Дейвид Линдзи
Спирала (3)

Глава 2

Местата, където намираха убити, помисли си Хейдън, застанал над проснатото тяло, винаги съдържаха в себе си нещо противоречиво. Разбира се, налице беше минималната постоянна величина: смърт в резултат на престъпление, Каин и Авел. Променливите обаче бяха безкрайни: време, място, обстоятелства. Онова, което правеше разследването досадна работа, не беше свързано с това, кога, къде и защо е бил убит човекът. Неприятното беше сигурността, че е извършено престъпление, неизбежността, че този лежащ на земята труп ще докаже отново, че след хиляди години развитие на цивилизацията човек се оказва понякога напълно неспособен да контролира древните си престъпни импулси. В това отношение човекът се оказваше постоянен и непоправим.

Слънцето неумолимо се издигаше над главите, отблъсквайки сенките все по-назад в мрачната алея. Евтиният костюм на трупа беше изпрашен. Който го беше поставил тук, беше го въртял в праха, нагласяйки го в желаното положение. Въпреки че не бяха се безпокоили за прашните петна, бяха си направили труда да оправят пешовете на сакото така, че да не са затиснати под тялото. Хейдън обърна внимание и на чорапите. Прозрачни, сиви найлонови чорапи на вертикални ивици.

В сцената нямаше нещо отблъскващо, но тя беше определено объркваща поради особената, с оловен цвят бледност на безкръвното мургаво лице, и разбира се, поради гвоздея и привързаната мравка.

— Досега виждал ли си нещо подобно? — запита Муни. Той държеше между двата си дебели пръста последната хапка от баничка, която беше купил от автомат на излизане от участъка.

Хейдън поклати глава. Тъмните му кафяви очи разглеждаха трупа особено съсредоточено, което не му позволи да отговори. Беше скръстил ръце и спретнатият му външен вид беше в крещящо противоречие с безпорядъка около трупа. Гъстата му черна коса беше грижливо подстригана; тя беше доста посивяла по слепоочията, така че това беше едно от първите неща, които биеха на очи у него. Усещаше слънчевите лъчи, падащи по раменете на костюма му, да проникват навътре като нагревател, предизвиквайки отделяне на пот от порите, под яката на ризата му. Беше както винаги безупречно облечен, с хубав възел на вратовръзката, лъснати обувки и изправен над бедно облечения труп, той се стараеше да открие някакъв смисъл в странното положение, в което беше открит трупа.

Зад себе си, извън зоната, оградена с пластмасовата жълта лента около мястото на трупа, той дочуваше четиримата униформени полицаи да говорят на събралата се тълпа от петнадесет-двадесет души, по тротоара и улицата, блокирана от полицейските коли. Хейдън не обичаше да го подслушват, когато изследва местопрестъплението. Всеки патрулен, който знаеше как се работи във връзка с убийство, знаеше това.

Всъщност репутацията на Хейдън на полицай, който се придържа към собствен и до известна степен ексцентричен начин на действие, беше общоизвестна и то не само в полицейските среди. На първо място, особено беше упорството му да търси абсолютна свобода на действие при разследванията. Представителите на медиите предизвикваха у него постоянно напрежение и той не обичаше случаите, по които работи, или името му да бъдат споменавани в каквато и да е връзка. За него отпечатването на снимката му представляваше почти оскверняване на работата му. В миналото тази особеност беше го докарвала до психически срив, тъй като беше разследвал редица сензационни случаи.

В допълнение на това личният живот на Хейдън сам по себе си винаги привличаше вниманието на журналистите при най-малката възможност. Беше единствен син на уважаван и преуспяващ специалист по международно право, чиято смърт беше му донесла значително наследство. Извън службата той водеше пълноценен личен живот с жена си, Нина, надарен архитект, в старата и просторна семейна къща в една от богатите части на града близо до университета „Райс“. Всички, които не го познаваха, някак естествено се запитваха защо въобще работи, да не говорим като детектив към отдел „Убийства“. Но на четиридесетгодишна възраст, след тринадесет години в отдела, Хейдън отдавна беше прогонил тези въпроси от главите на колегите си. В отдела репутацията му беше по-различна, макар и също с известен оттенък на тайнственост.

— Мислиш ли, че е уреждане на сметки между гангстери? — Муни бръкна в джоба си и извади хартиеното пликче, от което беше извадил преди баничката. Пъхна останалото парче в него, пусна го обратно в джоба си и си облиза пръстите.

Хейдън сви рамене.

— Ако е така, били са необичайно изобретателни.

