Дейвид Линдзи
Спирала (5)

Глава 4

Хейдън и Муни свиха от „Стария испански път“, широка търговска артерия, простираща се от булевард „Южен Мейн“ до Междущатската магистрала №45, и съвсем не приличаше на древен път. Новата сграда се издигаше на края на десетки акра асфалт, служещи за допълнителен паркинг за южното крило на Медицинския център. Знаците и в двата края на площта подсказваха къде се намирате. Службата на съдебния лекар беше разположена до самия вход.

Фоайето на новото помещение на службата миришеше на прясна зидария, смес за запълване фугите и боя. Хейдън се запита докога ли щеше да изтрае тази миризма на оптимизъм и ново начало. Двамата с Муни показаха картите си на регистрацията и се насочиха към една от четирите зали за аутопсии.

Доктор Харл Ванстратен стоеше в единия край на залата и навличаше хирургическия си халат. Дори през цялата стая високата му фигура с широк гръден кош се забелязваше по-ясно от всичко друго в стаята. Оредяващата му коса беше причесана на път, лицето му беше гладко обръснато, а острите му скандинавски черти не оставяха никого изненадан от германския му акцент.

— Истински криминален роман, а, Стюарт? — усмихна се Ванстратен, когато Хейдън влезе, а баритонът отекна в скъпернически мебелираната стая.

Той се обърна съм остъкления шкаф и извади чифт хирургически ръкавици от една отворена кутия. Като ги поръси допълнително с талк, той ги разтърси леко, преди да вкара масивните си ръце, започвайки с дясната.

— Ходих снощи с Рената на една пиеса в театър „Алея“ — каза той, докато се занимаваше с ръкавиците. — За пръв път от доста седмици.

Хейдън погледна широкия гръб на приятеля си.

— Хареса ли ти?

Ванстратен се изсмя и се обърна.

— Не зная. Имаше един момент към края на първото действие, когато изпуснах хода на пиесата, защото умът ми се върна към тукашен проблем — жена, умряла без видима причина при изнасилване. Всъщност, като се изключи антракта, когато успях да разговарям с Рената за пиесата, май не си спомням каквото и да е от нея. Извини ме за момент.

Двете алуминиеви маси за аутопсия седяха една до друга във фокуса на почти фосфоресциращото от белота осветление на залата. Над всяка от масите от тавана висеше хромиран микрофон, редом с подобна на обърнат сребърен леген хирургическа лампа. Горе стъкленият матиран купол на тавана пропускаше чистата и ярка дневна светлина.

Мексиканецът беше единственият труп в залата. Джимбо Фин стоеше до него, несръчно надвесен, като че страдаше от схващане в гърба. Главата на трупа беше увита в пластмасова торбичка, залепена с лента около врата. Фин нямаше да позволи на мравката да избяга от него.

Когато Ванстратен се върна при тях, още продължаваше да намества ципестия Датекс около пръстите си. После веднага пристъпи към работа.

— Имаш ли снимки, Джимбо?

Фин кимна.

— Разбира се, че имам.

— Е, Ричард, да започваме ли?

Ричард Хъл беше прекарал на работа в моргата почти десет години и беше единственият от няколкото лаборанти, на когото Ванстратен разрешаваше да му асистира. Беше добродушен чернокож, едър почти колкото съдебния лекар, който гледаше на труповете с уважение, като че те още бяха подвластни на емоции от рода на смущение и страх.

Под погледите на Хейдън, Муни и Фин, Ванстратен и Хъл започнаха внимателно да събличат мъртвеца, като че бяха негови прислужници. Процесът се затрудняваше от посмъртното вкочаняване. Ванстратен оглеждаше педантично всяка част от облеклото, като си отбеляза специално петната в джобовете на костюма. Когато свършиха с това, той подаде дрехите на Хъл, който ги постави в полиетиленова торба, запечата я, залепи й етикет и я остави настрани.

Когато бяха смъкнати и чорапите, мексиканецът остана гол върху решетестата плоча, покриваща алуминиевата маса, под която циркулираше вода, предназначена да измива веднага кръвта.

Ванстратен взе ножица, сряза лепенката около врата и махна пластмасовата торбичка. Мравката, привързана за гвоздея, сега изглеждаше още по-странно, отколкото когато трупът лежеше на прашния тротоар. Беше потърсила убежище в ъгъла на едното око, където се беше свила на топче с размера на грахово зърно.

