Дейвид Линдзи
Спирала (30)

Глава 29

По пътя към дома Хейдън продължаваше да мисли за трупа на неизвестния и за привързаната мравка. Досега разследването се беше движило толкова бързо, че този труп вече почти нямаше значение. Когато всичко приключеше, той вероятно щеше да бъде погребан като безименен и с него щеше да бъде погребана и загадката на мравката. Хейдън се чудеше какво ли щеше да се случи, ако със случая се беше заловил друг екип от детективи. Ако с Муни не бяха излезли първи? Той никога нямаше да забележи следите на мотоциклета в праха, нямаше да забрави за тях и после изведнъж да си припомни. Нямаше да се върне там с Муни, за да провери, и нямаше да седи на тротоара, с главата на Муни на коленете, гледайки тъмната струйка, изтичаща от главата му в канавката. Исусе Христе! Всичко това беше толкова невероятно, че продължаваше да се налага в мислите му. И какъв беше крайният резултат от действията им: пълното и безвъзвратно изчезване на Муни.

Мина през портата и навлезе в алеята с плочки. Попадна под струите на водоразпръсквателния автомат, които веднага замъглиха предното стъкло. Пусна чистачките и ги остави да поработят, докато се измъкне от обсега на пръските. Когато излезе от колата, погледна назад към алеята и видя как от измокрените плочки се вдига пара. Разпръсквателите от двете страни на портата потопяваха в мъгла решетките от ковано желязо.

Той направи усилие да се отпусне, докато минаваше през антрето и влизаше в библиотеката. Хвърли на масата копията, които беше направил в офиса на Кордеро и съблече сакото си. През широките врати на терасата зърна Пабло да прекосява ярката изумрудена повърхност на тревната площ и да се насочва към лимоновата горичка с лозарска ножица в ръце.

В този момент от сенчестата страна на терасата се показа Нина. В ръце държеше градинарски маркуч, с който поливаше големите глинени саксии с бугенвилии, наредени до каменния парапет. Беше с лека бяла лятна блуза и боси крака.

Той заобиколи бюрото и отиде към терасата, поседя малко, като я наблюдаваше, после потропа на едно от по-малките стъкла. Тя се обърна, като се извъртя в кръста, без да пуска маркуча, и прикри очи от слънцето със свободната си ръка. Видя го, усмихна се и посочи, че й остават още две саксии.

Той кимна и й махна с ръка. Мислеше си колко потресаващ е контрастът между грациозната й фигура и потискащите събития от последните два дни. Тя беше в неговите очи олицетворение на всичко положително в живота, необременено от тържествената скръб, придружаваща смъртта, далече от страха и свързаните с него преживявания. Толкова отдавна бяха заедно, че той беше свикнал с нейното присъствие и ритъма на съвместния им живот почти както със собственото си дишане. Почти.

Седнал на масата в трапезарията, той взе купчината листи, копирани от бележника с адреси на Кордеро. На някои страници имаше само по един адрес, всичко на всичко няколко бяха изпълнени до долу. Имаше много адреси и телефони от Мексико. Хейдън прегледа листовете, прочитайки всички имена, поставяйки отметки на онези, на които искаше да се върне по-късно.

В края на последната страница, написани с наклон, се виждаха четири редици букви. Две от тях бяха по-тъмни, което подсказваше, че са били изтрити и написани отново.

Хейдън знаеше от опит, че когато обикновен любител се опитва да запише нещо с шифър, то разшифроването му не е особено сложно. В повечето случаи неспециалистите използват система, базираща се на буквите на азбуката и/или числата от 0 до 9.

Той започна с няколко изходни предположения: че тези четири реда с букви са написани от Кордеро; че те се явяват някакъв списък с имена или телефонни номера или пък с комбинация от двете. Ако бяха телефонни номера, и то само четири, това би означавало, че Кордеро не го бива много да запомня цифри.

Хейдън взе един бележник от бюрото си и започна да проучва и изследва буквените комбинации.

Ако всяка буква представляваше едноцифрено число, то само втората и четвъртата редица имаха необходимия брой цифри — десет — за да представляват регионалния код плюс телефонен номер. Първата и третата редица имаха по единадесет букви.

Всички букви във всяка от четирите редици бяха от първите десет в азбуката, с изключение на първите букви в първата, третата и четвъртата поредица, които бяха съответно V, W и L.

