Дейвид Линдзи
Спирала (37)

Глава 36

Блас Медрано се върна с колата в „Златната гълъбица“ и се качи в апартамента си. Беше малко след осем часа, когато седна на бюрото в хола и взе телефонния указател. Спря се на жп компаниите и избра „Южна тихоокеанска транспортна компания“. Бяха изброени няколко номера, затова той се обади на централното управление. Автоматичен секретар го информира, че службата е затворена и изброи номерата, на които човек можеше да се обади за пътнически услуги, товари и на службата по ремонтните работи.

Преди да набере нужния номер, той си отбеляза какви въпроси следва да зададе предвид плана си. Чак тогава вдигна слушалката.

— Районна служба по ремонтните работи. — Изглежда, жената, която се обаждаше, беше диспечер или телефонистка.

— Да, трябва да говоря с някого за поправка на линията на едно кръстовище — каза той. Стараеше се да говори подчертано като „чикано“, съзнавайки, че и без това не може да скрие мексиканския си акцент.

— Но кое кръстовище е това, господине?

— О, там, където линията пресича „Ричмънд“ — каза той, поглеждайки картата.

Последва кратка пауза.

— Това е за отдела на г-н Бранард. Задръжте, сега ще ви свържа.

Обади се друг женски глас.

— Тук Лайза Уелч.

— Да. Бих искал да ви задам няколко въпроса за това как извършвате ремонтите на кръстовищата.

— Какво?

— Ами да. Знаете ли например дали тези кръстовища се проверяват на определени периоди или просто ги оправяте, когато възникне нужда или пък някой се обади?

— Нали се обаждате за кръстовище, където има нужда от ремонт, господине? — Гласът беше леко раздразнен.

— Исках само да разбера как се оправяте.

— Вижте, имате ли да съобщите за някаква повреда?

Той усети, че тя се кани да затвори, така че трябваше да даде някакво обяснение.

— Госпожо, съжалявам, че ви безпокоя. — Постара се гласът му да прозвучи смутено. — Ако не сте много заета в момента, бих искал да ви задам няколко въпроса. — Чу я да въздиша драматично, но продължи. — Виждате ли, аз си падам малко маниак по жп линиите. Откак бях във Виетнам, живея в инвалидна количка. Докато посвикна, през цялото време седях до прозореца. Живеех близо до жп линия, така че започнах да наблюдавам преминаващите влакове, ремонтните екипи. Купих си бинокъл и ги гледах често. Знаете ли, мога да ви разкажа с подробности какво става около релсите. Запомних номерата на локомотивите и можех да кажа по колко пъти минават на изток или на запад, научих графика на превключване на релсите, различните стоки, които пренасят товарните влакове — чакъл, нефт, добитък. Различните видове вагони. Най-дългият влак, минал оттам, наброяваше сто шестдесет и осем вагона. Само че, виждате ли, току-що се преместих тук от Ларедо и сега не съм в течение за нищо. Не познавам вашите графици. Като си помисля, че там, в Ларедо знаех всичко наизуст. Та просто се чудех за ремонтните ви екипи. Знаете ли, това е просто хоби. Сигурно защото съм в инвалидна количка и не мога да правя нещо друго.

Последва пауза. Блас ясно си представяше какви мисли минават сега през главата на жената. Би се учудил сега, ако тя затвореше телефона.

— Да, добре, окей — каза тя накрая. Явно не искаше да бъде неприятна с човек, който е в инвалидна количка. Ако краката му бяха здрави, сигурно вече щеше да е затворила. — Та какво… какво искате да знаете?

— Сигурна ли сте, че имате време в момента…? Искам да кажа…

— О, да. Всичко е наред.

— Това е страхотно. Окей, в Ларедо съм ги наблюдавал толкова, че знаех всичко, включително за ремонтните екипи, както и за локомотивните машинисти. По колко бяха в смяна, цвета на униформите им. В един от екипите имаше и жени. Знаете ли, те не работеха по-зле от мъжете. Караха онези големи зелени камиони, с името на компанията, написано с жълти букви: Жп компания на Санта Фе. Тук, при вас, екипите имат ли също униформи и специални камиони?

— Окей, разбирам. Ами да, екипите използват оранжеви самосвали. Обикновено в един екип са трима или четирима. Само че няма жени.

— Имат ли униформи?

— Не, без униформи са.

— А винаги ли използват такива големи камиони?

— О, да. Те са необходими, например за асфалтиране.

— А на колко смени работят тук?

— Само на една смяна. От седем сутринта до три следобед.

— Не се шегувате, нали? Мислех, че има и нощна смяна.