Ванстратен просъска през зъби.

— Виж ти. Никога не съм виждал подобно нещо. Гвоздей с привързана за него мравка. Не, никога. — Той поклати глава и повдигна клатушкащата се на конеца мравка.

— Голяма мравка — каза той, като се наведе и я погледна око в око. — Вързана с конец. Черен, полиестерен конец. — Едрият мъж беше съсредоточил мозъчната си енергия върху загадката на дребната червена точица. Той отново поклати глава, сряза конеца и остави мравката да падне в пластмасовата колбичка, която Хъл запуши бързо. Колбичката също получи етикет и беше поставена на най-горната поличка на лабораторната алуминиева количка, която Хъл беше докарал. Тя беше първото от многото веществени доказателства, които щяха да се натрупат в различни шишенца, кутии, бурканчета и пликове, преди Ванстратен да изготви заключението си.

Без някой да му казва, Фин пристъпи напред и започна отново да прави снимки. После обърнаха трупа и той направи още снимки. След което Хъл и Фин вдигнаха решетестата плоча с тялото и я пренесоха върху болничната количка, която Хъл подкара през коридора към рентгеновото отделение.

Докато чакаха, Ванстратен попита:

— И кога намери този приятел, Стюарт? — Тримата преминаха в другия край на залата, където имаше едно бюро. Ванстратен запали цигара „Дънхил“, която извади от червената кутия, лежаща на бюрото. Предложи и на Хейдън, който поклати глава. — Извинявай, забравих. Значи упорстваш, а?

Хейдън кимна утвърдително.

— Още запалвам пури, но не повече от две-три на ден.

Ванстратен го изгледа леко усмихнат.

— Страхотен си, Стюарт. — Вдигна цигарата си и я разгледа. — И така, кога го откри?

— Бяхме там около девет и двадесет, девет и половина. Разбрах, че са го открили малко след девет часа.

— И тази мравка? Какво ще кажеш за нея?

— Нямам никаква идея.

Ванстратен изсумтя и намръщи чело.

— Можеш ли да си представиш? Това е наистина нещо ново. Какво предполагаш? Предупреждение? Подпис?

Хейдън тръсна глава.

— Просто човешка жестокост.

— Мисля, че подобна проява на жестокост е особено странна — промърмори Ванстратен.

— Всички прояви на жестокост са странни — каза Хейдън. — И в същото време са шаблонни.

В това време вратата на рентгеновото отделение се разтвори и Хъл, придружен от рентгенолога, вкара количката с трупа обратно под лампите. Муни и Фин се приближиха и аутопсията започна.

Като натисна инсталирания на пода бутон за пускане на микрофона, Ванстратен започна монотонно да изрежда: дата, номер на аутопсията, номер на трупа, присъстващи на аутопсията. Следваха данните от външния преглед: височина, тегло, състояние на кожата, физическо развитие, разпределение на подкожните мазнини, цвят на очите, коса, състояние на ушите, шия, полови органи, увреждания на ръцете, обезцветени зони в долната част на корема, под лявото зърно на гърдите, под бъбреците и по половите органи.

Със скалпела си Ванстратен бързо направи широк разрез на гръдния кош във формата на Y, горните краища на който започваха под всяко рамо, минаваше под зърната, съединяваше се на гръдната кост и продължаваше към долната част на корема.

Асистиран от послушния Хъл, Ванстратен отдели кожата от ребрата и я отметна така, че се разкриваха не само ребрата, а и коремната кухина. После сряза ребрата и ги отметна встрани, откривайки съдържанието на гръдния кош.

— Сега е време да бъдем философи, Стюарт — каза, усмихвайки се, патологоанатомът. Той посочи трупа. — Ето какво сме ние, хората. Богати и бедни, без разлика, всеки от нас притежава тази чудесна, комплексна система, пред която и най-сложният компютър, със смайващите възможности на микрочиповете, изглежда като детска играчка. Човешкият интелект не е способен да конструира толкова деликатна система… няма да е способен и след милион години.

Това е вярно, помисли си Хейдън. Само че онова, което човек не можеше да създаде със силата на интелекта си, той можеше да унищожи бързо с простите животински страсти. Всеки сумтящ глупак можеше да се прави на Бог и да решава съдбата на други хора.

