Дейвид Линдзи
Спирала (38)

Глава 37

Докато Селия Морено говореше, нито Дистал, нито Хейдън си водеха бележки. Разчитаха на магнетофонния запис, който щеше да бъде напечатан за последващи справки, а освен това едва ли щеше да има толкова на брой важни подробности, че да ги забравят. През четиридесетте минути, докато Селия говореше, Хейдън погледна Дистал няколко пъти. Подобният на мечка лейтенант не сваляше очи от момичето и остави всичкия лед в чашата му с уиски да се стопи, преди да е отпил от нея.

Селия седеше изправена на стола, докато говореше, със събрани крака и с рокля, придърпана така, че скриваше напълно краката й. Държеше чашата си в ръка, подпряна на коленете. Този път разказваше по-гладко и хитро вмъкваше отговорите на повечето въпроси, които Хейдън й беше задавал. От време на време поспираше, за да отпие глътка, или поглеждаше към Нина, но не с напрежение или страх, помисли си Хейдън, а по-скоро както се поглеждат две жени, установили мълчалив съюз под внимателните погледи на двама детективи.

Когато тя привърши, Дистал, който беше се навел напред в креслото си, облицовано с червена кожа, се изправи и се облегна назад. Изпи няколко големи глътки, като че това не беше алкохол, а вода. Очите му за известно време не се откъсваха от нея, после погледът му се обърна към Хейдън.

— Е, това изяснява много неща — каза той, намигайки на Хейдън. Всъщност разказаното от нея повдигаше не по-малко нови въпроси, отколкото отговори даваше. Дистал поклати глава и отново се обърна към Селия. — Госпожице Морено, какъв беше номерът на пощенската кутия, до която адресирахте докладите си?

— Кутия 1821, пощенска станция Мейн.

— Аха. А този Рич Елкин е бил единственият жив контакт, който сте имала с тях, нали?

— Да.

— Той показвал ли ви е някога някакъв свой документ, някакво доказателство, че работи за ФБР?

— Не — каза тя. — Страхувам се, че не.

Дистал се усмихна добродушно.

— Е, сега не е като едно време. Хората вече не си подаряват снимки. Животът лети прекалено бързо. — Явно искаше да я успокои.

— Кажете ми — обади се отново той, — след като започнахте сама да изпращате сведенията, споменаваше ли той нещо за тези доклади? Мислите ли, че въобще ги е виждал?

Тя помисли малко.

— Не зная дали ги виждаше, но след като разбрахме, че Ирено Лопес е пристигнал в Хюстън, той ми се обажда на два пъти по телефона — по това време вече беше „изчезнал“ — и ми каза, че „отгоре“ искат да знаят дали съм научила още някоя подробност, след последната си информация.

— Аха — кимна замислено Дистал. После се обърна към нея. — Казахте, че Елкин е изчезнал няколко седмици преди това. Имате ли някаква идея защо?

— Не.

— А къде живее той?

— Всъщност в момента не зная къде живее — каза Селия, малко смутена. — Знаех, когато се срещахме, но после… Ами, след като започнах сама да изпращам информациите, той започна да става все по-отчужден и аз го виждах все по-рядко. Веднъж се опитах да му телефонирам и чух автоматичен запис, че този телефонен пост е закрит. Обадих се на „Справки“ и оттам ми казаха, че в указателя няма такъв номер.

— Аха. Когато той ви се обади пак, не го ли попитахте за това?

— Попитах го. Каза само, че в този момент преживява „тежък период в живота“ и не иска никой да го безпокои. Направо ме отряза. Повече не ми позвъни, като се изключат двете обаждания, които споменах.

Дистал допи чашата си и отказа нова.

— Госпожице Морено — каза той бавно, — когато ходихте в Мексико на посещение при „бухалите“, прекарахте там около седмица, нали?

— Да. Всъщност точно една седмица.

— И се запознахте с много от техните хора?

— Да.

— Добре, утре ще ви помолим да ни напишете информация за това посещение. Бихме искали да споменете колкото можете повече имена, описания, подробности. Това ще ни помогне много. Г-н Хейдън има у дома си пишеща машина и магнетофон, които можете да ползвате. Окей?

