирено, се бяха оказали безполезни след пропадналия атентат? Не, освен ако Гамбоа беше променил изцяло маршрутите и навиците си, което той не беше направил. Всъщност, освен ако не сменеше жилището си, Гамбоа, като всеки друг жител на града трябваше да мине по определени улици, за да стигне на определени места. Това не можеше да се избегне. Тъй като често се движеше в района около булевард „Поуст Оук“, какъв избор на маршрути можеше да има? Това бяха преди всичко „Сан Фелипе“, „Уестхаймър“, „Ричмънд“ и Югоизточната магистрала. Ако не минеше по „Сан Фелипе“, щеше да излезе от тази посока. „Сан Фелипе“ беше най-близкият и пряк път и за хеликоптерното летище, поради което Гамбоа беше избрал да мине оттам. Колкото по-малко време бъдеше изложен на опасност, толкова по-малък щеше да бъде и рискът от засада.

„Сан Фелипе“. Хейдън стигна до кръстовището му с „Поуст Оук“ и погледна надясно към кафенето, където само преди няколко часа беше влизал Медрано. Как възнамеряваше да разбере кога да възпламени експлозива? Освен ако „бухалите“ бяха се изхитрили да прикрепят сигнализиращ чип към лимузината — което не беше особено вероятно, тъй като Гамбоа не използваше вече лимузините на Валверде. Медрано би могъл да разбере кога да даде сигнал за взривяване само ако имаше зрителен контрол над мястото, където беше поставен експлозивът. Това означаваше, че експлозивът трябва да е поставен някъде по „Сан Фелипе“, при това в участъка, където подходът към детелината щеше да се пресече със „Сан Фелипе“. Самият Медрано може би дебнеше сега от която и да е от десетките сгради наоколо.

Хейдън навлезе по „Сан Фелипе“. Насочи се към подлеза под магистралата, оглеждайки внимателно улицата за подозрителни кофи за боклук, пощенски кутии, контролни кутии за светофарите, всякакви вещи, разположени близо до улицата и достатъчно големи да поберат експлозива. После осъзна, че това е безсмислено. Хелипортът беше всред парка, в непосредствена близост до магистралата. Много възможно беше шофьорът на Гамбоа да не стигне до самата магистрала, а да отбие по алеята, явяваща се източна граница на парка, на няколко пресечки преди магистралата.

Пришпорвайки колата си, Хейдън зави под магистралата, когато жълтата светлина преминаваше в червено. Точно от това място улицата преминаваше в булевард, чиито платна бяха разделени със затревена ивица. Ако експлозивът трябваше да бъде задействан срещу Гамбоа през следващите минути, би трябвало да е разположен от другата страна на булеварда, върху платното, водещо в западна посока.

Като намали скоростта, Хейдън обърна погледа си към противоположното платно на булеварда. Дори при мъгливата светлина на уличните лампи можеше да се види, че това е най-чистата отсечка поне на десетина пресечки и в двете посоки. Трябва да беше минавал оттук милион пъти, но никога не беше забелязвал тези подробности. На една пресечка по-нататък имаше светофар, след което улицата отново се стесняваше на само две ивици, преди да прекоси жп линията и да премине в най-залесената и тясна част на „Сан Фелипе“. Хейдън чу слабото бумтене на хеликоптера и като вдигна глава, забеляза мощните светлини на приближаващата се от север машина. Хеликоптерът се спускаше над магистралата и разлюля дърветата в парка, преди да се спусне между тях и да изчезне от погледа.

Хейдън не можеше да разбере това. Не беше, както беше очаквал. Може би експлозивът беше останал зад него, от другата страна на магистралата. Може би Медрано щеше за малко да изпусне и този път целта си. Може би безразсъдният Гамбоа щеше още веднъж да има късмет. Той погледна през предното стъкло и видя светлините на полицейските коли да се задават от покритата с дървета част на „Сан Фелипе“ и да се насочват към кръстовището с жп линията. Дистал не беше преувеличил, говорейки за охраната. Колите бяха заели практически цялата улица. Фаровете на първите две патрулни коли се разделиха още докато пресичаха релсите, след което се насочиха към следващите пресечки, с „Брайар Холоу“ вдясно и със „Сейнт Реджис“ вляво. Третата патрулна кола изскочи на релсите, последвана от лимузината.

В първия момент на експлозията лимузината въобще не помръдна от пътя, а само заблестя в ослепителна бяла светлина. После през прозорците просветна нетърпимо силен за очите оранжев блясък, при чиято светлина Хейдън видя силуетите на хората в колата, седящи неподвижно, като че нищо не се случваше с тях, видя огъня да изскача през прозорците. И чак тогава последва експлозията. За безкрайно краткото време, през което мозъкът на Хейдън регистрира видяното, онова, което беше се случило, отдавна беше се превърнало в минало.