Дейвид Линдзи
Спирала (43)

Глава 42

Двамата останаха като вцепенени известно време, тялом и духом. Блас като че не можеше да накара ръката си да отпусне цевта на револвера, неспособен да възприеме присъствието на Ферети тук. Беше чувал за хора, убити от приятели, от сънародници. Да оцелееш, това беше нещо първично, нещо индивидуално. В него нямаше място да се мисли за друг. Онзи, който държеше да оцелее на всяка цена, трябваше да пожертва всичко и всекиго заради себе си.

Ферети имаше вид, като че ще се пръсне от ужас. Блас не беше сигурен дали диша.

— Какво има? — попита с шепот Блас.

— Неприятност — беше всичко, което можа да каже Ферети. Гласът му беше задавен, той инстинктивно се мъчеше да се дръпне колкото може по-далече от цевта.

— Сам ли си?

Ферети кимна.

— Някой преследва ли те?

Ново кимване.

Блас гореше отвътре.

— Следят ли те? — Още със задаването на въпроса, въображението му си представи скритите във всеки тъмен ъгъл на гаража преследвачи.

Ферети поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си?

Ферети кимна, но на Блас му се стори, че след едва забележимо колебание.

— Кой?

— Не… Негрете.

Притесненият отговор на Ферети накара Блас да обърне внимание на револвера си. Дръпна го встрани, все още коленичил до прозореца, вперил очи в лъсналото от пот лице на професора. Тежките рамки на очилата бяха се смъкнали ниско на носа му, а мазни кичури черна права коса бяха паднали върху пребледнялото му чело. Блас го гледаше, преценявайки възможностите.

После протегна лявата си ръка, изчовърка капачето на вътрешното осветление на волвото, разви крушката и я пусна на пода. Отвори внимателно вратата и пропълзя на седалката до Ферети. В колата силно миришеше на бензин.

— Обясни ми сега какво е станало — обърна се той към професора. Все още държеше хеклера в дясната си ръка, макар че цевта сочеше по-скоро към краката на Ферети. Чу го да преглъща.

— Слушал ли си новините? По радиото? — Ферети посочи радиото на колата, като че този жест обясняваше всичко.

— Не.

— Уейт е… мъртъв… също и още двама души. Измъчвали са ги. Господи, измъчвали са ги! — Ферети не успяваше да контролира гласа си.

— Това в новините ли го съобщиха?

Ферети кимна, без очите му да помръднат.

— Какво всъщност се е случило?

— Информацията е непълна. Просто са ги намерили убити в дома на Уейт. Пишат за насилствена смърт и изтезаване.

— Значи пишат за трима души?

— Аха. Уейт, още един мъж и една жена.

— И затова ли си дошъл тук?

— Не, всичко това чух, след като бях вече дошъл тук. — Той отново посочи радиото.

— Е, и?

Ферети му разказа всичко, което беше се случило: посещението на Хейдън при Кордеро, хората на Негрете в неговия кабинет, решението му да изчака идването на Блас. Говореше бързо, оглеждайки се неспокойно, докато разказваше събитията. Когато свърши, впери очи в Блас и добави:

— Всичко се проваля. Разкрили са ни.

Блас внимателно разгледа лицето на Ферети. Маститият тактик явно не се чувстваше добре в кожата си. Беше допуснал непростима прибързаност да дойде и да го чака около тайника. Подобна грешка би могла да се окаже фатална. Блас изгледа ненормалния блясък в очите на професора, зад глупавите му очила на интелектуалец. Къде беше останала безмилостната готовност да се предвиждат човешки жертви в името на делото? Къде беше останал идеологът, изгарящ от огъня на вътрешната убеденост? Във всеки случай — тук го нямаше. Не и Ферети.

— Ах, дявол да го вземе, Медрано. Какво става тук?

— Говори по-тихо — каза Блас с тих и спокоен глас. Вътрешно, обаче, беше побеснял. Едва се сдържаше да не се нахвърли отгоре му и да го заудря с револвера, докато се успокои. Помръдна леко оръжието. — Не зная — каза той. — За пръв път чувам всичко това.

— Някъде е станал провал — каза убедено Ферети с тон на мрачна решителност.

— Няма никакъв провал.

— Тогава как, по дяволите, хората на Негрете са научили за мен?

— Вероятно са го изтръгнали от Ирено — каза Блас. — Истинският проблем е как детективът е научил името на Рубио? И защо моето име не е било споменато заедно с неговото?

Ферети свали очилата си и ги затърка с края на ризата си.

— При това положение, това няма значение. Трябва да спасяваме каквото е оцеляло.