Около трупа вече се въртяха няколко мухи, макар и да нямаше нищо, което да ги привлече. Нямаше никаква кръв. Ако гвоздеят е бил причина за смъртта, предизвиканото кървене трябва да е било някъде другаде и трупът да е бил внимателно почистен.

Техниците от криминалната лаборатория и специалистът от екипа на съдебния лекар пристигнаха едновременно и униформените полицаи отблъснаха още по-назад тълпата, когато камионетките спряха. Полицейският фотограф беше първият, който прескочи лентата и се приближи до Хейдън. Той хвърли поглед към трупа, обърна се към Хейдън, за да каже нещо, докато бъркаше за апарата си, а после изведнъж рязко извъртя глави и погледна отново тялото.

— Боже всемогъщи — каза той. — Какво е това?

— Мравка, привързана на конец — отговори Хейдън. Не познаваше този фотограф. — Ще я видите, ако се приближите. Под самата коса е. Искам хубави контрастни снимки в близък план.

Муни беше отишъл да поговори с човека на съдебния лекар, възрастен човек, бивш детектив от отдела. Те започнаха заедно да правят измервания, като Муни започна да скицира разположението на трупа на гърба на един плик, който беше взел от колата си. Хейдън отиде към високата стена и огледа чакъла, портата и алеята. Паважът в началото на алеята беше хлътнал и в образуваните празнини се показваха снопчета суха трева. Алеята завиваше наляво на петнадесетина метра от портата и изчезваше около ъгъла, обрасъл с изгорели бурени. Хейдън се приближи до портата, взе малко камъче от чакъла и го хвърли в тревата. За момент се чу шумът от блъскането на паникьосаните насекоми. После концертът им се възобнови, заглушавайки градските шумове. Движейки се до стената, Хейдън извади от джоба си слънчеви очила с рамка от костенуркова черупка и си ги сложи. Докато техниците вършеха работата си, той обърна погледа си към тълпата.

В нея се забелязваха три-четири деца на възраст за колеж, облечени в характерните за квартала дрехи. Едно от тях, момиче с единствена жълта обица, притисна ръка до устата си и обърна главата си от грозната гледка, като че не можеше да я понесе, макар че очите й не се откъсваха от трупа, докато Фин правеше нужното, за да измери температурата му. Няколко жени на средна възраст се побутваха и приказваха тихо, застанали на една страна. Червенокос разносвач на хлебни изделия в униформа с надпис „Червения“, чиято камионетка беше паркирана до близката пресечка, изплю дъвката си и раздвои вниманието си между мъртвия мексиканец и наболите гърдички, очертаващи се под тънката блузка на момичето с жълтата обица. Имаше и няколко по-възрастни мъже, навярно постоянни посетители на бара „Бисерът“, от другата страна на улицата, и дори един бръснар в бяла престилка с къси ръкави и пъхната зад ухото цигара.

Когато привършиха, Муни и специалистът на съдебния лекар се запътиха към Хейдън. Фин, когото всички освен Хейдън наричаха Джимбо, беше навярно петнадесет години по-стар от Муни и беше пълната му физическа противоположност. Висок и слаб, той изглеждаше преждевременно прегърбен. Осмоъгълните рамки на очилата му бяха потънали дълбоко от двете страни на носа му, а по лицето му често имаше лепенки, отбелязващи мястото на току-що изгорена бенка.

— Красиво подреден труп имаш, Стюарт — каза Фин.

— Така изглежда — откликна Хейдън. Той отгатна от начина, по който Фин свиваше устните си и непрекъснато стискаше равните си бели зъби, че той още привиква с новата си изкуствена челюст. — Свърши ли си работата около него?

— Всичко, което се канех да направя.

— Тогава да го огледаме пак.

Тримата пристъпиха към трупа. Хейдън се наведе и помириса устата на мъртвия, после прехвърли вниманието си към краката му. Явно човекът не беше полагал особени грижи за лачените си обувки. Бяха изпрашени и издраскани, токовете им бяха износени от външната страна. Изглеждаха големи за краката му. Хейдън пъхна жълтия си молив в задния край на едната обувка и разшири разстоянието, така че да може да прочете надписа от вътрешната страна. Върху измърсената кожа успяха да различат само една дума: Канада.

— Канада — изсумтя Муни. — Мексиканец от проклетата Канада. Красота.

