Дейвид Линдзи
Спирала (55)

Глава 54

Хейдън взе разстоянието до мотела, пренебрегвайки всички правила, доверявайки се единствено на рефлексите си. Караше на границата на възможностите на колата, а в това време умът му работеше още по-бързо.

Беше ли вярно онова, което му бяха съобщили по телефона? Не приличаше на уловка. Разследването беше напреднало толкова малко, че той едва ли застрашаваше плановете на Негрете или на Медрано.

Кой се беше обадил? И защо? И откъде беше получил информацията си?

Хейдън се взря в замъглените фарове на насрещните коли и разбра, че е направил грешка. Трябваше да се опитат да се приближат тихо и незабелязано. Само че Дистал имаше толкова работа на главата, че нямаше да има време да помисли за това. Подкреплението щеше да пристигне с виещи сирени — без никакъв шанс да изненадат Негрете. Ако той и хората му не се опитат да си пробият път със стрелба, положението клонеше към обсада. Така или иначе, това нямаше да им позволи да постигнат желаното: бързо да получат информация, с чиято помощ да предотвратят убийството. Единственият шанс на Хейдън да постигне целта си сега беше да стигне до Негрете, преди той да е разбрал, че далечните сирени се насочват към него.

Като удари рязко спирачка и после натисна газта, Хейдън пресече пътя на насрещното движение и влетя в една пресечка. Мина по еднопосочна улица, движейки се в правилната посока, след това във втора еднопосочна, минавайки срещу движението. Обиколи квартала и навлезе на „Мейн“ на една пресечка от мотела. Вля се в движението и мина покрай мотела, след което зави в подлеза под магистралата. Угаси фаровете и само на габарити се приближи към мотела от другата му страна, откъм старинната ограда от подобие на железни окови.

Угаси и габаритите и черната кола се стопи в още по-голямата чернилка на пълната тъмнина, после спря. Остана пет секунди в мрака, вслушвайки се в шума на колите над главата си и оглеждайки стената на мотела. Познаваше мястото и знаеше, че в момента гледа точно към тухлената стена на стая 326.

Излезе от колата, затръшна вратата й и се затича към оградата от окови. Ритна някаква празна бутилка и изруга. Наведе се, опипа оградата и след като я прескочи, стигна до мотела. Погледна към коридора на третия етаж, където половината лампи над вратите на стаите не светеха, включително тази на стая 326.

Затича се приведен по тротоара, прекоси затревената площ и изскочи пред офиса, където стреснатият нощен пазач държеше в ръце увита във вестник клетка за птици.

— Полиция — озъби се Хейдън, протягайки към него значката си. — Трябва ми шперц за стаите.

Служителят продължаваше да го гледа със зяпнала уста, мръщейки се късогледо на поднесената под носа му значка.

Хейдън изкрещя:

— Шперца, дявол да го вземе!

Пазачът трепна и изтърва клетката, разпилявайки семенца и вода. Трескаво затърси ключа.

— Патрулните коли ще пристигнат след малко — каза му Хейдън, докато той ровеше из чекмеджето. Протегна ключа върху покритата с пластмаса карта на града върху бюрото и Хейдън го грабна.

Притича обратно по тревата; от порите му внезапно бликна пот. Когато стигна до началото на стълбището, до автоматите за безалкохолни напитки, Хейдън измъкна беретата и тръгна на пръсти нагоре. Тъкмо завиваше на площадката на втория етаж, когато чу първите сирени в далечината и ускори крачките си. На площадката на третия етаж спря за миг, за да се ориентира.

Стая 326 беше последната в по-късата част на сградата, построена във формата на буква L, на три врати от него. На около седем метра от другата страна на 326 се виждаше стоманеният парапет на магистралата, изпълнена с ръмжащи коли и камиони, движещи се почти на нивото на погледа. Хрумна му, че всеки от шофьорите, ако погледне през прозореца си, може да го види в коридора, клекнал, с изваден пистолет.

Сега обаче имаше по-належащи проблеми:

Дали и тримата щяха да са в стаята, в която се намира Ариспе?

Или имаха още една стая?

Бяха ли поставили някого на пост?

Ако да, дали вече го бяха забелязали?

Ако пък успееше да ги изненада, каква беше вероятността да не са с оръжие в ръка? Спомни си за техните „Мак-10“.

Воят на сирените се засилваше. Вината за това си беше негова.