— Никой не работи по линията след три следобед.

— Виж ти. Не бих го помислил за такъв голям град. В Ларедо съм ги виждал да работят и през нощта. Интересно беше да ги гледам с бинокъла нощем, с техните прожектори, като че заснемаха филм. Надявах се, че и тук ще има нощна смяна.

— Тук работят нощем единствено когато има истински извънреден случай, при който се задържа движението, или когато бъдат повикани екипите за ремонт на сигналните уредби.

— Какви са пък тези екипи по сигналните уредби?

— Ами, тях ги изпращат по което и да е време, когато нещо не е наред със светофарите на кръстовищата. Когато те се повредят, необходимо е да бъдат поправени веднага. Това е свързано с безопасността на движението.

— Да, това не би могло да се отлага. Колко души има един такъв екип?

— Само двама.

— И те ли се движат с големите самосвали?

— Не, те нямат въобще тежко оборудване. Само дребни сечива и електротехнически инструменти. За тях използваме малки камионетки „Шевролет“. Нали знаете, малките пикапи.

— О, да. И те също с името на жп компанията, нали?

— Не. На нашите няма никакви надписи.

— Значи просто спират до линията и започват да работят, така ли?

— Ами да.

— А поставят ли когато работят бариери?

— Не, един от тях регулира движението с флагче.

— И те ли нямат униформи?

— Не. Е, слагат онези жълти или оранжеви каски и жилетки, но това е всичко.

— Това е интересно. — Блас бързо си записваше. За миг се запита дали да попита още нещо. — Е, сега ще зная какво да гледам. Бинокълът ми е силен. Понякога виждам дори какво точно правят.

— Това е добре — каза Лайза. — Нещо друго?

— Не, засега мисля, че това е всичко. Може пак да ви позвъня някой друг път.

— Ще ми бъде приятно.

— Благодаря много, че поговорихте с мен. Желая ви приятна вечер.

— И аз на вас — каза Лайза. Сега гласът й беше по-весел. Беше извършила нещо, спадащо към категорията „добри дела“.

Блас прегледа бележките си, после хвърли око на часовника си. Включи радиото, обади се на Рубио и му каза, че ще се срещнат на един от паркингите до Медицинския център. Бързо опакова експлозива и го сложи от едната страна в един от големите куфари. Постави командното табло от другата страна, а радиопредавателя — в платнената чанта с името на авиокомпания. Отиде до махагоновата масичка и си наля малко бренди. Когато излезе с куфара и чантата, брендито още пареше на гърлото му.

Намериха една агенция за коли под наем на Югозападната магистрала, която имаше от малките пикапи „Шевролет“, какъвто търсеха. Блас прехвърли багажа си в пикапа, а Рубио го следваше до Шарпстаун, където спряха до голям хипермаркет. Рубио остана да пази пикапа, докато Блас влезе в магазина и купи жълти каски, сиви работни куртки, фенерчета, оранжеви конуси със светлоотражатели, кирка, лопата, голямо сиво сандъче за инструменти и кожени чанти на електротехник.

Кръстовището, където „Сан Фелипе“ пресичаше Южната тихоокеанска жп линия, изглеждаше на пръв поглед крайно неподходящо място за онова, което искаше да направи Блас. На първо място, то беше недалеч от източния край на луксозния бизнес комплекс на Поуст Оук Парк и елегантния хотел „Ремингтън“, в югоизточната част на парка. Западната шосейна детелина беше само на няколко пресечки; от едната й страна се издигаха жилищни сгради и една бензиностанция на „Ексон“, близо до надлеза, под който минаваше „Сан Фелипе“, преди да пресече „Поуст Оук“. Точно над това кръстовище, от западната страна на детелината се издигаха кулите на високи административни сгради: „3 Ди Интернешънъл“, „Контрол Дейта“ и други. Отдясно тъмнееше високият силует на „Файв Оук Плейс“. Накратко, това беше квартал, където се печелеха много пари.

От друга страна, освен че беше кръстовището, по което Гамбоа минаваше най-често, Блас беше привлечен и от факта, че е много удобно за наблюдаване. Това беше район, който се смяташе за сигурен, а подобни мнения са подарък за терориста от страна на нехайното общество.