Блас го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да изготвим план — каза Ферети, като сложи пак очилата и го погледна. — Трябва да изчезнем оттук. Ако останем, ще бъде въпрос на време кога ще ни заловят: Негрете, полицията или който и да е.

— Да, но не сме свършили работата си.

— Майната й на работата. Вече пропиляхте шанса си с Гамбоа. Трябва да се оттеглим, да се прегрупираме за бъдещи акции. Мъртви няма да можем да помогнем с нищо.

Блас се огледа наоколо. После погледна Ферети. Оттегляне. Прегрупиране. Човекът се мъчеше да скрие зад псевдостратегически термини страха си. Значи, следваше да се оттеглят, да се измъкнат. Правилно ли го беше разбрал Блас?

— Да, мисля, че разбирам какво искаш да кажеш — каза Блас.

— Парите още в тебе ли са? — попита внезапно Ферети.

— По-голямата част от тях.

— Ще ни потрябват пари — обясни Ферети, който започваше вече да пресмята. — Ще наемем самолет от някое частно летище… не, чакай, това няма да е много разумно. Ще вземем кола под наем и ще се измъкнем оттук… ще отидем в Браунсвил, като Кордеро.

— Ами семейството ти?

— Понякога има жертви… жертва, която ще се наложи да направя. По-късно ще пратя някого за тях. Аз обаче не мога да остана. Няма начин. Може би щеше да е различно, ако това не беше се случило, ако Ирено не беше си отворил устата пред Негрете. Може би. Но сега, не.

Колата се поклащаше всеки път, когато Ферети нервно потропваше с крак. Блас изпита силно презрение към професора за тази външна проява на нервност. И той си помисли за Ирено, „проговорил“, докато хората на Негрете са правили вътрешностите му на пихтия. Ирено познаваше Негрете не по-зле от Блас, знаел е какво ще стане с него още преди да се е случило, докато са го измъчвали, до самия край.

— Аз ще трябва да свърша работата, преди да предприема каквото и да е — каза студено Блас.

— Какво искаш да кажеш? Късно е! Рискът е прекалено голям.

— Всичко е вече организирано.

Ферети зяпна от изненада.

— Кога?

— Скоро.

Ферети прокара ръка през влажната си коса. Изглеждаше смаян, объркан, като че тази постановка го беше сварила неподготвен и не му позволяваше да се ориентира.

— Аз не съм ти нужен, за да се измъкнеш от града — каза Блас, като го наблюдаваше. — Направи така, както си инструктирал Кордеро. Всичко ще бъде наред.

Ферети го погледна с паника в очите.

— Почакай една минута. Ти си полудял. С тази таратайка няма да стигна до Браунсвил.

— Наеми кола.

— Ами ако има полицейски сигнал за мене?

— Какво те кара да мислиш, че полицията знае за теб? Нали се безпокоеше главно за Негрете?

— Дай ми фалшивите си документи — каза с отчаяние в гласа Ферети. — За бога, трябва да ми помогнеш.

— Не мога — каза Блас. — Карай към Розенбърг. На пътя ти е — там ще вземеш под наем кола.

— О, дявол да го вземе. — В гласа на Ферети прозираше паника.

Блас никак не хареса онова, което виждаше. Страхливостта беше неприятна гледка. Тя го смущаваше. Отвори вратата на колата и излезе, после я затвори. Наведе се и погледна Ферети през отворения прозорец.

— Излез оттук, хвани шосе №59 и карай към Розенбърг.

— Почакай една минута, по дяволите — каза Ферети с дрезгав глас, като също излезе от колата. — Не можеш да ме зарежеш така. Ти носиш отговорност.

После и двамата чуха звуците.

Това бяха две коли. Форсираният мотор на едната изрева, гумите й изсвириха, докато се изкачваше по рампата; другата вдигаше подобен шум, но от другата страна, на изхода на гаража. Внезапно фаровете на втората кола блеснаха и осветиха стените на рампата и после и втория етаж, където тя се появи с гръм.

Блас срещна объркания, смаян поглед на Ферети над покрива на колата и вдигна револвера. Стреля три пъти през отворените прозорци, прав — в корема на професора, три приглушени звука, като от удар с юмрук, които пратиха професора назад към колата от другата редица.

Колата, идваща откъм изхода, вече се насочваше към тях с блеснали фарове, докато втората кола изскочи от входната рампа, а фаровете й помитаха стените, преди да се срещнат с тези на отсрещната кола. Блас изстреля по един изстрел и в двете посоки и се затича с всички сили между колите, после се гмурна в мрака през бариерата на втория етаж.