Дейвид Линдзи
Спирала (49)

Глава 48

Хейдън разказа на Дистал как Рената Ислас беше попаднала на името на Блас Медрано и какво беше организирал той и попита какво е станало от негова страна. Беше застанал зад бюрото си и докато слушаше баса на Дистал с тексаски акцент, наблюдаваше Нина и Селия, които разтребваха масата.

— … не им се обади предварително, така че в началото било доста объркващо. Лапиер каза, че някои от хората на Негрете не искали да предадат огнестрелните си оръжия и за момент било доста напечено. Тогава синът на Гамбоа, Ефрен, излязъл и успял да ги успокои. И тук късметът ни проработи. Трима от охраната били въоръжени с „Мак-10“, преработен така, че да стане напълно автоматичен. Тях тримата арестували веднага. Проблемът бил, че в къщата имало само четирима души от охраната. Негрете го нямало никакъв. Ако кучият син е казал истината, някъде с него има още двама.

Докато гледаше двете жени, на Хейдън му хрумна, че се е случило нещо неочаквано. Нина и Селия бяха се разбрали мълчаливо по някакъв начин и сега изглежда им беше приятно заедно.

— Претърсили ли са целия двор? — Хейдън питаше, но мозъкът му се връщаше към Нина и Селия. Установилата се между тях съпричастност някак си не го изненадваше. Не поради онова, което беше усетил в Селия, а поради това, което знаеше за Нина. Почти театралната самонадеяност, показана от Селия, когато я беше срещнал за пръв път в офиса на Валверде, сдържаният й гняв в къщата на майка й, страхът, който безуспешно се беше опитвала да скрие в колата, когато му разказваше за „бухалите“, зад всичко това сега се показваше неприкрита уязвимост. Тя не само беше загубила брат си, но накрая беше разбрала, че едно дело, на което се беше посветила със страст през последните шест месеца, се беше оказало пълна илюзия. Тя не можеше да каже какво точно е правила и за кого. Да си жертва на подобно разочарование, беше деморализиращо, а за Нина беше типично да усеща силно, кога някой се усеща безсилен и уязвим. Както беше типично и да показва открито съчувствието си в такива случаи.

— Да, направили са го — отговори Дистал — и са намерили още един преработен „Мак-10“ в малкото бунгало на Негрете. Не зная докъде ще ни позволи да отидем окръжният прокурор, но ми се иска да обвиним Гамбоа в притежание на тези четири забранени оръжия, което би ни дало достатъчно основание за депортиране. — Дистал сниши гласа си и Хейдън трябваше да се напрегне, за да го чува. — Това може да е малко слабичко, но мисля, че вятърът се променя малко в наша полза. Намерихме няколко градски съветници и един сенатор, които раздухват нещата и хм, мисля, че общото чувство е, че щом изчезне мишената, няма да има и стрелци. Нататък се оформят нещата. Нали разбираш, само по-бързо да се отървем от това.

Хейдън се беше страхувал от подобна насока на настроенията. По телевизията и тази сутрин бяха говорили за убийствата и градските политици искаха на всяка цена да избягнат в националните средства за информация да им лепнат етикет „малкото Мексико“, етикет на убежище за латиноамерикански заговорници. Можеха да обяснят положението, изтъквайки, че Бениго Гамбоа Пара е бил обект на сериозни обвинения от неизвестна досега група радикали и че просто се е случило той да отседне временно в Хюстън, когато те са решили да го преследват. Ако е бил наел къща в Хепи Вели, те са щели да го преследват там по същия начин. Нищо общо с географията и демографията на Хюстън. Просто лош късмет.

— Значи смятат просто да го прогонят?

— Точно така. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Никой не иска да го направят на желе в този град.

— И каква е досега реакцията на Гамбоа?

— Вкиснат е, че сме отстранили милицията му. Пит му е казал, че ще му оставим много униформени полицаи вместо тях, но той казал, че не ги иска. Казал, че ще телефонира тук-там и ще сложи нещата на място.

— Значи не е останал никой?