Двамата пресякоха няколко пъти жп линията, Блас — в камионетката, Рубио — в наетата кола, като всеки преценяваше от своя гледна точка кръстовището. Блас беше похарчил около хиляда долара само за предавателя, като почти цялата цена беше за специалното приспособление, наречено „модулатор с пулсиращ код“, което преобразуваше радиосигналите в бинарен цифров код. Един от най-сериозните недостатъци на предавателите с дистанционно управление беше в това, че бяха много чувствителни към сигнали от чужди източници. Модулаторът с пулсиращ код намаляваше рязко този риск, позволявайки на приемното устройство да отхвърля повечето „мръсни“ сигнали с определена честота. Все пак той само намаляваше риска. Не го премахваше изцяло. От момента на поставянето на експлозива и включване на приемателя той можеше да бъде задействан случайно от по-силен чужд сигнал.

Към десет и половина движението оредя чувствително и те отидоха в един подземен гараж, където се преоблякоха в дрехите, купени от Блас. Докато Рубио караше, Блас започна да свързва тухличките взрив — две в един пакет, три в другия. За момента не свърза двата пакета, възнамерявайки да го направи чак когато постави експлозива на място.

Беше почти единадесет часа, когато Рубио спря пикапа близо до избраното кръстовище, успоредно на жп линията, почти под светофара. Блас излезе и бързо отвори с отвертката контролната кутия на сигналната система. Въобще не прекъсна проводниците. Нямаше смисъл да рискува случайно да ги заловят. Рубио извади от багажника кирката и лопатата, докато Блас закачи няколко несвързани жици така, че да висят от контролната кутия.

Обобщавайки наблюденията на Ирено Лопес, Блас беше открил, че Гамбоа е минавал през това кръстовище два пъти по-често, когато е пътувал на запад, докато, връщайки се на изток, е използвал повече друга от улиците, за да излезе на „Инвърнес“. Тогава реши да постави цялото количество експлозив в ивицата, по която се пътува на запад. Рубио постави конусите със светлоотражатели в средата на ивицата и с флагчето започна да отклонява случайните коли, докато Блас започна да разкопава настилката от варовик между релсите.

Само след няколко минути работа дрехите залепнаха по него като хартия. Опита се да не мисли за усещането, че се задушава. Настилката от начукани камъни не беше подменяна скоро и беше сбита като пресована. Блас трябваше да се бори с кирката за всеки сантиметър. За щастие не се налагаше да се копае много дълбоко. Все пак облеклото му бързо се покри с бял, подобен на тебешир, прах.

Рубио се движеше напред-назад, без да произнесе и дума. Понякога две-три коли минаваха една след друга. Той ги отклоняваше и отиваше до контролната кутия, преструвайки се, че прави нещо с проводниците и поглеждаше към Блас, като че съгласува и проверява извършеното. Единственото, което ги безпокоеше, беше да не се появи някой, технически компетентен как работят светофарите, и да забележи, че онова, което върши Блас, няма никаква връзка с контролната кутия и със самия светофар.

Той не постави експлозива, както си беше в пакетите, а изкопа дупките във форма на обърнати конуси и напъха пластичното вещество в тях, насочвайки по такъв начин бъдещата експлозия в една зона петнадесет на петдесет сантиметра, с посока нагоре.

Около единадесет и четиридесет бяха почти привършили. Блас, плувнал в пот, с ръце, разтреперани от умора и напрежение, покри експлозива с петсантиметров слой от изкопаната настилка, след което свърза двете части на взрива. После закопа плитко под повърхността проводника, опънат към склона от едната страна на улицата, по който растяха кичури изгоряла от слънцето остра трева. Там беше най-близкото прикритие, където можеше да се скрие сандъчето за инструменти, съдържащо приемното устройство и превключвателя.

Движението беше съвсем рядко, когато Блас отиде до пикапа и прехвърли приемателя и превключвателя от брезентовата чанта в празното сандъче за инструменти. Когато ги намести както искаше, включи приемателното устройство и пусна две жици от ъгъла на сандъчето, което затвори. Нямаше никаква опасност от случаен взрив, докато не свържеше двата проводника с тези, идващи от експлозива.

Извади сандъчето от пикапа и тръгна към обраслия с трева склон. Не му бяха нужни и три минути, за да свърже сандъчето с пластичния взрив, под пътната настилка. Сега можеше да се каже, че експлозивът е оживял. Провери дали тревата скрива добре сандъчето, после побърза към камионетката.

След още десет минути бяха натоварили обратно всички сечива в пикапа, оправили контролната кутия на светофара и огледали внимателно настилката около заровения експлозив.

Когато си тръгнаха, на кръстовището на Южната тихоокеанска жп линия със „Сан Фелипе“, под настилката лежеше експлозив, достатъчен да изпочупи всички прозорци в хотел „Ремингтън“, когато избухне. Те заминаха, без да се оглеждат назад.