Продължи напред, докато стигна до вратата на стая 325. Залепи ухо на вратата — глупав жест, когато магистралата гърми като движещ се влак само на седем метра. Приближи се още към номер 326. Застана вляво от вратата, с гръб към магистралата. В момента, в който натискаше бравата, по магистралата премина дизелов влекач с ремарке и порив на вятъра стовари отгоре му куп песъчинки, заедно с миризма на изгоряло, която изпълни дробовете му. Този път шумът от движението работеше в негова полза, затруднявайки хората в стаята да чуят слабото щракване. За съжаление вратата се оказа заключена. Като продължаваше да се държи встрани от вратата, той пъхна с лявата ръка шперца в ключалката, вдигнал беретата в дясната. Можеше да се очаква да е спусната и верижката отвътре. Той завъртя ключа.

Каква ли беше вероятността да гледат как бравата се движи бавно? Страхуваше се да отвори повече, за да види дали верижката е поставена. Това вече не можеше да не забележат.

Полицейските коли вече бяха достигнали „Мейн“, може би само на три пресечки от мотела.

Той се изправи пред вратата и я ритна силно. Верижката прогърмя като изстрел, но изскочи, докато Хейдън приклекна на прага и изкрещя „Полиция!“.

Човекът, седнал на стола, от другата страна на леглото, върху което беше проснато голото подуто тяло, вече се обръщаше и протягаше ръка към автоматичния пистолет на кръглата масичка, когато първите два изстрела на Хейдън го улучиха зад дясното ухо и в тила, като пръснаха очилата му и го отхвърлиха с разперени ръце върху масата. След още две стъпки Хейдън забеляза отворената врата на банята. В стаята вонеше на изпражнения и на някакво лекарство. Той очакваше от банята да се покаже някой. Изненадващо обаче изстрели се чуха от съседната стая, после стъпките на някой, бягащ по коридора. Хейдън се обърна рязко, страхувайки се от изстрел в гърба от банята, после се хвърли към вратата тъкмо навреме, за да види първата полицейска кола да навлиза в алеята с виеща сирена. Още гледаше към нея, когато някъде откъм стълбището се разнесоха изстрели на „Мак-10“, които натрошиха предното стъкло на колата. Тя мина през живия плет и се блъсна в автоматите за напитки в началото на стълбите. Светлините на колата продължаваха да се въртят, разливайки цветни отблясъци из двора.

Когато се показа втората кола, Хейдън се затича през балкона към ъгъла на буквата L, спринтира към парапета над задната част на мотела и видя Негрете да достига оградата, а придружителят му да се обръща, прикривайки го. Хейдън се остави да падне назад до стената. Изригналите от дулото на мексиканеца светкавици му се сториха по-ярки, отколкото беше очаквал. Скочи на крака почти веднага и видя втория мъж да прекрачва оградата, но Негрете не се спря да го прикрива, а продължи да тича през изсъхналите бурени към прикритието на склона. Хейдън се прицели внимателно в човека на оградата, който изглежда разбра, че е застрашен и се опита да стреля назад, без да гледа. Хейдън стреля четири пъти, пет пъти и човекът като че беше дръпнат назад от гигантска ръка. Единият му крак се закачи на оградата и той увисна. Пистолетът му продължаваше да стреля като по чудо, като при всеки изстрел откатът отхвърляше ръката му като празен маркуч, сеейки наоколо куршумите от четиридесет и пети калибър. После изведнъж спря.

Негрете беше се скрил по „Монтроуз“.

Хейдън се затича назад към двора на мотела. Сега бяха пристигнали още две коли и се чуваха още сирени. По алеите тичаха полицаи, двама от тях се насочиха към него.

— Има един увиснал на оградата, зад мотела — изкрещя Хейдън. — Той е въоръжен с „Мак-10“, но мисля, че е мъртъв. Друг, също въоръжен с „Мак-10“, се измъква пеша по „Монтроуз“ и сигурно ще се насочи към „Брандт“, „Флора“ или „Уестморленд“. Пратете след него всички налични коли. Той е извънредно опасен. Трябва да бъдат внимателни. Ако възникнат някакви въпроси, аз ще бъда в стая 326. Изпратете там медицинския екип, когато пристигне.

— Вие детектив Хейдън ли сте? — извика полицаят. — Казаха ни, че ще намерим тук детектив Хейдън.

— Да, аз съм, побързайте. — Той се спря за миг. — А какво стана с полицаите в колата?

— Мъртви са, сър.

— Жалко. Сега побързайте — повтори Хейдън и се затича към стаята в дъното.