— Никой, който да се вижда. Поставили сме постове на горните етажи на съседните къщи на улицата и доста хора в коли без отличителни знаци в алеите. Те го покриват, но той не знае. Предполагам, че се поти като никога.

— А какво е казал за Негрете?

— Никой не знае къде е той. Просто бил излязъл. Всъщност Гамбоа попитал Пит за него.

— Бих искал да зная на кого ще позвъни Гамбоа.

— Е, ако е някоя важна клечка, скоро ще го научим.

— В криминалната лаборатория открили ли са нещо ново?

— Много малко — каза Дистал. — Някои от срамните косми и косите от леглото на бунгалата „Ла Конча“ са действително от Ирено Лопес, така че неговата идентификация се потвърждава. Има от двата вида косми и от някой друг. В дома на Уейт пък има отпечатъци из цялата къща. Открили са и такива, които не са нито на семейство Уейт, нито на семейство Фаръл, но още не е определено чии може да са. Сега тъкмо вземаме отпечатъци от момчетата, арестувани при Гамбоа и правим балистични изследвания, за да видим дали от техните „Мак-10“ са били изстреляни някои от гилзите, намерени в гаража. Всички намерени следи от кръв са от съпрузите Уейт и Дони Фаръл.

Последва момент мълчание, после Хейдън каза:

— Труден случай. Не мога да си спомня някога да сме имали толкова хора да работят толкова усилено и да напредваме толкова бавно.

— Никога не сме имали и чуждестранен убиец, който се разхожда тук, Стю — каза Дистал. — Когато се появяват тук като че от никъде, без познати, без връзки тук и преследват хора, които не са американски граждани, не може да се очаква да направим чудеса.

— Ако тези снимки не ни помогнат — каза Хейдън, — ще бъде късно да се опита нещо друго. Или Гамбоа ще успее да се измъкне, или ще го хванат. Не мисля, че би могло да продължава още двадесет и четири часа по този неопределен начин.

— Аз също. Мисля, че имаш право.

— Има два въпроса, на които се страхувам, че никога няма да получим отговори — подхвърли Хейдън. — Кои са били анонимните манипулатори на Селия Морено и защо са събирали сведения за „бухалите“? И кой е помогнал на Гамбоа и на другите корумпирани политици и бизнесмени да изнесат заграбените стотици милиони долари от Мексико?

Дистал изсумтя.

— Ти си достатъчно отдавна на тази работа, за да знаеш, че на подобни въпроси често няма отговор.

Хейдън знаеше какво иска да каже Дистал. И двамата бяха осъзнали, че тук май се крие нещо повече, нещо, което надхвърля възможностите на полицейското управление в Хюстън. Като детективи, специализирани в разследването на убийства, те се водеха прекалено ниско в йерархията, за да очакват, че ще им бъде непременно разкрита истинската история, скрита зад тези събития. Те бяха нещо като улични метачи; никой не искаше от тях да разкриват кой е причинил замърсяването. Нещо повече, някой като че желаеше да не разкриват това.

Лукас Негрете седеше на задната седалка на новонаетата кола, която се движеше към центъра на града по Югоизточната магистрала. Беше сърдит, отчаян и усещаше, че времето, което имаше на разположение, изтича. Тримата мъже бяха паркирали колата, регистрирана на името на Рамон Соса Реал, в паркинга на „Грийнуей Плаза“, бяха взели такси до най-близката агенция за наемане на коли и бяха наели един „Линкълн“, използвайки фалшиви документи. Сега бяха се насочили към центъра, за да наемат две стаи в мотел. Негрете знаеше подходящ мотел на „Южен Мейн“, толкова близо до магистралата, че в стаите на третия етаж от южната страна колите се чуваха така, като че се намираха в спряла кола на надлеза. Това бяха най-шумните стаи в града.

Докато шофьорът, мускулест младеж с къдрава коса и ориенталски очи на име Сисено, внимаваше за движението, Негрете ровеше из купчина хартии. На коленете си имаше бележник, в който записваше някакви номера, някои от които извикваше на Луис, зад очилатото лице и флегматични реакции на който се криеше брутален убиец. Луис отговаряше с „да“ или „не“, а понякога извикваше на свой ред друга цифра.