Ед Муни не притежаваше дори малко от сдържаността на Хейдън. Той побеждаваше с устрем и натиск. Беше ирландец, нетърпелив, бърборко, имаше предразсъдъци и гаден уличен език. Двамата с Хейдън бяха партньори от четири години, откак Хейдън беше направил всичко, за да уреди прехвърлянето на Муни от „Нравствената“ в отдел „Убийства“. За това преместване Муни беше копнял от години, но все не го получаваше, тъй като буйният му и безразсъден характер дразнеше ръководството на отдела, където се вземаха такива решения. Двамата бяха приятели още от академията и пълното различие в характерите им, вместо да ги сблъсква, им помагаше да работят заедно като свързани зъбни колела.

Погледнаха дупката на големия пръст на тънкия чорап, през която се показваше мръсен и порасъл нокътят на големия пръст, и другата, по-голяма дупка на петата. Хейдън се чудеше къде може да са се дянали липсващите връзки на обувките.

Той опипа внимателно джобовете на костюма. Нищо във вътрешните и горни джобове на сакото, нито в тези на панталоните. Облягайки се на вратата, Фин и Муни сграбчиха трупа за дясното рамо и го привдигнаха, докато Хейдън бързо провери задните джобове. Нищо.

Хейдън чувстваше лепкавата течност под маншетите на ризата си, усещаше солената пот мокреща кожената каишка на ръчния му часовник. Това усещане, че дрехите му са един вид попивателна за бликащата пот, насочи вниманието му към влажните петна върху джобовете на сакото, където бяха пъхнати ръцете на мъртвия. Протегна ръка и дръпна десния ръкав, като го хвана малко под лакътя. Почувства известна съпротива, дължаща се на започналото вкочаняване на трупа и хвана пеша на сакото с другата си ръка. Когато ръката най-после излезе, повлече със себе си и подплатата на джоба.

— Га-а-дост — каза Муни.

Ръката лежеше с дланта нагоре в праха и в смъртното схващане пръстите бяха се свили като нокти на хищна птица, само че там, където трябваше да са ноктите, имаше само кървави остатъци. Три от пръстите бяха изкривени под невъзможни ъгли, а единият беше напълно подвит назад. Вътрешната страна на джоба беше колосана от съсирената кръв, изтекла от раните.

— Разгневил е някого. — Фин обърна глава и се изплю в праха.

Хейдън приклекна и дръпна ръката на трупа, докато изкара лявото му рамо изпод портата. Прекрачи тялото и издърпа и другата ръка от джоба. Още веднъж подплатата излезе заедно с ръката. Отново обезобразени краища на пръстите.

Хейдън разгледа пръстите. Първото му впечатление беше, че ноктите са изтръгнати, после разбра, че те само са смачкани така, че се бяха подули и не можеше да се каже точно какво е направено с тях.

— Дявол да го вземе. Някой наистина е поработил, за да направи това — каза Муни.

Хейдън погледна партньора си. Ед Муни не беше доволен от думите си както обикновено. Лицето му беше почервеняло, и то не само поради горещината и напълняването му.

Насочвайки отново вниманието си към мъртвия, Хейдън забеляза, че чертите му са подчертано индиански. Беше невъзможно да се определи дали е мексиканец, колумбиец, салвадорец, гватемалец или от друга страна. Хюстън беше убежище за хора от цяла Латинска Америка. Убежище, а понякога и поле за изява. Мъртвият е започвал да си пуска мустаци, които не бяха на повече от няколко дни, и имаше сравнително пресен белег с форма на плитък полумесец в долния ъгъл на дясното око.

— Там започват да се натрупват газове — каза Фин, посочвайки леко разделените устни на мъртвеца. — Това избутва езика му навън. По-добре да го закараме в хладилника.

Хейдън не каза нищо. Той гледаше забития в челото гвоздей. Беше голям галванизиран гвоздей, изкривен под лек ъгъл на около два сантиметра от оловносивата кожа. Макар че раната при входното отверстие на гвоздея беше чиста и без кръв, това изглеждаше на Хейдън особено зловеща форма на осакатяване, по-смразяваща дори от състоянието на измъчените пръсти на ръцете.

Мравката беше още жива, но не помръдваше, с изключение на лекото поклащане на пипалцата някъде на границата на мазната коса. Хейдън я побутна с молива си. Мравката пропълзя на два сантиметра и спря отново. Конецът беше завързан точно пред топчестото коремче на насекомото.

Хейдън прибра молива в джоба си и тримата се изправиха.

— Гвоздеят не е причината за смъртта — каза направо Фин.

— И аз мисля така. — Хейдън продължаваше да гледа мравката. — Предполагам, че можеш да го откараш. Ако Ванстратен е там, би ли му казал, че ще наминем, и да го попиташ дали може да изчака идването ни, преди да започне?

