Дейвид Линдзи
Спирала (48)

Глава 47

Докато чакаше на светофара, Блас отмести пакетчето с лед от отпуснатата в скута му китка на лявата ръка и провери отока. Беше се опитвал да държи лед върху него още от момента, когато се беше прибрал в апартамента си рано сутринта. Макар и да не беше така зле натъртено, както му се струваше, болката беше много силна и отокът значителен, за да може със сигурност да определи дали има счупване. Но въпреки пулсиращата болка, китката не беше главният му проблем.

Беше се оказал с невероятен късмет. Когато беше скочил през парапета в тъмнината, той си нямаше понятие какво има отдолу и предполагаше, че ще се приземи върху цимент. Всъщност падна върху храсти дребна хвойна, което смекчи удара и вероятно спаси живота му. Ако беше наистина цимент, може би нямаше така бързо да се оправи от падането и да се претърколи до стената, преди хората над него да достигнат до парапета и да започнат да стрелят в храстите. Притиснат до стената, той беше се вслушвал в плюещите олово автоматични пистолети, странно приглушеното откършване на храстите и тупването на гилзите. Чу ги да ругаят на испански, чу затръшване врати на коли, но не се спусна да бяга, докато не чу рева на моторите и нервното изсвирване на гумите.

Доколкото полицията обикновено не разполага с напълно автоматично оръжие, той разбра, че са хората на Негрете. Докато лежеше по корем в олеандровите храсти, където беше залегнал с адски болезнена и пулсираща китка и с дрехи, мокри от пот, само на една пресечка от гаража, колите на Негрете обикаляха околностите и го търсеха. Ако беше паркирал наетата кола някъде по улицата вместо в паркинг, те сигурно щяха да я открият. Когато накрая си отидоха при първото далечно проплакване на полицейските сирени, Блас се надигна и с наложено безгрижие отиде до колата си в паркинга на болницата.

Незабавно беше се обадил на Ариспе по радиостанцията и двамата се срещнаха на късна вечеря на булевард „Ричмънд“. Разказа на Рубио какво се беше случило, това че полицията знае за него, че очевидно Негрете се е добрал до Уейт, научил е от него за Ферети и го е проследил до тайника. След известно обсъждане двамата решиха, че каквото и да е измъкнал Негрете от Уейт, то не би могло да застрашава акцията им. Решиха да не променят плановете си. Разбира се, не можаха да си обяснят откъде полицията е научила името на Ариспе, но сметнаха, че нейната информация е малко, иначе не биха позволили на Кордеро да напусне града. Освен Негрете само те двамата знаеха за покупката на експлозива, а само те знаеха къде е поставен той и не можеха да допуснат, че са оставили някаква следа в тази връзка за полицията или за Негрете.

Най-големите опасности в тази операция си оставаха свързани с техните контакти в Хюстън, които по един или друг начин сега бяха мъртви, с изключение на избягалия Кордеро. Единствените значителни опасности оставаха наблюдението на Рубио да бъде забелязано или по някаква странна прищявка Гамбоа да не мине в течение на няколко дни по „Сан Фелипе“. Споразумяха се да се върнат в базите си, да поспят малко и да следват сутринта вече уговорените действия.

Блас се върна в „Златната гълъбица“. Никой не знаеше, че той е отседнал там, дори Рубио. Както и той не знаеше убежището на индианеца, един принцип, който отдавна се беше превърнал в осигуряващ сигурност метод, особено през последните четиридесет и осем часа преди нанасяне на удар. Това ги освобождаваше от постоянния страх, че единият може да бъде заловен, без другият да разбере, и след измъчване да издаде неговото местонахождение.

В седем часа беше в колата и отиде до своята закусвалня на булевард „Поуст Оук“, където бяха говорили с Рубио предната вечер. Купи си сутрешните вестници и закуси, докато четеше статиите за Ферети и за убийството в дома на Уейт. Полицията, която явно ле издаваше какво знае за двете престъпления, потвърждаваше, че ползва и помощта на ФБР и на Държавния департамент. Един по-енергичен репортер беше направил заключение, че макар и регистрирана на името на Соса Реал, атакуваната лимузина е обслужвала Бениго Гамбоа Пара, чийто дом изглеждал силно охраняван. Въпреки големите заглавия, статиите за убийствата бяха бедни на съдържание, както беше предположил Ферети, включително сега и за неговата смърт.

Блас остави вестника на масичката, когато излезе от закусвалнята, като си каза наум, че повече не трябва да ходи там. Ако не беше толкова притеснен, вероятно нямаше да отиде и за закуска. За негово щастие беше застъпила нова смяна и сервитьорките бяха други. Иначе второ появяване за по-малко от двадесет и четири часа можеше да привлече тяхното внимание.