Той гледаше как Ванстратен започва подробното изследване. Хрумна му, че в известен смисъл през следващия час щяха да научат за този човек повече, отколкото е знаел сам той. И все пак в друг смисъл те завинаги щяха да останат невежи. Никога нямаше да разберат истинската същност на този човек. Никога нямаше да усетят оживяващия го дух, да чуят звука на гласа или смеха му, да усетят деликатните колебания на смущението и мъката. Ненаучното понятие, наричано живот, вече им беше убягнало.

Аутопсията беше продължителна. Когато Ванстратен стигна до черепа и трябваше да извади мозъка, Хейдън се обърна и излезе в коридора. Години присъствие на аутопсии го бяха дисциплинирали. Рядко се разстройваше от тях; главно — когато бяха на деца или на някои жени. През последните пет-шест месеца обаче, по време на дисекциите на черепа той усещаше нещо ново. Отначало смътно, неприятно чувство, което при следващите случаи започна да предизвиква изпотяване и силно ускоряване на пулса. Веднъж дори мислеше, че ще припадне. Сега вече просто отказваше да ги гледа; бяха му непоносими. Не беше просто прилошаване, а нещо по-сериозно. Приличаше повече на непонятен страх, макар че това му изглеждаше безсмислено.

Той чуваше думите на Ванстратен през вратата. Когато патологоанатомът започна да дава указания на машинописката, която щеше да печата заключението, Хейдън разбра, че аутопсията е приключила. Пое си дълбоко дъх и се върна в стаята.

— Това е всичко — каза едрият мъж, поглеждайки към Хейдън, който си остана до вратата. — Почакай да се измия и ще ти резюмирам случая.

Хейдън кимна и последва Ванстратен до бюрото му. Зад тях Хъл беше запечатал пластмасовата торба с вътрешните органи и беше ги поставил в изпразнените телесни кухини. Канеше се да почне да го зашива.

Когато Ванстратен се върна в канцеларията си, вече палеше цигара. Беше безупречно облечен в един от прочутите си костюми с жилетка, които напомняха за едновремешната европейска мода. Косата му беше отново сресана.

— След един ден ще получиш напечатания доклад — каза Ванстратен, сядайки в стола си зад бюрото. — Бил е пребит до смърт. Това е основното заключение. Умрял е от увреждане на сърцето от удари. Преди това е понесъл много мъки. Почти всички увреждания са нанесени преди смъртта. Ударът с ток в гърдите го е доубил. Гвоздеят е бил забит по всяка вероятност доста след смъртта.

— Откога е мъртъв?

— Можем само да предполагаме. Бих казал, че смъртта е настъпила 4–5 часа преди да го намерят. Когато са го открили, температурата на трупа е била нормална, а при аутопсията беше само с няколко десети по-ниска. Обикновено мъртвият запазва нормалната си температура четири-пет часа след смъртта. После тя спада със сравнително равномерно темпо. При нормални условия.

Хейдън погледна през прозореца на кабинета. Муни и Фин не се виждаха никъде. Хъл свършваше зашиването и сега избърсваше трупа с гъбичка.

— Мисля… струва ми се, че са го пребили хора с голям опит, Стюарт — добави Ванстратен, като остави цигарата си. — При улично сбиване обикновено най-много удари получава главата. Хората обичат да ритат противниците си в главата, да блъскат главите им в земята или в стената. Като изключим гвоздея обаче, по главата на този човек нямаше никакви следи от удари. Малко са и белезите по кожата, като се имат предвид вътрешните увреждания. Просто са си знаели работата.

— А ръцете?

— Умишлено са го мъчили. Видях рентгеновите снимки. — Ванстратен протегна ръцете си за илюстрация. — Първите фаланги на няколко от пръстите на всяка ръка са били смазани почти на каша. Китките са извадени, а сухожилията повредени. Бих предположил, че е бил окачен за китките и така са го били.

Хейдън не каза нищо.

До канцеларията залата за аутопсии беше празна, като се изключи голия труп върху блестящата алуминиева маса.

И Хейдън, и Ванстратен бяха избрали професии, където често си имаха работа със загадки. Те разбираха, че методичността, подробностите и настойчивостта бяха основни елементи на професионалните им умения, но често ключът на загадката даваше интуицията. Ванстратен току-що беше използвал първите три. Хейдън евентуално щеше да разчита на четвъртия.