Когато пристигнаха в мотела, Сисено излезе от колата и влезе да ги регистрира в две стаи. Негрете и Луис продължаваха работата си. Те дори не вдигнаха очи. Когато шофьорът се върна, влезе в колата, без да каже и дума, и я вкара в двора на мотела.

Оформената във формата на буква L сграда имаше шест етажа и беше разположена така, че краят на по-късото й крило почти се опираше в магистралата. Стаите в дъното гледаха към улицата под самата магистрала, винаги в сянка от мрачните ребра на циментовите колони. Вторият етаж беше на нивото на боядисаните със сребърна боя перила на магистралата, а третият етаж идваше на едно ниво с колите. Това бяха стаи, които рядко някой наемаше. Управителят се опитваше да ги пробута, но повечето клиенти идваха с ключа и искаха друга стая или парите си обратно, така че той беше започнал да ги предлага само когато не беше останала никаква друга стая. И пак повечето клиенти отказваха.

Тримата мъже носеха със себе си само малки сакове, които пренесоха от паркинга, покрай автоматите за „7-Up“ и „Кока-Кола“ и повредения асансьор към металното стълбище до оградата на плувния басейн в двора. В задушаващата обедна горещина в басейна или по-скоро около басейна имаше само двама души: пълна млада мексиканка, чиято тъмна плът преливаше от банския й костюм с лавандулов цвят, и нейният значително по-дребен англосаксонски приятел, чиято бяла кожа беше изгоряла до изненадващия цвят на фламинго. Те се държаха за ръце, седнали на шезлонгите край басейна.

Тримата мъже влязоха в първата от двете стаи, в които бяха се регистрирали. Оставиха на пода саковете си и преминаха в съседната стая, последната стая на третия етаж. Шумът на пътното движение на десет метра от тях, при сто километра в час, беше придружен от облаци прах, издухани от асфалта, които миришеха на прегоряло моторно масло и каучук.

Затвориха вратата след себе си и се върнаха в първата стая. Негрете и Луис седнаха на малката кръгла маса, измъкнаха листовете си и възобновиха работата си. Сисено взе ключовете и се върна по стълбището при колата. Беше видял магазин за спиртни напитки на няколко пресечки. Те продължаваха все същото проучване на номерата на минаващите коли. През изминалата седмица номерът на всяка кола, навлязла по „Инвърнес“, на разстояние две пресечки от дома на Бениго Гамбоа, биваше записан от постовете на Негрете. Това беше скучна работа, да се сравняват всеки ден записаните номера с тези от предния ден, но Негрете се надяваше, че той ще даде резултати. Всеки, който би пожелал да убие Гамбоа, трябваше да наблюдава неговите излизания и връщания, а за да го прави, трябваше да се доближи до къщата. Някъде в множеството записани номера имаше повторения, а в кола с един от повтарящите се номера седеше убиец.

Към три часа следобед бяха открили девет коли, които бяха се появявали на улицата повече от два пъти през всеки от последните дни. До номера на пет от тези коли беше записано „Р“, което означаваше, че принадлежат на хора, живеещи на същата улица. Трябваше да бъдат проверени останалите четири.

Негрете се премести на леглото. Извади от портфейла си парче хартия с няколко номера и набра този на службата за регистрация на моторните превозни средства. След минути му беше потвърдено онова, в което беше се съмнявал, че четирите коли са регистрирани на името на четири различни агенции за даване коли под наем.

Луис, с очилата и скромното лице, снабден с една от десетките карти и значки на мексиканската полиция, с каквито разполагаше Негрете, излезе, за да провери в агенциите. Ако Негрете беше налучкал отново правилно, Луис щеше да получи не само името — а може би и описанието — на човека, наел колата, но също и цвета, марката и модела на колата. После щеше да наеме още две коли за самите тях и тримата щяха да започнат да дебнат дебнещия, деликатна и опасна задача, но извършвана неведнъж от Негрете.