Селия кимна.

— Засега първото, което бихме искали от вас, ще бъде да ни кажете всичко, което знаете за „бухалите щурмоваци“. Ясно, нали? Имам предвид слухове, подхвърляния, всичко, което си припомняте и което може да ни подскаже нещо. Разбирате какво имам предвид, нали?

Селия кимна отново.

— Това ни е необходимо колкото може по-скоро.

Ново кимване.

— Това е добре. Оценявам помощта ви, г-це Морено — каза той, изправяйки се с пъшкане. — Сигурен съм, че ще поговорим пак. Стю — каза той, обръщайки се към Хейдън, — имаш ли тук друг телефон, който да мога да използвам?

— Разбира се. Можем да отидем във всекидневната.

Двамата се извиниха и Дистал отиде във всекидневната. Хейдън се спря до Нина и я помоли да направи копие от касетата за Дистал, после последва лейтенанта в другата стая. Когато влезе, Дистал се обърна към него.

— Окей. Сега искам да чуя всичко, Стю.

Хейдън затвори двойната врата. Без да сядат, той започна да разказва, започвайки от първия половин час, след като беше излязъл от кабинета на Дистал и беше отишъл да се срещне с Митчел Гарнър. Каза му за Рената Ислас, за кратката си среща с Лукас Негрете, за копирането на адресите и телефоните от бележника на Кордеро, за първия разговор със Селия Морено, за това как беше разгадал шифъра на Кордеро. Продължи за посещенията си в бунгалата „Ла Конча“ и в дома на Уейт и как после беше прибрал у дома си Селия Морено.

Докато Хейдън разказваше, Дистал го слушаше със скръстени ръце и глава, наведена като че разглеждаше нещо върху ботинките си. Хейдън се движеше, отиваше до прозореца, до камината, поглеждаше картината на стената. Когато свърши, седна на столчето пред пианото.

— Е, не мога да отрека, че си навъртял много километри по собствена инициатива — каза Дистал. — Иначе можеше и да не се доберем до всичко това. Това проклето бележниче с адреси е ключът. Естествено, то ни липсва.

— Селия Морено ни спести много време — напомни Хейдън. — Иначе можеше в течение на седмици да се мъчим да си изясним всичко това.

— Аха, без това момиче до никъде нямаше да стигнем — съгласи се Дистал. — Това е най-оплетеният случай от дълго време насам. Намираме убити хора, разпръснати тук и там и се чудим, и изведнъж тя идва и ни обяснява кое какво е, като че става дума за учрежденски клюки. — Той присви едното си око. — На кого, по дяволите, смяташ, че е подавала цялата тази информация?

— Във всеки случай, не на ФБР.

— Не, разбира се, че не, но това ще проверим лесно. Ако този Рич Елкин съществува наистина, ще вдигна адски шум. Само че мисля, че момичето е било измамено.

— Доста хитра схема — забеляза Хейдън.

— Аха — съгласи се Дистал, — хитра е. Ти имаш ли някакви предположения?

Хейдън поклати глава.

— Почти ми се иска наистина да е било Бюрото. Пак нямаше да ни харесва, но щяхме да сме сигурни, че всичко е под контрол. В противен случай не знам. Имаме работа с изгнаници, с чуждестранни радикални групи, подкрепяни от богати хора с голямо влияние. До вчера дори не бяхме чували за съществуването на „бухалите“. Кой знае още какво ще разкрием утре или след два дни? Не смятам, че сме много близо до разгадаването на всичко това. — Той помълча. — Когато обаче стигнем до дъното на нещата — ако въобще го стигнем — няма да се учудя, ако са замесени и наши хора.

— Наши хора ли?

— Мисля, че онова, което виждаме, са само някои елементи, но може и да не успеем да разкрием друго. Продължавам да се питам кой у нас би искал да подпомага, без да се забърква пряко, извършването на убийството на бивш мексикански министър. По-точно, на прочул се с корупцията си министър, който може да е бил свързан с много повече неща, отколкото сме разбрали досега. И кой може да има нужния опит да го върши така умело, както е била манипулирана Селия Морено?

Дистал го изгледа втренчено.