Когато имаше повтарящи се букви, те при всички случаи бяха гласни, с изключение на втората редица, където се повтаряше началното F.

Ако се приемеше, че буквите са употребени вместо цифри така, че А да представлява 1, а Б — 2 и т.н., никоя от цифрите, които се получаваха, не съответстваше на регионалните или градски кодове от района на Хюстън. Неуспешно се оказа и допускането, че А отговаря на номера на последната буква от азбуката — 26, Б — на 25 и т.н.

Той продължи да изучава списъка, търсейки модели и различия, когато чу вратата на терасата да се отваря и отново да се затваря. Обърна се на стола и почака Нина да се покаже на ъгъла.

— Някакъв успех? — попита тя, показвайки се на вратата с ръце на хълбоците. Косата й беше увиснала от влагата и се опитваше да се измъкне изпод шнолата над врата й. Беше се зачервила от горещината на терасата. Духна нагоре един увиснал кичур коса и избърса челото си с опакото на дланта. — Сега ще си измия ръцете — каза тя — и ще дойда да поговорим.

Когато се върна, донесе висока чаша, пълна с ледена вода, разтрошен лед и ментови листенца.

— Искаш ли малко от това? — попита го тя, като се спря на вратата.

— Не, благодаря — отговори Хейдън.

Тя се приближи, седна и постави чашите на корковата подложка, която беше донесла.

Той й показа копията на банковите извлечения, които беше направил в кабинета на Кордеро, заедно със страниците от бележника с адресите. Обясни й какво се опитва да прави с поредиците от букви.

Нина поклати глава, когато видя купчината листове и бележника с опитите за дешифриране.

— Не зная как ще се изхитриш да намериш в това доказателства — каза тя. — На пръв поглед в това няма никакъв смисъл.

— Понякога наистина просто не успяваш да откриеш нищо — каза той, разхлабвайки вратовръзката си. — И при повече от половината случаи значителна част от написаното няма особено значение. Това прави подобна работа къртовска и отчайваща. Да загубиш толкова време да търсиш скрит смисъл в нещо, където не е сигурно дали го има.

Хейдън се облегна на стола си и изгледа листите и собствените си драсканици, които може би бяха безсмислени. Усети, че Нина го гледа и се обърна към нея.

— Боб се обади точно преди да си дойдеш — каза тя. — Панихидата ще бъде утре сутринта. В десет. В църквата на Добрия пастир.

Хейдън се обърна към прозореца.

— Панихида ли? — каза той.

— Няма да го погребват тук. Боб каза, че брат му ще откара тялото в Арлингтън. Семейството ще се събере там.

Кой, по дяволите, би си помислил, че ще се наложи да откарат Ед в Арлингтън? Никой не беше искал, разбира се, мнението на самия Ед. Беше толкова странно да се помисли, че Муни би се съгласил да го погребат в Арлингтън. Какво, по дяволите, ги караше да мислят, че Ед го иска? Ако можеше, щеше да им каже, че не е съгласен. Доколкото Хейдън знаеше, Муни не беше стъпвал във Вирджиния през последните петнадесет години.

Всичко това мина през главата му за броени секунди. Изведнъж видя колко глупаво е да мисли върху това къде ще намери последното си жилище Муни. Явно беше, че това не зависи повече от самия Муни. Като всеки друг, изненадан от смъртта, той беше загубил привилегията да решава за себе си в момента на убийството. Ако човек помислеше още малко, със сигурност на Муни щеше да му е все едно. Да го бяха запитали приживе, вероятно щеше да отговори така. Сега, когато беше мъртъв, навярно би казал, че за него няма значение дали ще го изгорят, ще го сложат в саламура, ще го замразят, ще го хвърлят в Мексиканския залив или ще го пуснат в Гранд Каньон. Какво, по дяволите, можеше да го интересува това?

Хейдън си помисли още къде може да е в момента трупът. В моргата, в дома на покойника или на път за Арлингтън? Сдържа се и не попита.

— В десет? — повтори той.

— Да. — Нина помълча малко, после каза: — Боб искаше да му кажа дали имаш да казваш нещо по служебна линия.

Да, за бога, имаше. Имаше да казва много неща. Думи, които можеха да изпълнят цяла книга, десет книги, сто книги. Имаше да казва… толкова неща.

— Не — каза той.