През следващите три часа Блас обикаляше по улиците в правоъгълника между „Поуст Оук“ и „Шепърд“, съответно на запад и изток и между Югозападната магистрала и „Сан Фелипе“ на юг и север. Спира два пъти за кафе, влезе веднъж да зареди до половина резервоара си в една бензиностанция, паркира в различни паркинги и наблюдаваше пазаруващите, докато жегата не го принуждаваше отново да подкара колата и да пусне климатичната инсталация. На два пъти беше получил сигнал „нищо особено“ от Рубио.

После, тъкмо докато разглеждаше отеклата си китка на светофара, Рубио му сигнализира да отиде в телефонната будка на булевард „Кърби“. Когато стигна там, както се бяха договорили, позвъни в друга будка на магистралата Бъфалоу и Рубио се обади.

— Става нещо — каза Рубио с безизразен глас. — Преди около двадесет минути, малко преди единадесет, видях три или четири полицейски коли да навлизат на „Инвърнес“. Минах близо до дома на Гамбоа и доколкото видях, полицията прибираше хората на Негрете. В същото време поставят постове по цялата улица. Не зная колко души са отвели, но видях да вкарват в колите поне четирима.

— Оставиха ли полицаи около самата къща?

— Не.

— И в къщата няма охрана?

— Не видях никого.

Блас почувства как в ушите му прозвънява предупредителна камбанка.

— Дали Гамбоа е още там?

— Не го видях да излиза.

— Какво мислиш за всичко това?

— Не зная. Може да са направили връзка с убийствата в дома на Уейт. Не знам.

— Прекалено скоро е — каза Блас. Гледаше през замърсеното стъкло на телефонната будка. — Може и само да ги подозират. Да е просто сплашване. Видя ли дали извеждат Негрете?

— Не. — След известна пауза Рубио каза. — Това не ми харесва.

Блас си помисли за тъмното лице на Рубио, за проблясването на белите зъби в цепнатината на долната устна. После си спомни лицето на Негрете. Красивите му бадемови очи, широкото чело и тясното лице, което толкова приличаше на глава на мравка. Като човека от приказката, който след години заприличал на кучето си, Негрете напомняше насекомото, от което беше дошъл прякорът му. Или може би, неговият външен вид и репутацията му бяха създали прякора. В крайна сметка той беше с тъмен тен, дребен… и хапеше смъртоносно. La hormiga negra (черна мравка — исп.). Черната мравка. Блас си припомни лицето на Ирено, зърнато с бинокъла, спомни си гвоздея и мравката. В някои части на Мексико този подпис на Негрете беше омразен. Блас беше виждал и преди негови жертви и знаеше страха, който вдъхваше този човек. А сега за момент му се мярна тъмното чело на Рубио, гвоздеят… и мравката, танцуваща на края на конеца като малка марионетка.

— Не мислиш ли, че е прекалено рисковано да продължиш наблюдението?

— Не зная. Това не ме безпокои. Може би сега ще ни бъде по-лесно. Онова, което не ми харесва, е, че не знаем къде е Негрете.

— Може би полицията е оставила хора в съседните къщи. Може да искат да ни подлъжат да се покажем. — Блас помисли малко. — Рубио, не минавай повече покрай къщата.

— Какво искаш да кажеш? А какво да правя?

— Остави ме да помисля.

В телефонната будка беше като в стъклена фурна. Проклетото нещо не беше поне на сянка. Той стоеше със слушалката в ръка и съзнаваше, че всяка минута, докато Рубио не е на „Инвърнес“, увеличава шансовете на Гамбоа да се изплъзне. Все пак налагаше се да прецени отстраняването на хората на Негрете. Ако се случеше нещо с Рубио, щеше да се наложи да се откаже от атентата. Щеше да е безумие да се опита сам да следи придвижванията на Гамбоа. Спря разсъжденията си дотук. Всяка задача се свеждаше до два основни приоритета: да се унищожи целта и да запази собствения си живот. Беше готов да пожертва всичко и всекиго, за да постигне първото, освен второто. Някога, не толкова отдавна по време, но на светлинни години по отношение на начина на мислене, той би разсъждавал като Теодоро Аника. Щеше да мисли за убежденията си, да вярва във философии, в истини. Сега подобни мотивации бяха за него празни думи. Нищо от човешката идеология не струваше колкото живота му; саможертвата беше станала за него отдалечена и отвлечена идея.

— С цялата тази бъркотия, старецът може да мине — каза Рубио.

— Много е рисковано.

— Искаш да се откажем ли?

— Още не.

— Окей, тогава аз се връщам там.

Практичното заключение на Рубио разреши колебанията на Блас. Индианецът беше прав. Сега беше негов ред да се подложи на слепия риск…

— И сигнализирай по-често — каза Блас. — На всеки половин час.

— Буено — каза Рубио и затвори.

… и нямаше право да очаква, че ще получи желания резултат.