— Какво? Имаш предвид Държавния департамент ли?

— Това ми дойде наум.

— Дявол да го вземе, Стю. Трудно ми е да преглътна подобна хапка.

Двамата останаха известно време безмълвни. Дистал мислеше, а Хейдън се чудеше колко ли странно е прозвучали неговото предположение на лейтенанта.

След това Дистал каза:

— Окей, слушай. Това може и да изглежда малко налудничаво, но може би не е далеч от истината. В момента не отхвърлям напълно нито една възможност. Междувременно трябва да продължим с онова, което знаем. Веднага щом подхвърля на Бюрото сведенията за другите запланувани атентати, те ще поискат да говорят с момичето. Сигурен ли си, че няма да е по-добре да я преместим в някой хотел?

— Нека да изчакаме малко и да видим как ще се развият нещата.

— Прекрасно. — Дистал отново заби очи в ботинките си от кожа на алигатор. Те бяха единственият разход, за който той не пестеше средства. — Мислиш ли, че Рубио Ариспе е човекът, когото търсим?

— По думите на Рената Ислас той е бил вече два пъти в Тексас с подобна мисия.

— Ще ти кажа какво трябва да направим. Трябва да потърсим помощта на тази жена, Ислас, по този въпрос. Свържи се пак с нея и се опитай да я доведеш тук, за да сравним бележките й с тези на Морено. Свържи се и с нейните хора в Мексико, които са й казали за този тип. — Като помисли малко, той вдигна едната си ботинка върху огромното си като биволски бут бедро и бавно прекара пръст по шева. — Аз ще се обадя на Бюрото. Те и ЦРУ провеждат там разузнавателни операции. Да им пуснем змията в гащите и да видим как ще реагират. Предполага се, че ще могат да се справят с тази терористична мръсотия.

— А какво смяташ да правиш междувременно с Негрете? — запита Хейдън.

— Ще го свия този кучи син — каза Дистал, като го погледна. — За бога, тук не му е Бейрут. Ти му каза, че ще го следим отблизо, нали?

Хейдън кимна.

— Е, ще направим точно това. Ще пратя някого при него да вземе списъка, който си му поискал, с имената на всичките му подчинени.

Хейдън кимна отново.

— Бих искал да изхвърля веднага оттук половината от тях, но не знаем кои са замесени в мръсотията с Уейт или в случая с Лопес. Ще се наложи да ги държим всичките под око. Ще поговоря с окръжния прокурор, за да видя каква заповед можем да изкараме, за да ги задържаме само около дома на Гамбоа. Аз пък ще назнача специален екип, който да търси през цялото време доказателства срещу Негрете. Казах на хората от лабораторията да изследват още веднъж дома на Уейт с микроскоп. Когато са били там, тези мръсници не може да не са оставили някакви следи. Някъде в къщата сигурно ще се намери веществено доказателство.

— Няма ли да изпратим кучетата, обучени да подушват експлозиви, да се поразходят около дома на Гамбоа?

— Да, ще го направим. Щом кучетата докажат, че е чисто, те сами ще трябва да си поддържат по-нататък сигурността. Ако можем да затворим цялата им тълпа в дома на Гамбоа, бихме се отървали от половината си грижи.

— Надявам се само, че вече не са намерили Ферети.

— Да бе, аз също. Това беше голяма грешка, Стю. Още когато намери тези имена, трябваше да ни ги съобщиш. Можехме да тръгнем след всички едновременно. Сега не виждам друг начин да стигнем до решението освен чрез този професор. — Дистал направи гримаса и изсъска през зъби: — Да го вземат мътните. Каква бъркотия.

— Боб — каза Хейдън, — предполага се, че всичко това е резултат от „изтичането“ на валута от Мексико, организирано от мексикански политици. Какво мислиш за цифрите, които ти споменах?

— Дяволски много пари.

— Вярваш ли, че тези цифри са верни?

— Не зная — каза Дистал, поглеждайки го с уморени очи. — Имаш ли доверие на източника си?

— Категорично да.

— Тогава предполагам, че трябва да ги приема. Трудно е обаче да се разбере как един народ може да се примири с подобни действия на политиците си.