В стаята имаше трима патрулни, единият, клекнал от другата страна на леглото, изследваше мъжа, когото Хейдън беше застрелял, другите двама гледаха, без да могат да повярват за гротескно издутия Ариспе и не можеха да решат какво да правят.

— Жив ли е той? — запита Хейдън, като се набута между тях.

— Аз… — Единият от полицаите се обърна и изтича навън от стаята.

Мургавото тяло на Рубио беше придобило вид, който граничеше с абстрактното. Раздутото му тяло беше смущаващо психологически и напомняше труп на заклано и разфасовано животно. Надут извън всяка пропорция, той не толкова лежеше, колкото се крепеше върху леглото на няколко точки. Изтезанието беше напрегнало всеки негов мускул и сухожилие в постоянен спазъм, който беше извил до пречупване гръбнака му и вирнал нагоре корема. Всъщност той докосваше леглото само с горната част на раменете и с петите си. Главата му беше отхвърлена назад, а устата — запушена от гумена медицинска тръбичка, другият край на която водеше към банята. Леглото беше напоено с вода и изпражнения, а вонята беше нетърпима.

— Исусе Христе. — Полицаят, който беше разглеждал застреляния мъж, стана и се обърна към Рубио. Изглеждаше ветеран, с прошарена коса и малко тромав на вид. Казваше се Аледо. Той проследи с очи маркучето, идващо от банята. — Каква гадост, дявол да го вземе!

Хейдън забеляза стетоскопа, затиснат под крака на убития, и го издърпа. Наведе се и постави малкия диск върху гърдите на Ариспе. Сърцето биеше с прекъсвания, но все пак биеше. Той се обърна към Аледо.

— Проверете дали водата е спряна.

— Какво, по дяволите, е това? — запита Аледо, но не получи отговор.

Хейдън свали сакото си и го метна върху настолната лампа, като погледна нагръдната картичка с името на втория полицай.

— Томас, помогни ми. Трябва да извадим тръбичката от него.

Младият полицай, който беше слаб и русокос, почти крехък на вид, започна да навива ръкавите си, поглеждайки изваденото око на Ариспе.

— Водата е спряна — извика Аледо.

— Какво ще кажете да го развържем? — попита Томас.

— Още не — отговори Хейдън.

— Кучи синове! — задъхано произнесе Аледо. Беше се върнал при леглото. — Я вижте какво са направили с члена му.

Младият полицай сложи коляно върху леглото и подхвана отдолу главата на Ариспе, докато Хейдън сграбчи тръбичката. Тя обаче не искаше да излезе.

— Може би ще е по-добре да го оставим. — Гласът на Томас беше задъхан.

— Така ще умре — каза Хейдън, продължавайки да дърпа. Потегли по-силно и тръбичката започна да подава. От устата на Ариспе започна да излиза мръсна розова пяна.

— Това е от дробовете му — бързо каза Томас, — нещо с дробовете му не е наред.

Аледо извади джобното си ножче и сряза найлоновата корда на глезените на индианеца, после продължи с възлите на китките, които освободи тъкмо когато краят на хирургическото маркуче се измъкна от устата на Рубио, заедно с поток съсирена кръв. Освободен, Ариспе започна да трепери все по-силно, като че някой невидим разтърсваше леглото.

— По дяволите! — Томас се отблъсна от леглото и отстъпи, като се блъсна в телевизора.

Хейдън също се дръпна назад и като се спъна в трупа на пода, грабна сакото си от лампата.

Тялото на Ариспе се тресеше с все сила, като чудовищно издутият му корем с разтегнат пъп се повдигаше конвулсивно. Внезапно здравото му око се отвори широко и се завъртя нагоре. Ръцете му се замятаха, като че се опитваше да седне, а главата му се повдигна с усилие. След това устата му зейна и изригна поток от мръсна вода, която заля леглото.

— О, господи — изкрещя Аледо, когато Хейдън го блъсна към стената, където тримата застанаха вцепенени и ужасени.

Ариспе, който повече не приличаше на човек, а на някакво раздуто чудовище, търкалящо се в телесните си сокове, изригваше отново и отново остатъка от съдържанието на измъчените си вътрешности.

Сетивата на Хейдън не издържаха повече. Като загуби за момент контрола над съзнанието, мозъкът му просто отказа да анализира онова, което виждаше. Когато дойде на себе си, беше сам в стаята и този невероятен спектакъл, отчаянието, излъчвано от мъките и смъртта на Рубио Ариспе, изпълваше стаята.

Той отстъпи назад и затвори вратата след себе си.