— Разбира се — каза Фин и даде знак на помощниците си да донесат носилката.

Хейдън и Муни се отдалечиха, докато техниците на съдебния лекар стовариха алуминиевата носилка, загърнаха тялото в чаршафите, вдигнаха носилката и я вкараха през задната врата на камионетката.

— На мексиканските колеги ли ще предадеш случая? — запита Муни. — Този тип определено не е от ирландски произход.

Хейдън поклати глава и погледна в далечината. Гледаше там, където се губеше улицата, присвил очи на сутрешното слънце. Мислеше си колко убийства беше започвал да разследва в светлината на сутрешното слънце. По-точно, колко пъти беше стоял на сутрешното слънце, гледайки мъртъвци. Няколко веднага му дойдоха наум. Дълбоката златна светлина, в която лежеше старецът. Името му беше Петерсен и той беше заменил всички стъкла на прозорците в странната си малка къща със стъкла с кехлибарен цвят. Беше мъртъв от три дни, когато го бяха открили, а котката седеше на гърдите му и беше отхапала част от дебелата му долна устна. Г-н Петерсен и котката му като че висяха в златистата светлина. Спомни си също хладната синя светлина на една януарска зора, когато беше гледал тялото на някой си Джейми Франк Карлайл, чийто убиец го беше прострелял точно в пъпа и го беше оставил седнал на задната седалка на колата си, с боси крака, натопени в пластмасов съд със студена вода. Спомни си странната ябълковозелена светлина, падаща върху момичето, което беше видял само минути след спирането на пролетна градушка. То лежеше голо с лицето надолу в едно празно място, изнасилено и удушено, с бели топчета град, заплетени в черната коса, и едно по-голямо парче, оцветено от светлината синкаво, което се топеше в малката вдлъбнатина между бедрата. Спомни си бисерната светлина върху подутите от водата гърди на проститутката Сали Стийн, чийто труп беше изплувал в пенливите води на Биволското устие, подобно на Господарката на езерото. Спомняше си…

— Мислиш ли, че ще вали? — каза Муни.

На Хейдън му потрябва малко време, за да се върне към действителността.

— Ще вали — каза той.

— Аха — изсумтя Муни. — И тогава всичко в района на проклетия Бресууд ще се наводни отново. Казвам ти, градското управление би трябвало да раздаде на тези, които живеят там, приспособления за гмуркане. По дяволите, не бих се притеснявал, ако не вали една година. Малко суша би се отразила добре на тези проклети блата.

— Дай да си гледаме работата — каза Хейдън, имайки предвид конкретния случай. Той извади от джоба си носна кърпа и започна да бърше челото си, като вдигна очилата, за да мине и по носа.

— По дяволите, и за това не ми пука. Басирам се, че случаят ще бъде странна бъркотия. Те са отмъстителни малки лайнари. Понякога правят гадости като тази.

— Може и така да е — каза Хейдън, без да вярва в това. Фокусът с гвоздея и мравката не беше акт на гняв или на отровна разплата за отхвърлена любов или изневяра. Това беше добре пресметнато изпълнение, прекалено специално, за да е било извършено в афектирано състояние. И смазаните на пихтия пръсти. В това осакатяване имаше последователност; това не беше случайна проклетия. Това си струваше да се разследва по-задълбочено. Искаше му се да види човека, който беше вързал мравката.

— Взех името на старата мамичка, която е намерила трупа. Не искаш ли да поговориш с нея?

— Можем да я разпитаме по-късно, ако се наложи — каза Хейдън, сгъвайки внимателно кърпичката си, която постави в джоба.

Муни погледна стената и портата, като че едва сега ги забелязваше.

— Тази къща изоставена ли е, или какво?

— Изглежда изоставена, нали? — каза Хейдън, без да отговори на въпроса. Той отиде до портата и отново погледна през решетката от ковано желязо. — Предполагам, че никой не е видял нищо — каза той, обръщайки се към улицата.

— Нищо. Първите двама полицаи, дошли при трупа са говорили с хората, които са се насъбрали. Бръснарят — между хората бил и бръснарят — бил ги намерил. Идвал по улицата и видял старата жена да лежи до мъртвеца. Не разбрал какво, по дяволите, става. Помислил си, че е имало някакво масово убийство и тук-таме се търкалят трупове. Той именно е позвънил в полицията. После се приближил и видял старицата да се гърчи, помислил си, че току-що е припаднала и й помогнал.

Хейдън помисли малко. После погледна тротоара и прашната улица в двете посоки. Движението беше още рядко, но постепенно се засилваше. Утринната светлина вече ставаше ослепяваща.