— Гарнър казва, че по-голямата част от парите идват тук, в Щатите — каза Хейдън.

Дистал въздъхна тежко, после кимна бавно.

— Това не ме изненадва.

— Според него парите идват в брой, в огромни количества — по-големи, отколкото при парите на наркокартелите. Не е възможно да се намерят достатъчно „мравки“, които да ги прехвърлят. Става дума за един-два милиарда долара.

Дистал стоеше мълчалив, загледан през високия прозорец. После, като се обърна бавно, каза:

— Чудиш се на тези сведения за прехвърляне на валута ли?

— И на това, но и на действията на която и да е банка, която приема милиони долари в наличност. Да предположим, че вложителят е доказал, че парите не са свързани с трафик на наркотици. Петдесет милиона, петстотин милиона, деветстотин милиона. Това разклаща основите на финансовата система. Какво са казали хората от правителството на Портильо на банкерите? На кои банки? Мислиш ли, че при цялата нервност, предизвикана от скандалите с прането на наркодолари през последните години, една банка би могла да приеме такива суми в наличност, без да информира федералните власти? Какво са казали мексиканците на тези власти? Това е яйце от полога на г-н Портильо, измъкнато от националния трезор на Мексико ли?

— Какво каза Гарнър за това?

— Всъщност аз размислих за всичко това, след като се разделих с него.

Телефонът иззвъня. Хейдън стана и вдигна слушалката.

— За теб е, Боб.

Дистал се измъкна от дивана, пъшкайки, и се затътри към масата.

— Тук Дистал. — Беше прехвърлил тежестта върху единия си крак, а единият крачол на панталона му беше се закачил за горната част на ботинката. Той изслуша събеседника си и промърмори в отговор някакъв кратък въпрос.

— Окей — каза той. — Съобщавайте ми всеки факт, дори да е дребен. Много съм ви задължен.

После се обърна към Хейдън.

— Уейт е работил за пристанищните власти. Жената е била съпругата му, Руби. Другият мъж се казва Дон Фаръл. Един от съседите е казал, че Фаръл има жена на име Сиси. Опитват се да я намерят.

Дистал отиде до прозореца, подрънквайки с ръка монетите в джоба си. Когато се обърна, Хейдън забеляза колко големи са торбичките под очите му.

— Добре, Стю. Какво искаш да правиш сега?

Хейдън очакваше този въпрос.

— Ще спестя много време и на двама ни, Боб. Не искам да работя в строгите рамки на процедурата. Поне този път не.

Дистал раздрънка отново монетите.

— Е, така и очаквах. Ще ти кажа, Стю. Дойдох у вас с твърдото намерение да ти дръпна ушите. Подобни действия в такава степен излизат от рамките на обичайното, че чак съвестта почва да ме мъчи. — Той погледна под вежди, като че се извиняваше. — С всяка година съвестта ми става все по-праволинейна и по-малко гъвкава. Не обичам да признавам за правилни действия, които не са по правилата. Колкото повече остарявам, толкова повече ми харесват правилниците. Стю, за бога, не може да има прилично общество без прилични правила за поведение и без прилични хора, които знаят какъв е смисълът на тези правила.

Последното изречение прозвуча малко по-разгорещено и Дистал рязко прекъсна потока на думите си, като че ги беше обуздал в последния момент, преди да излязат изпод контрола му.

— Не ми харесва начинът, по който действаш, Стю — продължи той. — Ако бяхме в избори и ти беше кандидат, нямаше да гласувам за тебе. — Той измъкна от джоба си ръката, която подрънкваше монетите, и избърса устата си с опакото й. — Не може обаче да не се признае, че ако не беше направил онова, което направи, щяхме да се намираме в задънена улица. Зная това.

Дистал като че се мъчеше да намери точните думи, да изрази по-точно онова, което искаше. После каза:

— Повече никога не забавяй информацията. — Беше се намръщил, гласът му беше сърдит. — Без други такива номера. Прекаляваш. — Той вдигна масивната си ръка и насочи показалеца си към Хейдън. — Ще казваш във всеки момент на Нина къде се намираш. Искам да мога да те открия по всяко време. — И като смъкна ръката си, добави: — За бога, Стю, внимавай много.